излъчи няколко бързи и прости команди към тялото: да размърда пръстите на краката си в кожените ботуши, да стисне силно зъби и да прочисти гърлото си с кратки и сухи покашляния. След това сбърчи нос в опит да събере глътка чист въздух от вековната атмосфера.
Беше жив, но изпитваше страх.
Страх? Дали напрежението, което усещаше да се изкачва спираловидно по гърба му, бе страх? И ако ли не, какво тогава беше? Точно сега ли щеше да отстъпи пред суеверията, които бе чувал от устата на бедуините, разказващи за невидимите обитатели на пирамидите? Можеше ли, както го бяха предупредили, да стигне дотам, че да загуби разсъдъка си, ако останеше дълго време в някоя от тях?
…И колко време му оставаше? Цялата вечност?
Студът — ледена тръпка, родена от дълбините на съществото му — го завладя и го прикова към камъка. Инстинктът му подсказваше, че предстои да се случи нещо.
Никога не беше изпитвал подобно чувство. Сякаш безброй ледени иглички пронизваха униформата му и се забиваха безмилостно в костите му. Кръвта му беше застинала във вените, а невиждащият му взор бе станал каменен и агонизиращ.
В продължение на няколко секунди дори не примигна. Боеше се, че сърцето му ще спре. Дори не дишаше.
Когато ужасът вече бе поел контрол над действията му, а студът и тревогата го бяха завладели, му се стори, че зениците му долавят леко движение. Корсиканецът се взря в полумрака. Първо си каза, че това е невъзможно. Нямаше как облак прах от пустинята да проникне толкова навътре. Но после се вкопчи стръвно е това видение. Имаше ясното усещане, че в дъното на залата се бяха очертали силуетите на поне двама души, сякаш тънък лъч светлина бе пронизал камъните, правейки ги прозрачни, и така бе разкрил нечие присъствие, останало скрито в продължение на хилядолетия.
Корсиканецът се затрудняваше да ги идентифицира. Бяха недействителни, измамливи, без съмнение плод на силна халюцинация, но толкова живи, че за момент се зачуди дали да не се втурне към тях.
— Кои… сте вие? — заекна той.
Отговор не последва.
Видението остана неподвижно и след това, някак тържествено, очертанията му започнаха малко по малко да избледняват, докато се разсеяха в непрогледния мрак. Полудяваше ли?
Дали не ставаше жертва на проклятието на пирамидата? Или пък във вътрешността на колосалната гробница имаше и някой друг?
Войникът си пое дъх и се помъчи да изпразни съзнанието си и да изтрие видението от главата си, но напразно. Затвори очи и издиша дълбоко, както го бяха учили в Назарет. Отново никакъв резултат. Дори и за миг Наполеон Бонапарт, великият генерал, освободил Египет от мамелюкско господство, не можеше да се отърси от мисълта, че току-що е бил погребан жив.
И отчаян — за първи път в живота си, страховитият Наполеон се почувства безсилен.
Сънуваше ли? Беше ли мъртъв вече?
Наполеон така и не разбра колко време бе останал в безсъзнание, прострян върху студените плочи на Царската камера. Когато се събуди — все още в неведение за всичко, което предстоеше, — изпита странната и абсурдна увереност, че не е сам.
Никога не успя да я изрази с думи. Не можеше. Докато лежеше неподвижно, гранитът около него бе добил призрачно фосфоресциращо сияние.
— Ето ме! — извика Наполеон, като си спомни за виденията. — Не се боя от вас! Покажете се, ако смеете!
Недрата на пирамидата останаха безмълвни. Ехото беше единственото живо нещо там вътре.
Наполеон разбра, че не биваше да се предава. Пипнешком обхвана разбърканите си коси с лявата си ръка, а с дясната ги събра в опашка, изправи се с един скок и застана нащрек. Все още беше жив. Не можеше да се остави да умре. Не и по този начин.
С няколко последователни и отработени движения той възстанови донякъде топлината в измръзналото си тяло. Отново усети как по гърлото му се спуска смрадта на прилепи, изпълваща цялата пирамида.
Появата на краткото зеленикаво сияние бе възвърнала част от силите му.
Въпреки че не помнеше друг път да се е озовавал в подобен мрак, никога досега не се беше страхувал толкова от липсата на светлина.
Какво правеше тук? Защо мястото изведнъж бе започнало така да го плаши? Нима това не бе същата пирамида, на която беше посветил толкова хвалебствени слова в присъствието на генералите си? Нима не бе това паметникът, от чиито блокове можеше да построи еднометров зид, опасващ цяла Франция?
Докато пипнешком търсеше стена, на която да се опре, корсиканецът направи равносметка на ситуацията. Като помисли по-внимателно, причината за страха му беше само една: всичко, което се случваше тук вътре, дори и моментът, в който последното пламъче на факлата му, пращейки, изгасна, му изглеждаше внимателно подготвено. Агонизиращият пукот на огъня, кълбата дим, издигащи се към плоския гранитен таван, надвиснал над главата му, дори непробиваемата тишина, изпълнила помещението само секунда след падането на мрака, бяха част от добре обмислената стратегия на древните пазители на Гиза. Поне така изглеждаше.
Нима султан Кебир2 беше попаднал в клопка?
Корсиканецът простена.
Не. Не беше това. Политиците от Директорията в Париж му бяха показали, че трябва да е подготвен за една толкова човешка вероятност като предателството. Жаждата за власт на шепата хора там и доказаната им липса на скрупули го бяха научили да различава неверните сърца от благородните.
Не беше неоснователно и недоверието му към любезните жестове на добра воля на имамите от Кайро, които няколко дни по-рано бяха посрещнали с широки усмивки неособено издържаните му религиозни претенции. На връщане от кампанията си в Светите земи той се беше представил пред духовните водачи на града като въплъщение на висшето същество, предречено в Корана — онова, което трябвало да дойде от Запада, за да продължи делото на Пророка…
Ами ако го бяха довели тук, за да го накажат за богохулството му?
Наполеон се напрегна да си спомни: Елиас Буктур, умелият преводач копт3, който му служеше и като водач, откакто бе стъпил в Египет, го беше завел до началото на пустинята с обещанието да му разкрие нещо изключително. Нил тъкмо бе прелял и разпръскваше щедро наносите си по полетата край делтата. Народът празнуваше благословията на реката си. Но за Елиас — мъж: с безизразно лице — това като че ли нямаше значение. Настоя да го заведе на здрачаване до покрайнините на града, във вътрешността на най-голямата пирамида в Гиза, и да го посвети в тайните й.
„Който владее пирамидата, ще владее и света“, бе му казал Елиас, докато пътуваха натам. По някакъв начин Наполеон беше сигурен, че това е велика истина. Може би единствената истина.
Необичайната покана, отправена в канцеларията, която Наполеон беше разположил край езерото Абасия, се въртеше в главата му в продължение на часове. Елиас, любим племенник на верния му генерал Якоб Тадрус, почетен военачалник на Коптския легион към френската армия, нямаше причина да го подвежда за нещо, на вид така безобидно.
А може би имаше?
Наполеон си представи лицето му съвсем ясно: умен поглед, много бяла и блестяща кожа и заострена брадичка, скриваща силната му ъгловата челюст. Елиас го беше предупредил, че е жизненоважно да присъства на ритуала в пирамидата. „Никой не бива да знае, че идвате — напомни му той сериозно. —
