Тот? Отговорът ми е необходим, за да завърша моя Хоризонт“32. — Като каза това, имамът посочи към рисунката, която бе начертал на пода, и прибави върху нея коридори и зали, сякаш беше план на сграда. Докато го правеше, не спираше да говори, а върхът на пръчката му набраздяваше прецизно пясъка. — Тогава магьосникът поклатил глава и отговорил: „Не, господарю мой. Не познавам това число. Но знам къде се намира“. Джеди не накарал нетърпеливия цар да чака дълго: „Това, което търсите, е заключено от векове в каменно ковчеже в сградата на Инвентара, в свещения храм в Хелиополис. Но то може да бъде отворено само от царска династия, която наистина произхожда от Ра. И този, комуто е отредена тази привилегия, още не се е родил“.
Наполеон притаи дъх. Старият имам, който не спираше да прибавя детайли върху рисунката в пясъка, завърши разказа си:
— Джеди посочил Рудедет — съпруга на един от жреците в Храма на Хелиополис и пряка потомка на Изида — като жената, от чието потомство ще се роди онзи, който ще има достъп до ковчежето и всичките му тайни.
— Значи съществува ковчеже…
— Ковчеже, сандък… какво значение има! — отговори Балазан. — Според Джеди, бог Тот го оставил на съхранение в Светилището на птицата Феникс, което е другото име на Храма в Хелиополис, за да опази в него магическите тайни на Изида и Озирис.
— В такъв случай мога ли да вярвам на тази история? — прекъсна го корсиканецът.
— Трябва да й вярвате. Синът на Ра, от когото всички очаквали да отвори ковчежето, не бил принцът наследник на Хеопс. Нито внукът му. Нито пък внукът на внука му. Наложило се да чакат векове, докато един далечен роднина на тези династии стигне до бреговете на Египет и бъде разпознат като Посветения. Името му било Йешуа.
— Добре, да предположим, че всичко е било, както казвате. Че свещената история, в която вярва половин Европа, се гради върху онази част от живота на Исус, останала неизвестна…
Преди да довърши изречението, Наполеон погледна към Елиас Буктур. Беше изненадан, че въпреки потресаващите твърдения за „неговия“ Исус, коптът не изглеждаше особено разстроен.
— …В такъв случай това, което не успявам да разбера, е защо сте решили да предадете това знание точно на мен. Аз съм военен, а не духовник. Не съм папата!
— Така разпоредиха знаците, които ви заобикалят, Бунабарт.
— Знаци? Какви знаци?
Имамът се надигна и босите му крака стъпиха извън рогозките. Въпреки че не бе особено висок, величествената му осанка се извисяваше една педя над главата на корсиканеца и вдъхваше уважение.
— Всички знаци! — възкликна старецът. — Султане на Запада, раждането ви е било предшествано от появата на звезда в небето точно както преди това се е случило с Озирис и Йешуа. Дошли сте в Светите земи, в дома на самия Йешуа, когато ви остава малко до навършването на трийсет години, и вече сте готов да получите собственото си посвещение в обреда Сед. На всичкото отгоре, произхождате от страна, където е била издигната последната от пирамидите на Тот. Последното светилище за Хебсед, което е построено.
— Но…
Наполеон преглътна възражението си. Беше вярно, че идния осми термидор от третата декада33 щеше да навърши трийсет години. Това, което Балазан каза за звездата, също бе съвсем точно. Но как можеше един обикновен бедуин да разполага с тази информация? Толкова могъщи шпиони ли имаха помадите от пустинята? И каква беше тази история с последната пирамида? Във Франция? Къде, по дяволите, бе чувал за това преди?
Непобедимия поклати глава.
— Трябва да се научите да освобождавате съзнанието си, Бунабарт — прошепна Балазан като се приближи до ухото му. — В противен случай собствените ви съмнения ще ви провалят. Дойдохме да се срещнем с вас само за да ви напомним, че ако искате да владеете Египет, трябва да отпразнувате собствения си Сед, а нашата мисия е да ви предадем някои основни принципи, за да бъде церемонията успешна.
— Церемония? Вие ли ще я ръководите?
Имамът кимна утвърдително.
— И къде ще се проведе? Кога?
— Три дни преди тридесетия ви рожден ден, в Голямата пирамида в Гиза.
Ледена тръпка премина през Наполеон.
— Но аз не знам нищо за ритуалите! Не знам какво трябва да направя!
— Много е просто: ще сложите съзнанието си върху везните на Маат, богинята на правосъдието, и ще я помолите да ви позволи да се подложите на Сед — намеси се мършавият Титипай.
— Не знам как се прави подобно нещо! — настоя Наполеон.
Третият бедуин извади изпод галабията си малка стъкленица от тъмен кристал, съдържаща гъста течност. Беше затъкната с шафраненожълто платно, което спираше странния и възкисел аромат, който сега изпълни цялата къщурка…
— Тогава изпийте това. Ще ви подготви за този момент.
Наполеон погледна стъкленицата с недоверие. Мразеше да поглъща непознати субстанции и по принцип отказваше всичко, в чиято безвредност не бе напълно убеден. Въпреки това, сега неочаквано измени на навика си и доближи стъкленицата до устните си.
Какво можеше да изгуби? Вечния живот ли?
Зад гърба му Буктур се усмихваше по-загадъчно от всякога.
12.
Луксор, 1 раби I
Беше ранна утрин, когато Омар, мръсен и окаян, мина под релефите от бяло стуко на вратата на „Абу ал Хагаг“. Машинално остави сандалите си на най-горната лавица на дървената етажерка край прага и инстинктивно благодари на Аллах за привилегията да се намира точно в това убежище. Неговата уникалност се дължеше на факта, че „Ал Хагаг“ бе единствената джамия в цял Египет, построена в някогашен езически храм със запазена първоначална структура. В цял свят нямаше друг такъв паметник, с изключение на джамията в Кордоба, в която — след падането на Ал Андалус34 през 1492 година, се помещаваше християнска катедрала. Но истината е, че Омар дори не помисли за това.
Беше заобиколил от изток очертанията на храма в Луксор и след като премина през първия вътрешен двор, нубиецът пристъпи в божия дом, без да обърне ни най-малко внимание на двата величествени обелиска, разположени няколко метра по-нататък от минарето от неизмазани тухли. Никога преди това не бе изпитвал такова унизително чувство на поражение. И фактът, че основната причина за отчаянието му бе жена, само влошаваше нещата.
За негово щастие, в този час бяха малко хората, потърсили в мраморните подове на „Ал Хагаг“ прохладно кътче, където да се скрият от жегата. Гордият Бен Абиф трудно щеше да понесе негов събрат по вяра да го види в подобно състояние — как се втурва с изтерзан и неприличен вид във вътрешността на най-святата джамия в града.
Обезсърчен и с посърнал поглед, той не усети, че Юсеф — старият имам, отговарящ за храма, прекосява молитвената зала и се запътва право към него.
— Синко — прошепна имамът, щом го доближи, — най-после се завърна. Цяла нощ беше навън, без да дадеш признаци на живот. Успя ли да откриеш нещо?
Омар неуспешно се бе опитал да избегне Юсеф. След усилната нощ бе на края на силите си и нямаше желание да говори. Но когато видя загриженото лице на покровителя си, се почувства задължен да му отвърне:
— Съжалявам. Така и не можах да я намеря. Сякаш земята я е погълнала.
— Да я погълне земята? И къде може да иде едно нежно и безпомощно същество като нея?
— Не знам.
— Не знаеш? — промърмори недоволно имамът. — Съзнаваш ли какво направи, Омар? Загуби Надия бен Рашид! Надия бен Рашид!
