познатото лице на консула. До него беше Мартин Силенъс, намръщен и гледащ накриво към чуждата му утринна светлина.
— По дяволите този Стан — промърмори Брон, като си спомни, че микровълновите връзки вече бяха възстановени и в орбита бяха изведени нови комуникационни спътници.
Консулът я посрещна с прегръдка. Мартин Силенъс се прозя, стисна ръката й и каза:
— Не можа ли да намериш по-неудобно време да пристигнеш, а?
Вечерта имаше тържество. Не само, че консулът заминаваше на следващата сутрин — по-голямата част от все още оставащата флота на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ си тръгваше, а значителна част от рояка на прокудените тръгваше с нея. Десетина транспортни кораба осейваха малкото поле до кораба на консула, когато прокудените направиха последното си посещение при Гробниците на времето и офицерите от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ за последен път спряха до гробницата на Касад.
Самият Град на поетите вече имаше почти хиляда постоянни обитатели, мнозина от които художници и поети, макар Силенъс да беше казал, че повечето са позъори. На два пъти се бяха опитали да изберат Мартин Силенъс за кмет; на два пъти той се бе отказал и звучно ругаеше своето несъстояло се избиране. Но старият поет продължаваше да движи нещата, да надзирава реставрирането, да устройва диспути, да раздава жилища и да урежда снабдителни полети от Джактаун и южните райони. Градът на поетите вече не беше Мъртъв град.
Мартин Силенъс каза, че общият коефициент на интелигентност бил по-висок, когато мястото пустеело.
Банкетът се състоя във възстановения вечерен павилион и огромният купол кънтеше от смях, когато Мартин Силенъс чете неприлични стихове, а други артисти изпълниха пародии. Освен консулът и Силенъс, на кръглата маса на Брон седяха пет-шест прокудени, включително Фрийман Ченга и Кордуел Минмън. както и Ритмет Корбър III, облечен в кожени дрехи и висока конична шапка. Тео Лейн пристигна късно, поднесе извиненията си, разказа пред публиката най-новите джактаунски вицове и отиде при масата им, за да се присъедини към тях за десерта. Лейн наскоро беше споменат като народния избор за кмет на Джактаун на предстоящите Четвъртомесечни избори — и местните жители, и прокудените като че ли харесваха неговия стил — и досега Тео не беше показал признаци, че ще откаже, ако тази чест му бъде предложена.
След повечкото вино на банкета, консулът тихо покани някои от тях на кораба на музика и още вино. Брон, Мартин и Тео отидоха и седнаха високо на балкона, докато консулът сериозно и с чувство свиреше Гершуин, Студери, Брамс, Лузър и Бийтълс, а после отново Гершуин, като накрая завърши с прелестния, секващ дъха Piano Concerto №2 в до-минор на Рахманинов.
После поседяха на слабата светлина, погледаха града и долината, пийнаха още малко вино и разговаряха до късно през нощта.
— Какво очакваш да завариш в Мрежата? — попита консула Тео. — Анархия? Управление на тълпата? Връщане към живота от каменната ера?
— От всичко това, че и повече, може би — усмихна се консулът. Той разлюля брендито в чашата си. — Сериозно, преди векторната линия да бъде унищожена, се получиха достатъчно съобщения, от които разбрахме, че въпреки някои действителни проблеми, повечето от старите светове в Мрежата ще се оправят.
Тео Лейн седеше със същата чаша вино, която си бе донесъл от павилиона.
— Защо мислиш, че векторната линия е унищожена? Мартин Силенъс изсумтя.
— Бог се е уморил да драскаме по стените на къщата му.
Разговаряха за стари приятели, чудеха се какво ли прави отец Дюре. Бяха чули за новата му работа по едно от последните засечени векторни предавания. Спомниха си за Ленар Хойт.
— Мислите ли, че автоматично ще стане папа, когато Дюре мине оттатък? — попита консулът.
— Съмнявам се — отвърна Тео. — Но поне ще има възможност отново да живее, ако вторият кръстоид, който носеше Дюре, все още действа.
— Питам се дали ще дойде да потърси балалайката си — рече Силенъс и подръпна струните на инструмента. На слабата светлина, Брон си помисли, че старият поет още прилича на сатир.
Разговаряха за Сол и Рахил. През последните шест месеца стотици хора се бяха опитали да влязат в Сфинкса и само един беше успял — кротък прокуден, на име Мизенспешт Аменйет.
Експертите на прокудените бяха прекарали месеци в анализиране на Гробниците и все още оцелелите следи от приливите на времето. След отварянето на Гробниците по някои от тях се бяха появили йероглифи и странно познати клинописни знаци и това беше довело поне до научни предположения за функциите на различните структури.
Сфинксът имаше еднопосочен портал към бъдещето, за което беше говорила Рахил/Монита. Никой не знаеше как подбира онези, които иска да пропусне, но туристите винаги се опитваха да влязат през портала. Не бяха открити никакви признаци или намеци за съдбата на Сол и дъщеря му. Брон осъзна, че мисли за стария учен много често.
Брон, консулът и Мартин Силенъс вдигнаха наздравица за Сол и Рахил.
Нефритената гробница очевидно имаше някаква връзка със световете газови гиганти. Никой не беше минал през нейния портал, но екзотичните прокудени, предназначени и израснали в условията на Юпитер, ежедневно пристигаха, за да се опитат да влязат. И прокудените, и специалистите от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ непрекъснато посочваха, че Гробниците не са телепортатори, а някаква съвсем различна форма на космическа връзка. Туристите не обръщаха внимание.
Обелискът си оставаше черна загадка. Гробницата все още сияеше, но вече нямаше вход. Прокудените предполагаха, че вътре продължават да чакат армиите от Шрайкове. Мартин Силенъс си мислеше, че Обелискът е само фалически символ, захвърлен в долината като нещо вторично. Други смятаха, че може да е свързан с храмерите.
Брон, консулът и Мартин Силенъс вдигнаха наздравица за Истинския глас на дървото Хет Мастийн.
Отново затвореният Кристален монолит беше гробница на полковник Федман Касад. Дешифрираните знаци, изрязани в камъка, разказваха за космическа битка и за един велик воин от миналото, явил се, за да помогне за разгрома на Господаря на болката. Младите новобранци от фотонните и транспортните кораби направо погълнаха историята. Легендата за Касад щеше да се разпространява колкото повече от тези кораби се връщаха на световете от старата Мрежа.
Брон, консулът и Мартин Силенъс вдигнаха наздравица за Федман Касад.
Първата и втората от Пещерните гробници изглежда не водеха наникъде, но Третата очевидно се отваряше към лабиринти в различни светове. След изчезването на неколцина изследователи, научните власти на прокудените напомняха на туристите, че лабиринтите лежат в различно време — вероятно стотици хиляди години в миналото или бъдещето — както и в различно пространство. Те запечатаха пещерите, освен за квалифицирани специалисти.
Брон, консулът и Мартин Силенъс вдигнаха наздравица за Пол Дюре и Ленар Хойт.
Дворецът на Шрайка си остана загадка. Редиците тела вече бяха изчезнали, когато няколко часа по- късно се върнаха Брон и другите. Вътрешността на гробницата бе същата по размер, но в центъра й гореше една-единствена врата от светлина. Всеки, който пристъпеше през нея, изчезваше. Никой не се завърна.
Изследователите бяха обявили влизането вътре за забранено, докато работеха по дешифрирането на буквите, врязани в камъка, но силно ерозирали от времето. Засега бяха сигурни за три думи — всички на латинския език от Старата Земя — преведени като „КОЛИЗЕЙ“, „РИМ“ и „ПРЕЗАСЕЛВАНЕ“. Вече се беше появила легенда, че този портал се отваря към изчезналата Стара Земя и че жертвите на тръненото дърво са били пренесени там. Чакаха още стотици.
— Виж — каза на Брон Мартин Силенъс, — ако не ме беше спасила толкова шибано бързо, бих могъл да си отида у дома.
Тео Лейн се наведе напред.
— Наистина ли би избрал да се върнеш на Старата Земя? Мартин се усмихна с най-милата си сатирска усмивка.
— Не и след милион шибани години. Беше си скучна, още докато живеех там и винаги ще си остане такава. Тук е мястото, където се случват нещата. — Силенъс вдигна наздравица за самия себе си.
В известен смисъл Брон разбираше, че това е вярно. Хиперион беше мястото на срещата между
