години. По времето, когато заедно със Сара нормално трябваше да се свободни от родителски задължения — единственото им дете да е завършило университет и да е заминало на археологически разкопки в Периферията — Рахил се бе заразила от болестта на Мерлин и родителството отново се бе спуснало върху тях. Кривата на тези задължения се бе издигала, колкото повече остаряваха Сол и Сара — после Сол сам, след въздушната катастрофа в света на Бърнард — и сега той беше много, много уморен. Но въпреки това, въпреки всичко, Сол с интерес забеляза, че не съжалява нито за ден от грижите си за дъщеря си.
Оставаше ден и половина.
След малко отец Дюре се събуди и двамата мъже закусиха с различните консерви, които Брон беше донесла със себе си. Хет Мастийн не се бе свестил, но Дюре му прикачи предпоследния медицински пакет и храмерът започна да получава течности и интравенозен хранителен разтвор.
— Мислиш ли, че трябва за прикачим на г. Ламиа последния медицински пакет? — попита Дюре.
Сол въздъхна и отново провери мониторите на инфотерма й.
— Не мисля. Пол. Според биомониторите, кръвната захар е висока… хранителното равнище е сякаш току-що чудесно се е нахранила. — Но как? Сол поклати глава.
— Навярно онова проклето нещо е някакъв вид пъпна воъв. — Той посочи към кабела, свързан с мястото на черепа й, където преди това беше невралният шунтов щекер.
— И какво ще правим днес?
Ученият погледна небето, което вече изсветляваше в зелено-лазурния купол, с който бяха свикнали на Хиперион.
— Ще чакаме — отвърна той.
Хет Мастийн се свести в дневната жега, малко преди слънцето да стигне зенита си. Храмерът седна изправено и каза:
— Дървото!
Дюре забърза нагоре по стъпалата от мястото, където се разхождаше в подножието им. Сол вдигна Рахил от сянката до стената и тръгна към Мастийн. Очите на храмера бяха съсредоточени върху нещо над равнището на скалите. Ученият вдигна поглед, но видя само избледняващото небе.
— Дървото! — отново извика храмерът и вдигна загрубялата си ръка. Дюре го хвана.
— Има халюцинации. Мисли си, че вижда „Игдразил“, дърволета си. Хет Мастийн се бореше в ръцете им.
— Не, не „Игдразил“ — задъхано каза той през пресъхналите си устни, — а Дървото. Последното дърво. Дървото на болката!
Тогава погледнаха и двамата мъже, но небето беше чисто, с изключение на няколкото облака, които вятърът духаше от югозапад. В този момент почувстваха порив на приливите на времето и Сол и свещеникът едновременно наведоха глави във внезапно замайване. Поривът премина.
Хет Мастийн се опитваше да се изправи на крака. Очите на храмера все още бяха фокусирани върху нещо много далеч. Кожата му беше толкова гореща, че пареше ръцете на Сол.
— Дай последния медицински пакет — изръмжа Сол. — Програмирай го на ултраморфин и реактив против треска.
Дюре побърза да се подчини.
— Дървото на болката! — успя да промълви Хет Мастийн. — Трябваше да съм негов Глас! Ергът трябваше да го пренесе през пространството и времето! Епископът и Гласът на Великото дърво избраха мен! Не мога да ги подведа. — Той се напрегна за миг в ръцете на Сол, а после се строполи обратно върху каменното преддверие.
— Аз съм Истинският избраник — прошепна той. Енергията го напускаше като въздух, излизащ от спукан балон.
— Трябва да поведа Дървото на болката по време на Изкуплението. — Той затвори очи.
Дюре прикачи последния медицински пакет, провери дали мониторът е настроен за капризите в метаболизма и телесната химия на храмерите и зареди адреналин и болкоуспокоителни. Сол се наведе над облеченото в роба тяло.
— Това не е храмерска терминология или теология — каза Дюре. — Той използва езика на култа към Шрайка. — Свещеникът срещна погледа на Сол. — Това обяснява известна част от мистерията… особено от разказа на Брон. Поради някаква причина, храмерите са в тайно споразумение с църквата на Последното изкупление… с култа към Шрайка.
Ученият кимна, плъзна собствения си инфотерм на китката на Мастийн и настрои монитора.
— Дървото на болката трябва да е легендарното трънено дърво на Шрайка — промълви Дюре и вдигна поглед към празното небе, там, където се беше втренчил Мастийн. — Но какво искаше да каже с това, че той и ергът му са били избрани да го пренесат през пространството и времето? Наистина ли смята, че може да управлява дървото на Шрайка по начина, по който храмерите карат дърволетите? Защо?
— Ще трябва да го попиташ през следващия живот — уморено отвърна Сол. — Той е мъртъв.
Дюре провери мониторите и прибави към тях инфотерма на Ленар Хойт. Опитаха медицинския пакет със съживяващи стимуланти, сърдечен масаж и дишане уста в уста. Мониторните датчици не помръдваха. Хет Мастийн, храмерският Истински глас на дървото и поклонник на Шрайка наистина беше мъртъв.
Изчакаха час, подозрителни към всичко в тази извратена долина на Шрайка, но когато мониторите започнаха да показват бързо разлагане на трупа, те погребаха Мастийн в плитък гроб на петдесет метра нагоре по пътеката към входа на долината. Касад беше оставил сгъваема лопата — с надпис „инструмент за окопаване“ на жаргона на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ — и мъжете се редуваха да копаят, докато свободният наглеждаше Рахил и Брон Ламиа.
Двамата мъже, единият люлеещ в ръцете си дете, стояха в сянката на един камък, докато Дюре каза няколко думи, преди да хвърлят пръстта върху фибропластмасовия заместител на саван.
— Не познавах истински г. Мастийн — каза свещеникът. — Не принадлежахме към една и съща вяра. Но имахме една и съща професия. Гласът на дървото Мастийн прекара по-голямата част от живота си в служба на това, което разбираше под Божие дело, прилагайки Божията воля в писанията на Муира и в красотата на природата. Вярата му беше истинска — изпитана в трудности, изпълнена с покорство и накрая подпечатана със саможертва. — Дюре замълча и примижа към небето, което беше избледняло до сивия метален блясък на оръжие. — Моля Те, приеми Своя раб, о, Господи. Приветствай го в ръцете Си, както някой ден ще приветстваш и нас, другите търсещи Те, загубили своя път. В името на Отца и Сина и Духа Светаго, амин.
Рахил започна да плаче. Сол я разходи, докато Дюре хвърляше пръст върху фибропластмасовия вързоп с човешка форма.
Върнаха се до преддверието на Сфинкса и внимателно преместиха Брон в малкото сянка, която беше останала. Нямаше начин да я скрият от следобедното слънце, освен да я внесат в самата гробница, а нито един от тях не искаше да го стори.
— Консулът вече трябва да е изминал повече от половината път до кораба — предположи свещеникът, след като продължително отпи от бутилката с вода. Челото на Дюре беше изгоряло от слънцето и лъщеше от пот.
— Да — съгласи се Сол.
— До утре по това време ще се е върнал. Ще използваме лазерни режещи инструменти, за да освободим Брон, после ще я внесем в корабния лазарет. Навярно болестта на Рахил ще може да бъде спряна в криогенната камера, въпреки онова, което са казали лекарите.
— Да.
Дюре отпусна бутилката и погледна към Сол.
— Вярваш ли, че ще стане така?
Ученият отвърна на погледа на свещеника.
— Не.
Сенки се протегнаха от югозападните скални стени. Дневната жега се превърна в нещо твърдо, после малко отслабна. От юг прииждаха облаци.
Рахил заспа на сянка до входа. Сол се качи при Дюре, който гледаше надолу към долината и постави ръка върху рамото на свещеника.
