— Рахил е на два дни. Освен това, тук е мястото, където трябва да бъдем. Консулът се огледа. Очите му изразяваха болка.
— Тук е мястото, където би трябвало да съм и аз, Шрайка…
Дюре се наведе напред. Сиянието откъм гробницата зад тях обагряше високото му чело и остри скули със светлина.
— Синко, ако останеш тук, това ще е чисто самоубийство. Ако се опиташ да докараш кораба за г. Ламиа и храмера, ще помогнеш на други хора.
Консулът потри бузата си. Беше много уморен.
— На килимчето има място и за вас, отче. Дюре се усмихна.
— Каквато и да е съдбата ми, чувствам, че ми е писано да я срещна тук. Ще чакам завръщането ти.
Консулът отново поклати глава, но седна с кръстосани крака върху килимчето и издърпа зад себе си тежката вълнена торба. Той преброи консервите и бутилките вода, ’ които му беше приготвил Сол.
— Прекалено много са. На вас ще ви трябват повече. Дюре се позасмя.
— Имаме достатъчно храна и вода за четири дни, благодарение на г. Ламиа. След това, ако се наложи да постим, няма да ми е за пръв път.
— Ами ако се върнат Силенъс и Касад?
— Могат да споделят водата ни — отвърна Сол. — Ако другите се върнат, ще отидем още един път до крепостта за храна.
Консулът въздъхна.
— Добре. — Той докосна съответните шарки на двуметровото килимче, то се втвърди и се издигна на десет сантиметра над земята. Ако несигурните магнитни полета трептяха, това не се забелязваше.
— Ще имаш нужда от кислород, когато пресичаш планината — сети се Сол.
Консулът извади осмозната маска от раницата. Ученият му подаде автоматичния пистолет на Ламиа.
— Не мога…
— Няма да ни помогне срещу Шрайка — каза Сол. — А от него може да зависи дали ще стигнеш до Кийтс, или не.
Консулът кимна и пъхна оръжието в торбата си. Той стисна ръката на свещеника, после и на стария учен. Мъничките пръстчета на Рахил докоснаха рамото му.
— Късмет — пожела му Дюре. — Бог с теб.
Консулът кимна, почука по шарките за полет и се наведе напред, когато хокинговото килимче се издигна на пет метра, съвсем лекичко се разклати и после се плъзна напред и нагоре, сякаш следваше невидими релси във въздуха.
Консулът се насочи точно към входа на долината, мина на десет метра над дюните и зави наляво към пустошта. Озърна се назад само веднъж. Четирите фигури на най-горното стъпало на Сфинкса — двама изправени мъже и две полегнали долу тела — бяха наистина много малки. Той не можа да различи бебето в ръцете на Сол.
Както се бяха разбрали, консулът насочи хокинговото килимче на запад, за да прелети над Града на поетите, надявайки се да открие Мартин Силенъс. Интуицията му подсказваше, че раздразнителният поет може да се бе отклонил натам. Небето беше сравнително чисто откъм отраженията на космическата битка и консулът трябваше да оглежда потънали в сенки места, недокосвани от звездна светлина, когато мина на двайсет метра над съборените кули и куполи на града. Нямаше и следа от поета. Ако Брон и Силенъс бяха минали оттук, дори стъпките им в пясъка щяха да са вече заличени от нощния вятър, който сега разрошваше сродяващата коса на консула и развяваше дрехите му.
На тази височина беше студено. Консулът усещаше потръпванията и вибрациите, когато хокинговото килимче налучкваше пътя по нестабилните силови линии. Между несигурното магнитно поле на Хиперион и давността на ЕМ-те полетни влакна, той знаеше, че има реална възможност килимчето да падне долу много преди да е стигнал до столицата Кийтс.
Консулът вика името на Мартин Силенъс няколко пъти, но не получи друг отговор, освен изригването на гълъби от гнездата им в разбития купол на една от галериите. Той поклати глава и пое на юг към Брайдъл Рейндж.
От дядо си Мерин консулът знаеше историята на това хокингово килимче. То бе една от първите подобни играчки, изработени от Владимир Шолоков, прочутия в цялата Мрежа лепидоптеролог и ЕМ инженер, и спокойно можеше да е същото, което мъжът беше подарил на племенницата си. Обичта на Шолоков към малкото момиче бе станала легендарна, както и фактът, че тя беше отхвърлила подареното й летящо килимче.
Но други бяха харесали идеята и макар хокинговите килимчета скоро да бяха забранени на светове със сериозен контрол на транспорта, те продължаваха да се срещат на колониалните планети. Точно този екземпляр беше позволил на дядото на консула да се срещне с баба му Сайри на Мауи-Обетована.
Когато наближи планинската верига, дипломатът вдигна поглед. За десет минути полет бе изминал двучасовия преход през пустошта. Другите бяха настояли да не спира в крепостта Хронос, за да търси Силенъс. Каквато и участ да бе сполетяла поета, същото спокойно можеше да се случи и с консула, още преди пътуването му действително да започне. Задоволи се да прелети точно до прозорците на двеста метра височина по скалната стена, на една ръка от терасата, където преди три дни бяха гледали към долината и да извика името на поета.
От мрачните празнични зали и коридори на крепостта му отвърна само ехото. Консулът се хвана здраво за краищата на хокинговото килимче, усещайки височината и беззащитността си поради близостта до вертикалните каменни стени. Изпита облекчение, когато отклони килимчето от крепостта, набра височина и се издигна към планинските проходи, където на звездната светлина блестяха снегове.
Полетя над кабелите на трамвая, които минаваха през прохода и свързваха един висок девет хиляди метра връх със съседния му, надлъжно на планинската верига. На тази височина беше много студено и консулът се радваше на резервната термична пелерина на Касад, когато се сгуши под нея, като внимаваше да не показва навън ръцете и бузите си. Пихтиестата осмозна маска се опъна по лицето му подобно на някакъв гладен симбионт, гълтащ кислород там, където такъв трудно можеше да се намери.
Беше достатъчно. Консулът дишаше бавно и дълбоко, докато летеше на десет метра над покритите с лед кабели. Не вървеше нито една от трамвайните мотриси и самотата над ледниците, отвесните върхове и скритите в сенки долини спираше дъха. Той се радваше, че е тръгнал на това пътуване, ако не за друго, то поне, за да види за последен път красотата на Хиперион, ненарушена от ужасната заплаха на Шрайка или нашествието на прокудените.
На мотрисата й бяха необходими дванайсет часа, за да ги пренесе от юг на север. Въпреки ниската скорост на хокинговото килимче — двайсет клика на час, — консулът взе прехода за шест часа. Изгревът го завари все още над високите върхове. Той се сепна разбуден и с шок осъзна, че е спал, докато хокинговото килимче се е носило към връх, издигащ се на пет метра над неговата височина. Консулът видя камъните и снеговете на петдесет метра напред. Черна птица с триметрови разперени криле — една от онези, които местните наричаха предвестници — се отблъсна от леденото си гнездо и се понесе в редкия въздух, поглеждайки назад към възрастния мъж с черните си, мънистени очи. Той рязко зави наляво, усети, че в полетния двигател на хокинговото килимче нещо поддава и пропадна трийсет метра надолу, преди полетните влакна да намерят опорна точка и да хоризонтират килима.
Консулът се вкопчи в краищата с пръсти, побелели от натиска. Беше завързал ремъка на вълнената торба около колана си, в противен случай тя щеше да падне към ледника далече под него.
Нямаше и следа от трамвая. Някак си консулът беше проспал достатъчно време, за да допусне килимчето да се отклони от курса. За миг го обзе паника и започна да прави резки завои насам-натам, в търсене на пътека между върховете, които го заобикаляха като зъби. После видя как слънцето позлатява склоновете напред и отдясно, сенките плъзнаха по ледниците и високата тундра отзад и отляво и той разбра, че все още следва верния път. Зад този последен висок връх бяха южните подножия. А зад тях…
Хокинговото килимче като че ли се поколеба, когато консулът докосна полетните шарки, за да го издигне по-високо, но неохотно се извиси и прескочи последния деветхилядник. Сега той можеше да види ниските планини пред него, които се спускаха към подножието си само на три хиляди метра над морското равнище.
