на юг и запад по тежкия маршрут на поклонничеството им нагоре по реката, без да губи време за завоите на реката.
Сега се беше загубил.
Консулът спусна хокинговото килимче върху нисък хълм, стъпи на твърда земя с болезнен стон и се строполи върху килима. Знаеше, че досега сигурно беше изхабена поне една трета от енергията на полетните влакна… а може би и повече. Нямаше представа какво бе отражението на годините върху годността на килимчето.
Хълмовете приличаха на неравната местност югозападно от Тревното море, но реката не се виждаше. Инфотермът му каза, че ще се стъмни само след час-два, но консулът не забелязваше никаква следа от залез на запад. Небето беше покрито с облаци, които скриваха и звездната светлина, и отраженията на космическата битка.
— По дяволите — прошепна консулът. Той се разтъпка, докато не се възобнови нормалното му кръвообращение, изпика се от ръба на нисък склон и се върна при килимчето, за да пие вода. „Мисли!“
Беше насочил килимчето на югозапад към района на пристанищния град Едж. Ако просто беше прелетял над Едж и реката, докато спеше, тя трябваше да е някъде на юг, от лявата му страна. Но ако се бе отклонил след „Пилигримски отдих“ дори само няколко градуса наляво, реката трябваше да се извива на североизток, някъде отдясно. Дори да беше поел по погрешен път, накрая щеше да открие някакъв белег — поне брега на Северната грива, ако не друго, — но закъснението щеше да му коства цял ден.
Консулът ритна една скала и скръсти ръце. Въздухът беше много студен след дневната жега. Треперенето му го накара да разбере, че е изгорял ужасно от слънцето. Той докосна главата си, изруга и отдръпна пръсти. „По кой път?“
Вятърът свистеше из ниския пелин и гъбестите лишеи. Консулът се чувстваше много далеч от Гробниците на времето и заплахата от Шрайка, но усещаше присъствието на Сол, Дюре, Хет Мастийн, Брон и изчезналите Силенъс и Касад като настойчив натиск върху раменете си. Беше се включил в поклонничеството като краен акт на нихилизъм, като безсмислено самоубийство, за да сложи край на собствената си болка, болка от загубата дори на спомена за жена му и детето му, убити по време на машинациите на Хегемонията на Бреша, болка от съзнаването на ужасното му предателство — предателство към правителството, на което беше служил почти четири десетилетия, предателство към прокудените, които му се бяха доверили.
Консулът седна на една скала и почувства как онази безсмислена самоомраза изчезва, когато си помисли за Сол и бебето му, чакащи в долината на Гробниците на времето. Помисли си за Брон, онази смела жена, истинско въплъщение на енергията, която безпомощно лежеше с подобния на пиявица израстък на злото на Шрайка.
Той се намести на килимчето, активира го и се издигна на осемстотин метра, толкова близо до облачния покров, че можеше да вдигне ръка и да го докосне.
Краткотрайно разкъсване на облачната покривка далеч от лявата му страна разкри проблясващи вълни. Хули се виеше на около пет клика на юг.
Консулът рязко зави наляво, усети как изтощеното задържащо поле се опитва да го притисне към килима, но се чувстваше по-сигурен с все още завързаното въже. Десет минути по-късно беше високо над водата и се спускаше надолу, за да се увери, че това наистина е широката р. Хули, а не някой неин приток.
Наистина беше Хули. Сияйни есенни паяжини блестяха из ниските, заблатени райони по бреговете. Високите, назъбени кули на мравките-архитекти хвърляха призрачни сенки по небето, което беше съвсем леко по-тъмно от земята.
Консулът се издигна на двайсет метра, пийна вода от бутилката си и с пълна скорост се насочи надолу по реката.
Изгревът го завари при село Дуукхобърс Копс, почти до шлюзовете Карла, където Кралският транспортен канал пресичаше от запад към северните градове и Гривата. Консулът знаете, че вече е на по-малко от сто и петдесет клика от столицата — но още на седем влудяващи часа при ниската скорост на хокинговото килимче. Тук се надяваше да намери военен плъзгач или патрул, някой от пътническите дирижабли от Копс Наяд, или дори скоростна енергийна лодка, която да може да управлява. Но по бреговете на Хули нямаше и следа от живот, освен някоя случайна горяща сграда или светлина от газена лампа зад далечни прозорци. По кейовете нямаше никакви лодки. Речните кошари за манти над Шлюзовете бяха празни, огромните порти — отворени за течението и по-надолу, където реката се разширяваше двойно, не се виждаха никакви транспортни кораби.
Консулът изруга и продължи напред.
Беше прелестно утро. Изгревът освети ниските облаци и накара всеки храст, всяко дърво да изпъкне на ниската, хоризонтална светлина. Консулът се чувстваше така, сякаш бяха изминали месеци, откакто за последен път бе виждал истинска растителност. Водни и халфокови дървета се издигаха на невероятна височина по далечните скали, бели на фона на мочурливата равнина и ярката светлина се отразяваше в милионите зелени клонки на перископовия ориз из оризищата. Корени на женска горичка и огнена папрат обточваха бреговете и всички клони рязко се открояваха на светлината на изгрева.
Облаците погълнаха слънцето. Започна да вали. Консулът нахлупи по-ниско смачканата триъгълна шапка, сгушен под резервното наметало на Касад и полетя на юг сто метра над земята.
Консулът се опитваше да си спомни. „Колко време оставаше на детето Рахил?“
Въпреки дългия сън предишния ден, умът му бе натежал от токсините на умората. „Рахил беше на четири дни, когато пристигнахме в долината. Това бе преди… четири Дни.“
Консулът потърка’бузата си, протегна ръка за бутилка с вода и откри, че всички са празни. Лесно можеше да се спусне долу и да напълни бутилките от реката, но не искаше да губи време. Слънчевите изгаряния го боляха и го караха да трепери, докато дъждът се процеждаше по шапката му.
„Сол каза, че ако се върна до вечерта, всичко ще бъде наред. Рахил е родена след 2000 часа по хиперионско време. Ако това е така, ако няма грешка, тя разполага с време до осем вечерта. — Консулът изтри водата от бузите и веждите си. — Да речем, още седем часа до Кийтс. Часдва, за да освободя кораба. Тео ще помогне… той вече е генерал-губернатор. Мога да го убедя, че е в интерес на Хегемонията да наруши заповедта на Гладстоун и да свали карантината от кораба. Ако е необходимо. Ще му кажа, че тя ми е наредила да вляза в заговор с прокудените, за да предам Мрежата.
Да речем, десет часа плюс петнайсетминутен полет с кораба. Ще пристигна поне час преди залез слънце. Рахил ще е само на няколко минути, но… какво? Какво друго можем да направим, освен да я вкараме в камерите за криогенна сомния? Нищо. Така и трябваше да стане. Това винаги е било последната възможност на Сол, въпреки предупрежденията на лекарите, че може да убие детето. Ами Брон?“
Консулът беше жаден. Той свали наметалото, но дъждът беше отслабнал и едва ръмеше, само толкова, колкото да навлажни устните и езика му и да го направи още по-жаден. Мъжът тихо изруга и бавно започна да се спуска. Навярно можеше да лети ниско над реката достатъчно дълго, за да напълни бутилката си.
Хокинговото килимче престана да лети на трийсет метра над водата. В един миг се спускаше постепенно и гладко, като килим по плавен стъклен склон, а в следващия се премяташе и вече не се поддаваше на контрол — двуметрова черга и един ужасен мъж, изхвърлени през прозореца на десететажна сграда.
Консулът изкрещя и се опита да скочи, но въжето, с което беше завързан за килима и вълнената торба, го оплете в развяващото се килимче. Като се премяташе и гърчеше, той падна заедно с него през последните двайсет метра до твърдата повърхност на очакващата го р. Хули.
29.
През нощта, в която беше заминал консулът, у Сол Уайнтрауб се бяха зародили силни надежди. Най- после правеха нещо. Или поне се опитваха. Сол не вярваше, че криогенните камери на кораба на консула са решение за спасяването на Рахил — медицинските експерти на Ренесанс Вектор бяха изтъкнали крайната опасност от тази процедура, — но беше добре да разполага с алтернатива, с каквато и да е алтернатива. И ученият чувстваше, че са останали пасивни достатъчно дълго, в очакване Шрайка да си направи удоволствието, като осъдени престъпници, очакващи гилотината.
Тази нощ вътрешността на Сфинкса изглеждаше прекалено несигурна и Сол изнесе вещите им върху
