до такава степен, че той пълзеше, като държеше бебето с дясната си ръка, притиснал бузата си към неговата. Мразеше да влиза в тази гробница. Сърцето му биеше толкова яростно, че почти очакваше всеки момент да получи инфаркт.
Последният коридор се стесняваше до точка, в която свършваше. Там, където металният кабел се бе сливал с камъка, сега имаше само камък.
Сол стисна фенерчето между зъбите си и удари стената, заблъска по камъни с големината на къщи, сякаш щеше да се отвори тайна врата и щяха да се разкрият нови тунели.
Нищо.
Притисна по-силно Рахил и започна да се връща. На няколко пъти зави погрешно и когато си помисли, че се е загубил, сърцето му заби още по-лудо. После се оказаха в коридор, който Сол позна, сетне в главния коридор и накрая навън.
Той отнесе детето си до основата на стълбището и се отдалечи от Сфинкса. В началото на долината спря и седна задъхан върху една ниска скала. Бузата на Рахил все още беше притисната до врата му и бебето не издаваше звук, нито помръдваше, освен лекото присвиване на пръстчетата до брадата му.
Вятърът духаше от пустошта зад него. Облаците над главата му се разкъсаха, после отново се сгъстиха и скриха звездите, така че единствената светлина беше нездравия блясък на Гробниците на времето. Сол се страхуваше, че бясното биене на сърцето му може да уплаши бебето, но Рахил спокойно продължаваше да се гуши в ръцете му и топлината й осезаемо го успокояваше.
— По дяволите — прошепна ученият. Обичал бе Брон Ламиа. Обичал бе всички поклонници, а сега те бяха изчезнали. Десетилетията на Сол като професор го бяха подготвили да търси последователност в събитията, зрънце морал в срасналите се камъни на историята, но в събитията на Хиперион нямаше последователност — само объркване и смърт.
Той люлееше детето, гледаше към пустошта и обмисляше идеята веднага да напусне това място… да отиде в мъртвия град или в крепостта Хронос… да тръгне на северозапад към Крайбрежието или на югоизток, където Брайдъл Рейндж стигаше до морето. Сол вдигна трепереща ръка към лицето си и потърка страната си. В пустинята нямаше спасение. Това, че бе напуснал долината, не беше спасило Мартин Силенъс. Бяха съобщавали за появата на Шрайка далеч на юг от Брайдъл Рейндж — чак до Ендимион и другите южни градове — и дори чудовището да ги пощадеше, гладът и жаждата нямаше да се смилят над тях. Сол можеше да оцелее и с растения, гризачи и стопен сняг от височините — но резервите на Рахил от мляко бяха ограничени, дори с онова, което беше донесла от крепостта Брон. Тогава осъзна, че млякото нямаше значение…
„Ще остана сам след по-малко от ден.“ Сол сподави стона си, когато тази мисъл го порази. Решението му да спаси детето си го бе превело през две и половина десетилетия и сто пъти по толкова светлинни години. Решението му да върне живота и здравето на Рахил вече не беше онази осезаема сила, онази яростна енергия, която бе споделял със Сара и която беше пазил жива така, както жрецът пази огъня на свещения храм. Не, за Бога, в нещата имаше последователност, тази плоскост от наглед случайни събития имаше морална опора и Сол Уайнтрауб можеше да заложи своя живот и този на дъщеря си за това.
Той се изправи, бавно тръгна надолу по пътеката към Сфинкса, изкачи се по стълбите, намери термичното наметало и одеялата и направи убежище за двама им на най-високото стъпало, когато застенаха ветровете на Хиперион, а Гробниците на времето заблестяха по-ярко.
Рахил лежеше върху гърдите и стомаха му с буза, опряна до рамото му, а мъничките й ръчички се свиваха и разпускаха, когато напусна света, за да се отправи към страната на детските сънища. Сол чуваше тихото й дишане, когато се размърдваше в дълбокия си сън, чуваше слабия звук, когато изпускаше малки мехурчета слюнка. След малко той сам напусна света и се присъедини към нея в съня.
30.
Сол сънува съня, явявал му се, откакто Рахил се бе заразила от болестта на Мерлин.
Вървеше из огромна сграда. Колони, големи като червени дървета, се издигаха в мрака и някъде отвисоко, на дебели снопове, падаше тъмночервена светлина. Чуваха се звуците на гигантски пожар, горяха цели светове. Пред него блестяха два овала с най-тъмночервения цвят, който някога беше виждал.
Сол знаеше къде е. Знаеше, че някъде напред ще открие олтар, а върху него Рахил — Рахил на двайсет и шест и в безсъзнание, а после щеше да чуе искащия глас.
Той спря на ниския балкон и погледна надолу към познатата сцена. Дъщеря му, жената, с която заедно със Сара се бяха сбогували, когато след завършването си тя беше заминала на далечния Хиперион, лежеше гола върху широк каменен блок. Над всичко се носеха двете червени очи на Шрайка. Върху олтара имаше дълъг, крив нож от заострена кост. Тогава чу гласа:
— Сол! Вземи дъщеря си, твоята единствена дъщеря Рахил, която обичаш, и отиди на планетата, наречена Хиперион, и там я принеси в жертва чрез изгаряне на едно от местата, за които аз ще ти кажа.
Ръцете на учения трепереха от гняв и мъка. Той прокара пръсти през косата си и извика в мрака онова, което вече беше отвръщал на гласа.
— Вече няма да има приношения, нито на деца, нито на родители. Вече няма да има жертви. Времето на покорство и изкупление отмина. Или ни помогни като приятел, или си върви!
В предишните му сънища това бе предизвиквало вой на вятър и самота, шум на отдалечаващи се в мрака ужасни стъпки. Но този път сънят настояваше, олтарът заискри и внезапно остана празен, ако се изключеше костения нож. Двете червени очи все още се носеха високо горе, бликащи пламъци рубини, големи като планети.
— Сол, слушай — долетя гласът, вече модулиран така, че да не кънти отвисоко, а почти шепнеше в ухото му, — бъдещето на човешкия род зависи от решението ти. Можеш ли да принесеш Рахил в жертва от любов, ако не от покорство?
Сол чу отговора в ума си, още докато търсеше думите. Вече нямаше да има жертвоприношения. Не днес. Никога. Човечеството беше страдало достатъчно поради любовта си към богове, в дългото си търсене на Бога. Той си помисли за многобройните векове, през които неговият народ, евреите, бяха водили преговори с Бог, бяха се оплаквали, карали, осъждали несправедливостта на нещата, но винаги — винаги — се бяха връщали към покорството, каквото и да им бе струвало това. Поколения, изпепелени в пещите на омразата. Бъдещи поколения, изплашени от студените огньове на радиацията и подновената омраза.
Не и този път. Никога повече.
Сол се сепна при докосването на длан до ръката му. Дъщеря му Рахил стоеше до него, нито бебе, нито възрастен човек, а осемгодишното дете, което бе познавал два пъти — когато растеше и после, когато възрастта й намаляваше поради болестта на Мерлин — Рахил, с нейната светлокестенява коса, завързана отзад на обикновена плитка, ниска фигура в туника за игра от изтрит док и детски гуменки.
Сол хвана ръката й, стисна я толкова силно, колкото можеше, без да я нарани и усети, че тя му отвръща. Това не беше нито илюзия, нито последната жестокост на Шрайка. Това беше дъщеря му.
— Кажи „да“, татко.
Сол бе решил проблема на Авраам за покорството към един Бог, станал злобен. Покорството вече не можеше да бъде най-важното в отношенията между човечеството и неговото божество. Но когато детето, избрано за жертва, моли за покорство към каприза на този Бог?
Сол падна на едно коляно до дъщеря си и разпери ръце.
— Рахил.
Тя го прегърна с енергията, която ученият помнеше от безбройните подобни прегръдки, вдигнала брадичка високо над рамото му, притиснала го със силата на обичта си. И прошепна в ухото му:
— Моля те, татко, трябва да кажем „да“. Сол продължаваше да я прегръща и усещаше тънките й ръчички около себе си и топлотата на бузата й до своята. Той плачеше беззвучно, чувстваше влагата по страните и късата си брада, но не искаше да пусне детето дори за миг, за да избърше сълзите си.
— Обичам те, татко — прошепна Рахил.
Тогава той се изправи, изтри лице с опакото на дланта си и все още здраво стиснал ръката на Рахил, започна дългото спускане с нея към олтара под тях.
Сол се събуди с чувството, че пада и се вкопчи в бебето. То спеше върху гърдите му, свило юмручета и
