Георги, пробождащ змея, заимствано от някоя от гръцките икони, които се пазеха вътре.
— Дай ми сили, Боже, да продължа да ти служа предано — прошепна почти нечуто.
— Амин — обади се Такла.
— Момко, смяташ ли, че това е краят на тревогите ни? Че всичко ще свърши, когато предадем превода на Светия отец?
Въпросът изненада послушника.
— Сигурен съм — отговори той. — Свършихте работата добре. Нашият многоуважаван епископ ще ви обсипе с благословии и скоро ще се върнем в манастира.
— Дано да е така.
— Да влизаме тогава.
Както винаги, храмът „Свети Сергий“ добиваше най-достолепен вид по залез-слънце. Литургиите, отслужвани през целия ден, бяха изпълнили църквата с благоухания и светлини, напомнящи за светостта на мястото. Ненапразно монасите бяха повикани в първата християнска църква в Старо Кайро. Основите й бяха издигнати през IV век върху пещерата, в която преди повече от осемнайсет столетия бе потърсило убежище Светото семейство и която сега бе грижливо изографисана и използвана като крипта за най-важните церемонии.
Благочестивият монах вдъхна уханието на тамяна, наслоено в продължение на векове, и се усмихна за първи път през този ден. Старите му колене трепереха от вълнение. Оглеждаше се така, сякаш почти чуваше историите, които стените нашепваха.
— Нищо ли не усещаш, драги ми Такла? Не чувстваш ли в стомаха си лекия полъх от крилете на Светия Дух? Камъните тук говорят така, както в никоя друга църква в Египет. Разказват истории, които няма да чуеш на друго място в света.
Послушникът дори не понечи да му отговори.
— Ослушай се! Чуваш ли как шепнат камъните? — Развълнуван, монахът вдигна ръце към сводестия таван. — Разказват как нашият Бог е избягал и се е приютил на това място. Казват ни, че след бягството от безчинствата на Ирод Велики дърводелецът Йосиф е установил тук дома си. Не чуваш ли изповедта им? Домът на Светото семейство се е намирал под каменните плочи, на които си стъпил. Да се събуем боси!
— Аз не…
Чирило не го остави да довърши.
— На този под — продължи той — Мария е кърмила Божия син. Тези, които са я придружавали в бягството й, са построили тук голям басейн със светена вода, където да кръщават хората, приемащи християнството.
Благочестивият старец, опитвайки се да прикрие дълбокото си вълнение, породено от осъзнаването колко много свещена история е събрана на толкова малко място, продължи с обясненията си.
— Виждаш ли групата от дванайсет колони под кораба на църквата? — попита, сочейки пред себе си. — Всички са от бял мрамор, с изключение на една.
— Защо, отче? — попита учудено Такла.
— Олицетворяват дванайсетте апостоли. Ако се вгледаш внимателно и оставиш очите ти да свикнат със светлината, можеш дори да видиш това, което е останало от изрисуваните някога върху тях лица на Христовите ученици.
— А последната колона?
— Най-тъмната колона — поколеба се Чирило — е издигната, за да се помни жестокостта на предателя Юда. Затова е направена от гранит. Затова няма лице…
Двамата монаси прекосиха притвора на храма, като заобиколиха кораба в посока към сакристията и криптата. Паната от абанос и слонова кост, украсени с икони на апостолите и Богородица, се извисяваха почти два метра над главите им. Църквата, която потъваше във все по-гъст мрак, изглеждаше безлюдна. Нещо повече — струваше им се, че Аврам, Исак и Яков следяха стъпките им от южния параклис с широко отворени светли очи, пазейки храма от нежелани посетители. Такла, който никога не беше виждал толкова изкусно изписани икони в Александрия, ги поглеждаше крадешком, сякаш се боеше, че изведнъж ще оживеят. Страхът му се оказа предчувствие.
— Е, Чирило — прогърмя глас, идващ изпод украсените с филигран одежди на патриарха Аврам. — Приключи ли работата?
Тръпка премина по тялото на Такла. Думите, произнесени уверено и властно, отекнаха в целия синтрон8. Мястото, където епископът и старците се събираха при тържествени случаи, сега потънало в хлад и тъмнина, потрепери, сякаш щеше да се сгромоляса пред очите им.
— Толкова ли много време е необходимо, за да се изследват и препишат няколко стари ръкописа? — настоя гласът.
Бедният Такла безмалко да се стовари върху вързопа, който носеше. За разлика от него, Чирило остана невъзмутим. Въпреки че идваше от полумрака, тонът се стори смътно познат на стария копт: гласището не можеше да принадлежи другиму, освен на самия Марко VIII, сто и осми патриарх на контите и водач на истинската и най-древна Христова църква на земята. Наистина той трябваше да се срещне с него тук, но защо най-могъщият патриарх на Изтока бе пренебрегнал протокола и бе дошъл без досадния рояк помощници, които никога не се отделяха от полите му?
— Ваше Светейшество… — зарадван, прошепна монахът, — …най-накрая се срещаме.
Първосвещеникът сигурно се беше усмихнал, тъй като два реда бели зъби просветнаха като едри перли под светлината на огромната маслена лампа и разкриха точното му местоположение под фреските.
Едва тогава монасите разбраха накъде да гледат. Въпреки че от години не бяха се срещали насаме, Чирило не можеше да не разпознае в него немирния ученик по латински, който забождаше на гърба на расото си падежите така, че да ги препише целият клас. Колко се бе променил! Марко вече не беше голобрадият пакостник отпреди двайсет години и макар изражението му да пазеше нещо от някогашния шегаджия, фактът, че вече заемаше поста на Свети отец, напомни на Чирило, че собственият му живот гасне в последни мигове. Оставаше му малко, съвсем малко време.
— Предполагам, че сте приключили работата си, отче Чирило — каза патриархът строго, прекъсвайки мислите на монаха. — Също така предполагам, че сте подготвен да ми представите резултатите незабавно.
— Така е. Всичко е подготвено според желанието ви.
Масивната снага на патриарха се изду като паун. Марко VIII бе горд да покаже оперението си на най- строгия учител, който някога бе имал.
— Е, казвайте!
Облечен в черно памучно расо с качулка, обточена със златни кантове и кръстове, патриархът хвърли нетърпелив поглед към вързопа, който Такла придържаше върху гърба си. Дори гъстата брада на Светия отец не можеше да скрие любопитството му.
— Книгата, която ми поверихте, се оказа по-сложна за превод, отколкото предположих, когато я видях за първи път.
Марко сви рамене. Нямаше представа, че папирусите, които му беше предал, съставляваха цяла книга.
— По-сложна ли? Какво искате да кажете?
— Както добре знаете — продължи старецът, — в документите, намерени в Александрия, автор не беше посочен. Не бяха и подвързани, поради което ми се наложи да ги организирам, като следвам вероятния им ред. Но трудностите не свършиха дотук: текстовете са написани от различни хора на много неправилен гръцки. Изпълнени са със странни изрази, които затрудняват четенето. Няма съмнение, че става дума за много неправилен койне9.
— Различни хора?
— Да. Както изглежда, имало е трима или четирима преписвачи, които са работили над размножаването на една и съща книга, и някой милостив свещеник е събрал тези преписи и ги е подредил с безкрайно търпение.
— Мога ли вече да видя работата ви?
Чирило кимна. Нареди на Такла да развърже вързопа, който носеше на гърба си, и послушникът подреди
