му изглеждаше особено неспокоен по повод на тази среща.
— Неспокоен ли? — изсумтя старецът. — Че защо?
— Искаше да се увери, че ще пристигнете навреме и ще дадете отчет на Светия отец възможно най- скоро…
В гласа на Такла прозираше зле прикрито нетърпение.
— Как ли не! — възпротиви се Чирило, внимавайки къде стъпва. — Какво ли знае добрият пастир за трудностите на паството си! Ако французите не бяха осеяли града с контролни постове, отдавна да сме при него в „Абу Сарга“.
Младият копт наведе глава, за да прикрие усмивката си. Всички обитатели на манастирите около старата част на Кайро знаеха, че никой не може да накара Чирило да се разбърза. Беше бавен във всичко, но също така изключително старателен. Безспорен майстор в изкуството на иконописта, реставрацията на фрески и дори в класифицирането на античните предмети, с които беше осеяна страната. Кръвта на Чирило — добър, но буен италианец — кипваше всеки път, когато някой се опитваше да се намеси в своеобразния му ритъм на живот.
— Да проявим разбиране, отче. — Такла направи неособено убедителен опит да оправдае французите. — Изглежда, че се боят от ново настъпление на англичаните или турците, което в случая е едно и също. Поражението при Абукир едва ли им се е отразило добре, което означава, че сигурно в момента се превъоръжават…
Чирило не отговори.
— …Вчера, докато преследвали двама шпиони в Цитаделата, разпердушинили пазара за платове, толкова са изнервени. В Кайро не се говори за друго.
— Шпиони! Как ли пък не!
Двамата ускориха крачка. Монотонният призив за молитва на мюезините от хилядите високи минарета на града ги накара да побързат. Такла, схванат под тежестта на товара си, протегна ръка, за да предпази възрастния монах да не се подхлъзне. Бяха му дадени точни нареждания: трябваше да придружава стареца и да го защитава, ако се наложи, и с цената на живота си. В края на краищата Чирило от Болоня беше единственият човек в целия диоцез, способен да разреши загадката, която от месеци не даваше мира на ръководителите на бурния мандат на Светия отец Марко VIII, и това налагаше да бъде под постоянна опека.
Послушникът познаваше добре тази необикновена история. Той самият бе свидетел на спасяването на двата глинени съда, запечатани с битум, които бяха открити полузаровени точно срещу джамията в Неби Даниел.
Това се бе случило предното лято в Александрия, когато една сутрин пазачът на храма — Абдул Хариш, разстроен и ужасен, го беше повикал да отнесе „ония християнски неща“, които бе намерил пред вратата си. В гласа му се долавяше отвращение, сякаш земетресението от предишната нощ бе извадило наяве смрадлив коптски тор.
Нещо повече: убедеността му, че „нещата“ не са нищо друго, освен урни с праха на някой древен християнин — за което съдеше по нарисуваната с въглен риба, — подтикваше педантичния Хариш да се отърве бързо от находката си. „За нищо на света няма да пипна прахта на един копт“, заричаше се той.
Очите на александрийския епископ обаче бяха светнали при тази новина. Ами ако по една случайност делвите съдържаха останките на мъченик? Епископът потриваше ръце при мисълта, че това може да са останките на самия свети Марко, за когото се знаеше, че е проповядвал в Египет и е построил първата църква, недалеч от Неби Даниел. И защо не? Дръзката вяра на епископа, на секретарите и приближените му свещеници нямаше граници: щяха ли да се сдобият най-сетне с целите мощи на евангелиста, от които те притежаваха само черепа?
Ентусиазмът им не продължи дълго. Въпреки че коптите изрично забраняваха култа към светците, тази догма щеше да мине на втори план, ако се окажеше, че са открили част от тялото на Марко. Апостолът не беше обикновен светец свети Марко бе донесъл истинската вяра в Египет!
Такла ясно си спомняше последвалото разочарование, когато делвите бяха отворени и се оказа, че не съдържат никакви кости, а само няколко свитъка мръсни и разбъркани папируси.
В началото никой не им обърна внимание. Изглеждаха написани на бухаирски коптски, но никой от свещениците, които ги разгледаха, не успя да разчете и ред от тях. Тези галиматии се сториха твърде сложни за монасите, жадни за кости и чудеса. Ненапразно езикът на първите конти произлизаше пряко от този на древните египтяни. Най-учените между тях твърдяха, че някъде около VII в.пр.Хр. йероглифите са се преобразували в по-просто писмо, познато като йератическо, а то, от своя страна, преминало в още по- опростено, наречено демотическо. Преходът от демотическо писмо към коптския език бил лесен: достатъчно било езикът на древните нилски божества да започне да се изписва с гръцки знаци. Въпреки това текстът, открит в Александрия, не приличаше на коптски, а на гръцки.
На този език беше написана и единствената разбираема фраза в целия сноп ръкописи. Това бе заглавието на най-обемистия текст и разчитането й възкреси надеждите на епископа, че може би чудото ще се окаже възможно.
Фразата гласеше:
В началото дори той се усъмни. Предположи, че е шега, спретната от Абдул Хариш и неговите самозабравили се поддръжници, но веднага отхвърли тази хипотеза. Да изчакат земетресение, за да извадят делвите на бял свят, беше твърде хитър ход за варварите от Неби Даниел. Освен това беше сигурен, че никой от отговорниците на джамията не бе в състояние да напише и едно изречение на гръцки, без да допусне няколко сериозни граматически грешки.
В такъв случай какво беше обяснението?
Дори епископът, който никога не бе минавал за особено умен, знаеше, че остава само една достоверна възможност: глинените съдове наистина да са принадлежали на древна християнска общност в Александрия, която е скрила в тях свещените си текстове. Преломните периоди, през които бе преминала историята на града, напълно оправдаваха подобна мярка.
Патриархът не се отличаваше с богато въображение, но въпреки това се развихри. Почти виждаше лицата на първите християни, запечатващи най-ценните си папируси. Били са десет, най-много дванайсет семейства, всяко от тях с по две-три деца, и сигурно на заплата към някой римски патриций, който не се интересувал особено от вярата на слугите си. Дори си представяше смута, обхванал общността пред неочакваното посещение на римския патрул, готов да ги подложи на мъчения. Най-вероятно са били предадени от някой съсед в замяна на няколко сребърни монети, така както е постъпил Юда с Исус. За щастие някой от старците в клана получил вдъхновение свише и наредил компрометиращите папируси да бъдат заровени — и така спасил както живота на християните от общността, така и съкровището, което сега се намираше в ръцете му и щеше да съживи вярата у мнозина колебаещи се.
Находката беше истинско чудо, като се имаше предвид мястото и начинът, по който делвите бяха изхвърлени от земните недра. Беше знак Божи. Заедно с неотдавнашната окупация на Египет от французите, откритието може би бе знак, че християнството скоро щеше отново да се наложи над нетърпимата хегемония на исляма.
Не. Такла не беше никак изненадан от бързината, с която александрийският епископ разпореди ръкописът да бъде изпратен първо до негово Светейшество Марко VIII, а чрез него — до отец Чирило. Бяха взети всички необходими предпазни мерки и свитъците бяха изпратени поотделно, обвити в плат, скрити в двойни дъна на лодки и дори залепени за телата на последните куриери, които ги пренесоха до Кайро. Не бяха пожалени усилия, за да бъде предпазен новият знак Божи.
Нетърпението и усилията, насочени към разкриване съдържанието на писанията, бяха повече от оправдани. И Чирило от Болоня, на седемдесет и една годишна възраст, но с ясния разсъдък на двайсетгодишен младеж, знаеше това. Всъщност, държейки отговорите на толкова много загадки в ръцете си, старецът с изпъкнали очи и здраво стиснати устни се чувстваше най-важният човек сред коптите.
Като стигнаха до целта си, възрастният копт въздъхна, без да обръща внимание на разсъжденията на младия си телохранител. Потъмнялата фасада на храма бе украсена с релефно изображение на свети
