Упрекът на Юсеф беше последният удар, който го довърши. Прегрешението му се състоеше в това, че предишната вечер се бе опил с хашиш и кръв и бе позволил красивата танцьорка, която му беше слугиня, да се изплъзне от опеката му. В продължение на часове я търси къде ли не. Знаеше се, че нощем източният бряг на Луксор предлага много скривалища, но нито той, нито наемните му главорези бяха успели да ги претърсят навреме и да намерят бегълката.
Като видя разстроеното лице на ученика си, Юсеф реши да му помогне да се избави от отчаянието, което го измъчваше.
— Погледна ли в гробницата на Аменхотеп?
Въпросът на стареца накара Омар да се сепне.
— На западния бряг? — Омар отвори широко очи. — Разбира се, че не! Как, по дяволите, би могла да прекоси Нил, без никой да разбере? С плуване? През нощта?
— Позволи ми и аз да тая подобно съмнение. Но е твърде голяма случайност фактът, че французите току-що отвориха гробницата, а веднага след това последната потомка на Бен Рашид изчезна изпод носа ни. И на теб, синко — добави подозрително, — това съвпадение би трябвало да ти се струва също толкова обезпокоително…
Омар се огледа наоколо, за да се увери, че никой не ги наблюдава. След това прихвана имама през раменете и му каза сериозно:
— Виж, Юсеф, уморен съм, ядосан и гладен. Защо не ме поканиш да хапна нещо и да поговорим? Цяла нощ не съм слагал залък в устата си.
Юсеф се намръщи, но прие без особени възражения. Знаеше, че Омар е човек с избухлив нрав, който не трябваше да бъде провокиран. Освен това той също смяташе, че джамията не е най-подходящото място да обсъждат толкова деликатен въпрос. Имамът хвана решително Омар под ръка и го поведе към терасата, от която се виждаше характерният силует на планината край Тива. Кирпичената тераса предлагаше несравним изглед към свещения хълм на древните от другата страна на реката и Юсеф не се поколеба да настани госта си възможно най-удобно.
След малко пред двамата димеше блюдо от кълцано месо, лук и мляно жито, сервирано от няколко малки момичета, които се заеха да прогонват рояка мухи, кръжащ наоколо. Плътното тръстиково покривало, което успешно служеше и за сенник на сътрапезниците, започна да се полюшва от чудесния сутрешен ветрец.
— Тъй като дойде в дома ми, искам да видиш нещо — каза имамът, вече по-спокоен. — Много малко хора са имали привилегията да го зърнат, понеже в целия ислямски свят съществуват само два такива екземпляра.
Омар, заинтригуван, не отговори. Преглътна с охота първия залък месо и хляб, докато старецът вадеше изпод пъстроцветните възглавници голяма книга, прошнурована с канап и с изтъркана кожена подвързия. Книгата съдържаше не повече от шейсет или седемдесет страници и миришеше на мухъл. Юсеф целуна с преклонение свитъка, сякаш бе скъпоценно копие на Корана, и го подаде през масата на госта си.
— Това е стар трактат по алхимия — каза имамът с усмивка, която разкриваше развалените му зъби. — Знаеш какво е алхимия, нали?
— Да, Юсеф. Науката на Египет35.
— Добре. Значи ще оцениш по достойнство това, което държиш в ръцете си. То вероятно няма да те отведе към съкровище, нито ще ти разкрие някое неизвестно за теб скривалище на антики, което все още не си разграбил, но ще даде отговор на някое от най-човешките ти съмнения…
— Не разбирам. Какво е това?
Омар боязливо поглади вехтата кожа, без да се осмели да отвори книгата.
— Това, което държиш в ръце, е написано преди хиляда години от един мъдрец сред мъдреците, на име Джабир ибн Хаян, известен като Суфи. Озаглавил го „Книга на везните“ и в нея описва някои от многобройните тайни на древната наука, до които имал достъп в Багдад, докато служел на халифа Харун ал Рашид. Както знаеш, той бил човекът, вдъхновил приказките от „Хиляда и една нощ“.
Като чу името Ал Рашид, нубиецът занемя от учудване.
— Джабир — продължи Юсеф — живял близо сто години. Още докато бил съвсем млад, спечелил доверието на господаря си Харун ал Рашид. Бил добър приятел и наставник на наследника му — Джафар ал Садик, но не разкрил тайните, научени от халифа Харун, на никого, освен на султан Абдул ал Мамун, трети по наследствена линия, когато алхимикът наближавал деветдесет и две години.
— И какви са били тези тайни, ако мога да попитам? Може би как да правим злато? — попита Омар иронично. Ръцете му продължаваха да поглаждат книгата почтително, без той да се осмели да я прелисти.
— Въпреки че прибързваш, не си далеч от истината, макар сега да ти е трудно да го повярваш. Джабир бил първият човек в света, който произвел стомана, проектирал първия известен дестилатор, измислил офорта и открил амониевия хлорид. Но най-важните тайни — онези, които Харун ал Рашид му разкрил — той решил да скрие сред страниците на книгата, която ти показвам, а те били свързани с търсенето на философския камък и безсмъртието.
— Само Аллах е вечен! — възрази Омар. — Това не е кой знае каква тайна.
— Не, не — прекъсна го имамът. — Според това, което халифът разкрил на Джабир, съществували са необикновено дълголетни хора, които успели да достигнат такава достолепна възраст благодарение на еликсирите, пазени от Ал Рашид. Всъщност, както халифът признал на мъдреца Джабир, всичките му алхимични познания относно дълголетието идвали от някаква книга на древните египетски богове, която все още е скрита в Голямата пирамида. Както изглежда, Ал Мамун сляпо е вярвал на всичко, което старият алхимик му разкрил по този въпрос, защото в година 20436 пристигнал в Кайро и разпоредил на най-добрите си архитекти да пробият Голямата пирамида и да открият камерата, в която била скрита могъщата книга.
— И успели ли са да я намерят?
— Не. Въпреки че работили в продължение на месеци, не постигнали почти никакви резултати. По онова време пирамидата представлявала гладка и непревземаема структура и могъщият султан се видял принуден да заповяда да се загреят външните каменни блокове с огньове и след като се нагорещят, да ги заливат със студен оцет, та да се напукат. Като преодолели това препятствие, прокопали хоризонтална галерия, която най-накрая ги отвела до тайните коридори на пирамидата. Но въпреки успеха на копачите, Ал Мамун не намерил вътре нито книгата, нито съкровищата, за които се предполагало, че са скрити там.
Споменаването на думата „съкровища“ накара Омар да повдигне едната си вежда, но въпреки това запази мълчание.
— Ал Мамун, разбира се, се почувствал разочарован от Джабир, който малко след това умрял, вече много, много стар. И се заклел, че той и наследниците му ще държат под око всички потомци на Харун ал Рашид, докато някой от тях не разкрие местоположението на камерата и „Книгата на науката за живота“, скрита в пирамидата.
— И аз загубих една от тези потомци!
— Да. Това стори, Омар. И така наруши една свещена заповед, която съществува отпреди повече от хиляда години. Може дори да сме загубили най-добрата си възможност да стигнем до тайните на нейното семейство и да открием мястото, където е скрита тази „Книга на живота“, а не заместителя, който пазя аз.
Нубиецът целуна въпросния заместител и го върна на Юсеф, сякаш не заслужаваше да докосва такава реликва.
— Не съм достоен да знам повече — каза той с горчивина.
— Омар… — В очите на имама блесна искрица на състрадание. — Не ти показах книгата, нито ти разказах тази история, за да засиля болката ти. Ако ние, шиитите, следим толкова отблизо всяко откритие, което би ни подсказало, че „Книгата на живота“ е намерена, то е, защото сме сигурни, че благодарение на нея дванайсетият имам от нашето семейство — Ал Мунтазар, е жив, крие се някъде по света и скоро ще се върне, за да издигне исляма на едно ново, по-високо ниво.
— Дано Аллах пожелае.
— Това, което не знаем, е откъде ще дойде и дали ще се появи в друга форма.
— В друга форма? Какво имаш предвид?
