Консулът снижи височината с благодарност.
Той откри блестящата на слънцето трамвайна линия на осем клика южно от мястото, където беше напуснал Брайдъл Рейндж. Мотриси висяха беззвучно около западната крайна станция. Отдолу разпръснатите сгради на „Пилигримски отдих“ изглеждаха също така изоставени, както ги бяха видели преди няколко дни. Нямаше и следа от вятърната гемия на мястото, където бяха слезли от нея на ниския кей, извеждащ от плитчините на Тревното море.
Консулът се спусна до кея, деактивира килимчето, протегна с болка крака преди да го навие, за да го прибере и намери тоалетна в една от изоставените сгради до пристана. Когато излезе, утринното слънце пълзеше по подножието на планината и изтриваше последните сенки на нощта. Дотам, докъдето можеше да види на юг и на запад, се простираше Тревното море. Гладкостта му се нарушаваше от време на време от ветреца, който пращаше вълнички по зелената повърхност и за секунди разкриваше кафяво-червените и ултрамаринени стръкове с движение, така силно напомнящо на море, че човек очакваше да види белите гребени на вълните и подскачащите риби.
В Тревното море нямаше риба, но имаше тревни змии дълги по двайсет метра и ако хокинговото килимче на консула паднеше там, дори и безопасното кацане нямаше да го остави жив за дълго.
Консулът разгъна килимчето, намести торбата зад себе си и го активира. Поддържаше сравнително малка височина, двайсет и пет метра над повърхността, но не чак толкова малка, че някоя тревна змия да може да го помисли за ниско летяща мръвка. На вятърната гемия й бе трябвало по-малко от един пълен хиперионски ден, за да ги пренесе през морето, но при постоянен североизточен вятър, който непрекъснато беше отклонявал курса. Консулът се обзаложи, че ще прелети най-тясната част на морето за по-малко от петнайсет часа. Той докосна шарките за управление и хокинговото килимче полетя по-бързо.
След двайсет минути планините бяха останали назад, а подножието се бе скрило в мъглата на далечината. След час върховете започнаха да се снижават, когато заоблеността на планетата скри основата им. Два часа по-късно консулът виждаше само най-високия връх като неясна, назъбена сянка, издигаща се от мъглата.
После Тревното море се разпростря до всички хоризонти, еднообразно, освен леките вълнички и бразди, предизвикани от непостоянния ветрец. Тук беше много по-топло, отколкото на високото плато на север от Брайдъл Рейндж. Консулът свали термичната пелерина, после своето палто, а накрая и пуловера. Слънцето напичаше с изненадваща сила за такива високи географски ширини. Възрастният мъж порови в торбата си, намери смачканата триъгълна шапка, която беше носил с такъв апломб само допреди два дни и я нахлупи на главата си, за да има някаква сянка. Челото и оплешивяващото му теме вече бяха изгорели от слънцето.
Около четири часа по-късно той се нахрани за пръв път по време на пътуването, сдъвквайки безвкусните ленти консервиран протеин, сякаш бяха филе миньон. Водата беше едва ли не най-апетитната част от храната и консулът трябваше да се пребори с желанието си да изпразни всички бутилки в една-единствена оргия на пиене.
Тревното море се простираше встрани, напред и назад. Консулът задряма, но често се стряскаше с чувството, че пада и вкопчваше ръце в краищата на твърдото хокингово килимче. Разбра, че е трябвало да се завърже с единственото въже, което носеше в торбата си, но не искаше да каца — тревата беше остра и по-висока от главата му. Макар досега да не бе забелязал издайническите У-образни следи на тревните змии, не можеше да е сигурен, че не го чакат някъде долу.
Разсеяно се зачуди къде ли се бе дянала вятърната гемия. Корабът бе изцяло автоматизиран и навярно програмиран от църквата на Шрайка, тъй като тя беше финансирала поклонничеството. Какви други задължения би могла да има гемията? Консулът поклати глава, седна изправен и се ощипа по бузите. Беше задрямал дори докато мислеше за вятърната гемия. Петнайсет часа му се бяха стрували достатъчно кратко време, като обсъждаха пътуването в долината на Гробниците. Той погледна инфотерма си — бяха изтекли пет часа.
Консулът издигна килимчето на двеста метра, огледа внимателно за някаква следа от змия и после се спусна на пет метра над тревата. Той внимателно извади въжето, направи клуп, премести се в предната част на килима и нави няколко пъти въжето около него, като го остави достатъчно хлабаво, за да може да мушне тялото си, преди да завърже възела.
Ако килимчето паднеше, въжето щеше да е нещо по-лошо от безполезно, но успокояващият допир до гърба му го изпълни с чувство за безопасност, когато се наведе напред, за да докосне отново полетните шарки. Той се издигна на четирийсет метра и допря страна до топлата тъкан. Слънчева светлина се процеждаше през пръстите му и възрастният мъж разбра, че голите му ръце ужасно изгарят.
Беше прекалено уморен, за да седне и да си спусне ръкавите.
Надигна се вятър. Консулът чу под себе си шумолене и плъзгане — или се вълнуваше тревата, или бе пропълзяло нещо голямо.
Беше прекалено уморен, за да се заинтересува. Консулът затвори очи и заспа за по-малко от трийсет секунди.
Консулът сънува дома си — своя истински дом — на Мауи-Обетована и сънят му беше изпълнен с цвят: бездънното синьо небе, огромните простори на Южното море, ултрамаринът, избледняващ в зелено, там, където започваха Екваториалните плитчини, стряскащите зелени, жълти и орхидееночервени багри на плаващите острови, подкарвани на север от делфините… вече изчезнали, след нашествието на Хегемонията по време на детството на консула, но съвсем живи в съня му, разцепващи водата на огромни скокове, които пращаха хиляди отблясъци светлина, танцуващи из чистия въздух.
В съня си консулът отново беше дете и стоеше на най-високото равнище на един дървесен дом на Първия им Семеен остров. Баба Сайри беше до него — не царствената гранддама, която помнеше, а красивата млада жена, която бе срещнал и в която се беше влюбил дядо му. Дървесните платна се развяваха на южния вятър, насочвайки ятото плаващи острови в строен ред през сините канали на Плитчините. Точно на северния хоризонт той виждаше първия от островите на Екваториалния архипелаг да се издига зелен и вечен на фона на привечерното небе.
Сайри докосна рамото му и посочи на запад.
Островите горяха, потъваха, киловите им корени се гърчеха в безцелна болка. Делфините пастири бяха изчезнали. От небето заваля огън. Консулът позна милиардволтовите лазерни копия, които нажежаваха въздуха и оставяха синьо-сиви отгласи по ретината. Подводни експлозии осветяваха океаните и изкарваха на повърхността в смъртен гърч хиляди риби и крехки морски създания.
— Защо? — попита баба Сайри, но гласът й беше тих шепот на юноша.
Консулът се опита да отговори, но не успя. Сълзи заслепиха очите му. Той протегна ръка, за да хване нейната, но тя вече не беше там и чувството, че я няма, че той никога няма да може да изкупи греховете си, го нарани така, че не можеше да диша. Гърлото му се стегна от вълнение. После разбра, че е от дима, който изгаряше очите му и изпълваше дробовете му — Семейният остров гореше.
Детето, което беше консулът, залитна напред в синьо-черния мрак, сляпо търсейки някой да хване ръката му, да го успокои.
Една длан стисна неговата. Не беше на Сайри. Дланта бе невероятно силна. Пръстите бяха остриета.
Консулът се събуди задъхан.
Беше тъмно. Бе спал поне седем часа. Борейки се с въжетата, той седна и погледна дисплея на инфотерма си.
Дванайсет часа. Беше спал дванайсет часа.
Усети болка във всичките си мускули, когато се наведе и погледна надолу. Хокинговото килимче поддържаше постоянна височина от четирийсет метра, но той нямаше представа къде се намира. Под него се надигаха и спадаха ниски хълмове. Сигурно бе прелетял над някои от тях само на два-три метра. Оранжева трева и високи гъсти лишеи растяха на гъбести туфи.
Някъде, по някое време през последните няколко часа, беше прелетял над южния бряг на Тревното море, пропускайки малкото пристанище Едж и кейовете на р. Хули, където бе завързан техния левитационен кораб „Бенарес“.
Консулът нямаше компас — компасите бяха безполезни на Хиперион, — а инфотермът му не беше програмиран като индикатор за инертна посока. Възнамерявал бе да намери пътя до Кийтс, като следва Хули
