широкото гранитно преддверие на гробницата, където Дюре се опитваше да устрои Мастийн и Брон удобно под одеяла и наметала, с раници вместо възглавници. Медицинските монитори на Брон продължаваха да не показват каквато и да е мозъчна активност, но тялото й почиваше спокойно. Мастийн се въртеше и мяташе в обятията на треската.
— Какъв, според теб, е проблемът на храмера? — попита Дюре. — Болест ли?
— Може да е обикновена настинка. След като е бил отвлечен от вятърната гемия, той се е оказал сред пустошта и тук, в долината на Гробниците на времето. Ял е сняг вместо вода и не е имал абсолютно никаква храна.
Дюре кимна и провери медицинския маншет от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, който бяха прикрепили от вътрешната страна на ръката на Мастийн. Датчиците показваха постоянно преливане на интравенозен разтвор.
— Но ми прилича на нещо друго — каза йезуитът. — Почти на лудост.
— Храмерите имат почти телепатична връзка с дърводетите си — отвърна Сол. — Това, че е видял унищожаването на „Игдразил“, трябва леко да е влудило Истинския глас на дървото Мастийн. Особено, ако някак си е знаел, че е необходимо.
Дюре кимна и продължи да попива восъчнобледото чело на храмера. Минаваше полунощ и вятърът се беше усилил, вдигаше яркочервена прах на лениви спирали във въздуха и стенеше край крилата и грубите ръбове на Сфинкса. Гробниците ярко проблясваха и после избледняваха, първо една от тях, сетне следващата, без очевиден порядък или последователност. От време на време приливите на времето атакуваха двамата мъже, караха ги да се задъхват и да се вкопчват в камъка, но след миг приливът на deja vu и замайване отслабваше. Брон Ламиа беше свързана със Сфинкса чрез кабела, споен с черепа й и те не можеха да си тръгнат.
По някое време преди зазоряване облаците се разкъсаха и се показа небето. Гъсто осеяните звезди бяха почти болезнени с яснотата си. Известно време единствените следи от огромните сражаващи се там флоти бяха случайни опашки от ядрени двигатели, тесни диамантени резки по стъкленото лице на нощта, но после отново започнаха да се разпростират далечните разцъфващи експлозии и след час блясъкът на Гробниците беше засенчен от пламъка на битката.
— Кой ще победи, според теб? — попита отец Дюре. Двамата мъже седяха, облегнати с гръб на каменната стена на Сфинкса, с лица, вдигнати към полумесеца от небе, видим между извитите напред криле на гробницата.
Сол разтриваше гърба на Рахил, докато детето спеше по корем, с вдигнато под тънките одеяла дупенце.
— От това, което казват другите, изглежда, че е предопределено Мрежата да изстрада ужасна война.
— Значи вярваш в предсказанията на Съвещателната комисия на ИИ?
Сол сви рамене в мрака.
— Всъщност, не зная нищо за политиката… или за точността на Техноцентъра в предсказанията. Аз съм незначителен учен от малък колеж на затънтен свят. Но имам чувството, че ни предстои нещо ужасно… че някакъв свиреп звяр пълзи към Витлеем, за да се роди. Дюре се усмихна.
— Иейтс — каза той. Усмивката изчезна. — Подозирам, че това място е новият Витлеем. — Той погледна надолу по долината към блестящите Гробници. — Прекарах известно време в изследване на теориите на Св. Тейлхард за еволюцията към точката Омега. Вместо това, ето какво имаме. Човешко безумие в небесата и един ужасен Антихрист, който очаква да наследи останалото.
— Мислиш ли, че Шрайка е Антихристът? Отец Дюре облегна лакти върху вдигнатите си колене и скръсти ръце.
— Ако не е, съвсем сме загазили. — Той горчиво се засмя. — Не много отдавна щях да бъда очарован да открия Антихрист… дори присъствието на някаква антибожествена сила щеше да ми послужи да подкрепя отслабващата си вяра в каквато и да е форма на божественост.
— А сега? — тихо попита Сол. Дюре разпери пръсти.
— Аз също бях разпнат.
Сол си спомни за образите от разказа на Ленар Хойт за Дюре — за това как възрастният йезуит сам се бе приковал на теслово дърво, изстрадвайки годините на болка и прераждане, вместо да се предаде на кръстоидния ДНК паразит, който дори сега се криеше под плътта на гърдите му.
Дюре сведе поглед от небето.
— Никакъв поздрав от небесния Баща — тихо каза той. — Никакво успокоение, че болката и жертвата не са били напразни. Само болка. Болка и мрак, и после отново болка.
Ръката на Сол престана да се движи по гърба на бебето.
— И това ли те накара да загубиш вярата си? Дюре погледна към учения.
— Напротив, това ме накара да почувствам, че вярата е толкова по-важна. Болката и мракът са нашия жребий още от Падението на Човека. Но трябва да има някаква надежда, че можем да се издигнем до по- висше равнище… че съзнанието може да еволюира до плоскост, по-благосклонна от нейния контрапункт на една равнодушна вселена.
Сол бавно кимна.
— Имах един сън по време на дългата битка на Рахил с болестта на Мерлин… жена ми Сара имаше същия сън… че съм призован да принеса в жертва единствената си дъщеря.
— Да — рече Дюре. — Прослушах резюмето на диска на консула.
— Тогава знаеш отговора ми — каза Сол. — Първо, че вече не можем да следваме пътя на покорство на Авраам, дори да има Бог, който изисква такова покорство. Второ, че сме извършвали жертвоприношения на този Бог вече прекалено много поколения наред… и заплащанията с болка трябва да престанат.
— И все пак, ето те тук — отбеляза Дюре, като посочи към долината, Гробниците и нощта.
— Аз съм тук — съгласи се ученият. — Но не, за да се унижавам. По-скоро да видя какъв е отговорът на тези сили към моето решение. — Той отново докосна гърба на дъщеря си. — Сега Рахил е на ден и половина и с всяка секунда става по-малка. Ако Шрайка е архитект на такава жестокост, искам да се изправя пред него, дори той да [е твоят Антихрист. Ако има Бог и ако той е сторил това, ще се отнеса със същото презрение и към него.
— Навярно всички ние и без това сме изразявали прекалено много презрение — унесено рече Дюре.
Сол вдигна очи, когато десетина точици яростна светлина се взривиха в ударни вълни от плазмени експлозии далеч в космоса.
— Иска ми се да имахме средства, за да се сражаваме с Бог на равни начала — с тих и напрегнат глас каза той. — Да се хвърлим срещу него в бърлогата му. Да му върнем за всички несправедливости, обсипали човечеството. Да |му позволим да промени самодоволната си арогантност [или да върви по дяволите.
Отец Дюре вдигна вежди и после се поусмихна.
— Познавам гнева, който изпитваш. — Свещеникът нежно докосна главичката на Рахил. — Хайде да се опитаме щ поспим малко преди разсъмване, а?
Сол кимна, легна до детето си и придърпа одеялото до бузата си. Той чу как Дюре шепне нещо, което можеше да е тихо пожелание за лека нощ или навярно молитва. Сол докосна дъщеря си, затвори очи и заспа.
Шрайка не дойде през нощта. Нито пък на следващото утро, когато слънчевите лъчи обагриха югозападните скали и докоснаха върха на Кристалния монолит. Сол се събуди, когато светлината пропълзя в долината — той откри че Дюре спи до него, а Мастийн и Брон все още са в безсъзнание. Рахил неспокойно се въртеше и плачеше като гладно новородено. Сол я нахрани с един от последните биберони, като издърпа подгряващото ушенце и почака един миг млякото да достигне телесна температура. През нощта в долината се бе спуснал студ и по стъпалата на Сфинкса блестеше скреж.
Рахил лакомо започна да яде, като издаваше тихите скимтящи и сучещи звуци, които Сол помнеше отпреди повече от петдесет години, когато Сара я беше хранила. Щом бебето свърши, ученият го почака да се оригне и го постави до рамото си, като лекичко я люлееше насам-натам.
Оставаше ден и половина.
Сол беше много уморен. Той остаряваше, въпреки единствената пулсенова процедура отпреди десет
