съдържанието му пред благочестивите отци с извънредно старание. Товарът му съдържаше сто или сто двайсет и пет палмови листа от Ел Фаюм10, изпълнени с дребния почерк на отец Чирило. Редом до тях бяха оригиналните свитъци, намерени в Неби Даниел — неравни късове папирус, някои от които бяха засегнати от времето и изглеждаха особено крехки. Бяха много по- чисти от последния път, когато Марко ги бе видял, и въпреки възрастта им, беше ясно, че могат да оцелеят без затруднения още няколко столетия.
— Документът… — Чирило се поколеба. — …всъщност е евангелие.
— Евангелие?
Марко VIII впи поглед в стареца и зачака обяснение.
— Поне така изглежда.
— Обяснете по-ясно, отче.
— Осъзнавам важността на заключението си и затова предпочитам думите ми да се ръководят от предпазливостта, Ваше Светейшество.
— Не увъртайте.
Чирило се изкашля, преди да продължи. Свитъците прошумоляха в малките му внимателни ръце.
— Ваше Светейшество, находката от Неби Даниел отговаря почти със сигурност на загубеното евангелие на скъпия ни свети Марко. — Монахът си пое дълбоко дъх. — Според това, което указва нашата традиция, не може да е друго, освен текста, написан по времето, когато е създадено добре познатото ни Евангелие. Същата книга, която скъпият ни Марко решил да пази в тайна, защото бил сигурен, че още не е дошло времето тя да бъде прочетена и разбрана.
— Загубеното евангелие на свети Марко? — Патриархът не изчака монасите да отговорят на ненужния му въпрос: — Как може да сте толкова сигурен?
— Всички текстове са написани в първо лице и съдържат копия на писмата, изпратени от Марко до Петър в Рим, в които го осведомява за развитието на мисията си в Египет. Не, нямам съмнения, Ваше Светейшество. Текстът с написан от свети Марко.
— В такъв случай смятате ли, че времето е настъпило?
— Определено.
Светият отец, по-сериозен от всякога, го погледна право в очите.
— И в това ли сте сигурен?
— Напълно, Ваше Светейшество. Не намерихме костите на апостола, но Бог сложи в ръцете ни нещо по-добро: неговата тайна.
2.
Нощта се спускаше бързо над „Абу Сарга“.
Така някогашните копти наричали храма „Свети Сергий“, убедени, че основите му са последната твърд, която ще падне при настъпването на Апокалипсиса, за който говори Йоан в последната книга от Библията.
Със залеза на слънцето оживлението в квартала, контролиран от „ревностните защитници на Бога“, секна изведнъж и въпреки че гълчавата около намиращите се в съседство амбулантни сергии на арабите продължаваше, вътрешността на храма оставаше далеч от тази суетня. Църквата, винаги изпълнена със сенки, не правеше разлика между нощ и ден. Такова сигурно беше и Небесното царство — неизменно, спокойно, вечно.
Марко VIII се радваше, че бе взел толкова стриктни предпазни мерки за срещата си с Чирило от Болоня. Това, което монахът бе започнал да му разкрива, беше достатъчно, за да подбуди истински ръкопашен бой между членовете на епископалната колегия. Не му бе трудно да си представи Гаваргиус от Асют да реве срещу всичко, което би могло да доведе до промяна на традицията, и Матей от Даманхур да крещи в защита на противното. За стария лъв от Делтата и за многобройните му последователи възстановяването на „автентичната истина“ за свещената история стоеше по-високо от всяка доктринална догма.
Но нещата можеха да се влошат: вестта за намирането на изгубената книга на свети Марко бе дошла, когато оставаха по-малко от две седмици до мулид — празника Успение Богородично. Патриархът беше уверен, че публично разкритие от подобен мащаб, за каквото намекваха посетителите му, щеше да провали планираните тържества. Затова щеше да запази мълчание. Това бе най-разумното решение.
— Ваше Светейшество… — прошепна Чирило, с поглед, прикован в дървения под на църквата, докато се опитваше да отгатне реакцията на патриарха. — Има още нещо, което трябва да знаете.
— Още нещо? Нещо… важно ли?
— Знаете, че Kata Markon — Евангелието на Марко, което Първите отци са приели за каноническо, когато Църквата е била само една, съдържа мъчителна за светата ни вяра загадка, която се разрешава по неочакван начин от текста, с който се сдобихме.
Такла погледна учителя си с любопитство. Никога не бе чувал Чирило да говори така, нито да споменава за подобна тайна, докато работеше над превода. Патриархът също беше целият в слух.
— Продължете, отче.
— На първо място, както знаем, Евангелието на Марко е книга, в която почти не се говори за свръхестествените способности на Исус. Това обстоятелство винаги е предизвиквало недоволство сред нас, коптите — в смисъл, че истинската вяра в Египет е донесена от свети Марко, а нашата религия признава единствено божествената същност на Исус, но не и човешката.
— Е, и?
— За разлика от това, което разказват Матей или Лука, свети Марко дори пропуска да спомене, че Исус е роден от непорочно зачатие. В Новия завет само отбелязва слизането на Светия Дух при Месията по време на кръщението в река Йордан, но дори това чудо е описано твърде пестеливо.
— И къде е загадката, отче?
Патриархът, който междувременно бе седнал на една от големите пейки в „Свети Сергий“, дори не мигаше. Кръстосал ръце в скута си, той само от време на време се осмеляваше да прекъсва обясненията на болонския монах, чието недъгаво тяло неспокойно потрепваше.
— Впечатлението, което създава каноническото Евангелие, подкрепено от много евангелски учени, е, че свети Марко умишлено се е постарал да избегне всякакъв намек за чудеса или свръхестествена намеса. Смятат, че мисията му е била да ни представи обикновен смъртен, а не бог. Обаче… — Чирило като че ли се поколеба за миг, преди да направи следващата крачка.
— Обаче — прекъсна го патриархът с усмивка, предугаждайки какво се канеше да разкрие преводачът му — това тълкуване явно е било погрешно. Исус никога не е бил обикновен смъртен. Винаги е бил Бог. Греша ли?
Старецът избягваше погледа на Светия отец.
— Не бива да прибързвате. Не е съвсем така.
— Не е ли?
Недоволството на патриарха накара Чирило внимателно да претегля думите си:
— И двамата знаем, Ваше Светейшество, че Рим заклейми нашата Църква като еретическа, защото през IV век константинополският архимандрит Евтихий разпалено е твърдял, че същността на Месията е само божествена. За какво им е било да мислят другояче? Нима на Господа наш не му стигаше това, че е Бог? Да се защитава тезата за двойствената му природа — човешка и божествена, — както правят последователите на италианския папа, означава да се подценява Създателят. Затова ни нарекли монофизити и искали да ни отлъчат завинаги от християнството.
— Нима вече не мислите така? — В тона на Марко VIII се прокрадваше зловещата сянка на съмнението.
— Вече не.
— Обяснете.
— Добре. Както без съмнение ви е известно, свети Марко завършва Евангелието за човешката същност на Исус с глава шестнадесета, стих осми. Там описва какво намерили Мария Магдалина, Мария, майката на Яков, и Саломия в гроба Господен в неделята на Възкресение11. Трите му ученички видели, разтревожени, че камъкът, който покривал гроба, е отместен и тялото на
