намира, трябва да е бил написан малко преди пожара.
— Текст ли? — Пълното лице на Марко се сгърчи като стафида.
— Става дума за фрагмент от Евангелието на Йоан: Можете да го видите още сега, ако благоволите.
С крака, обвити в парцали, патриархът се изкачи с известни затруднения до втория етаж по почернелите стълби. Усетила тежестта на важния посетител, арматурата издаде странен стон, но го издържа. Патриархът, развълнуван от съдбата на учителя си, накара Такла да се качи с него, за да му помогне, ако му се наложи да потърси опора в младите му мишци. Нямаше нужда да се оглеждат. Текстът се виждаше ясно върху най-западната стена на сградата, точно срещу стълбата. Липсваше само началото на фразата, тъй като част от стената се бе срутила:
…истина, истина ти казвам: ако някой се не роди свише, не може да види царството Божие.
Изречението, написано старателно с големи червени букви, сякаш излъчваше собствена светлина. Надписът беше на коптски, със същия красив и прилежен почерк, който можеше да се види върху молитвениците и библейските книги, които сега бяха унищожени. Нямаше съмнение, че е оставен там нарочно и че за изписването му не са пестени време и усърдие. Линиите бяха прави, текстът — безупречен, цитатът — съвършен.
Патриархът го прочете още няколко пъти, сякаш думите съдържаха обяснение на случилото се.
— Евангелие от Йоана, глава трета, стих трети.
Такла кимна утвърдително.
— Любимият текст на отец Чирило.
— Странно — прекъсна го Марко, без да откъсва поглед от стената, — мислех, че любимото му Евангелие е Марковото.
— Не, не… Нищо подобно. В този текст се разказва за срещата между фарисея Никодим и нашия Бог. Отец Чирило, мир на душата му, често го четеше.
— А знаете ли защо, Такла?
— Ами… — Младежът се поколеба. — …понякога коментираше, че в онзи разговор Исус обяснил на фарисея, че способността му да прави чудеса произхожда от светлината.
— От светлината?
— Това е метафора, Ваше Светейшество.
Марко VIII не отговори. Очакваният патрул от френски войници току-що бе нахлул на площада. Наброяваше десетина души, въоръжени с мускети и байонети и облечени в сините куртки и панталони на Наполеоновата армия. Лицата им не бяха приветливи.
— Какво става тук? — попита на развален арабски един от тях, вероятно капитанът им.
Придружителите на патриарха се спогледаха, без да знаят дали да отговорят. Марко направи жест към верния си Теодор, който се приближи до капитана и се опита да му обясни ситуацията. Предвид безпокойството, обхванало окупационните части, беше по-добре да им сътрудничат.
Военният горе-долу разбра обясненията на Теодор, когото изслуша с извънредно внимание заради напредналата му възраст и интелигентен вид. От жестовете и обясненията му на арабизиран френски се догади, че пожарът, вдигнал ги под тревога, е непредумишлен и няма нищо общо с поредицата атаки от страна на мамелюкската съпротива, на които бе подложен градът. Също така разбра, че става дума за сграда, собственост на коптите, и че те сами ще се погрижат да попречат на огъня да се разпространи към околните постройки.
Капитанът остана доволен, но накрая зададе въпрос, който смути стария монах:
— Няма жертви, нали?
14.
Казармата в Абасия не беше много далеч от „Абу Сарга“. Сградата в парижки стил беше нова, издигната от французите само три месеца по-рано, и в нея бяха разквартирувани войските, натоварени да следят за сигурността в града. Постройката представляваше завършен квадрат, в чийто център се намираше просторен вътрешен двор, където — освен войниците — имаше камили, коне, оръдия и множество муниции, с които да се противодейства на почти всяка кризисна ситуация.
Стражата отведе Такла и Теодор до втория етаж. Беше ги изпратил Марко VIII, тъй като смяташе, че първият може да даде на французите полезна информация за отец Чирило, а вторият щеше да бди послушникът да не падне духом, в случай че разпитът засегне болезнени за него теми. Заради ранга му на дипломат в трудните времена на турското господство и известните му познания по френски, добити при разговорите с моряци, търсещи църкви около пристанището на Александрия, на Теодор можеше да се разчита, че ще се справи с всяка ситуация.
Двамата бяха оставени да чакат в продължение на два часа, които прекараха в мълчание, седнали на дървена пейка в неизмазания коридор. Около тях кипеше трескава дейност. Униформени мъже излизаха забързано от различни кабинети. Всички държаха в ръцете си пликове, запечатани с червен восък, и по лицата им се четеше решимост да изпълнят получените заповеди — каквито и да бяха те — възможно най- скоро. За коптите беше трудно да разберат какво правят там тези мъже, нито да преценят дали заобикалящото ги оживление е обичайно. Най-накрая бяха приети. Военен, който се представи като поручик Франсоа Дюмон, ги въведе в една от канцелариите.
Помещението бе оскъдно обзаведено. Между четирите му жълти стени можеха да се видят само импровизирана маса, сглобена от останали от скелето дъски, два стола и трикольор, забоден на стената. Това беше достатъчно, за да смути посетителите.
Офицерът с руси, грижливо сресани коси и румено лице впечатли послушника с безупречните си маниери. Истината е, че Такла не очакваше подобна любезност. Военният говореше гръцки и малко арабски. Предложи им горещ ментов чай, който ободри монасите, и им довери, че майка му е родом от Атина и че в семейството му има няколко православни свещеници, които — съгласно порядките на религията си, се оженили и имали многобройна челяд. След това изключително тактично офицерът изчака най-подходящия момент, за да започне разпита на младия Такла.
— Е, братко — каза, като взе хартия и перо, — трябва да изпълним някои бюрократични изисквания… Име на изчезналия?
— Чирило от Болоня.
— Години?
— Седемдесет и една.
— Занятие?
— Преводач.
— Трябва да ми дадете възможно най-пълно описание на човека. Важно е за доклада и за по- нататъшното разследване.
Стомахът на Такла се сви. Изпита странно безпокойство при мисълта, че от написаното в полицейския документ ще зависи какво внимание ще бъде отделено на изчезналия му учител, а може би дори и изясняването на случилото се.
— Въпреки че брат Чирило бе вече много възрастен, не му личеше. Беше плешив и почти сляп с едното око, но никой от нас, които бяхме всеки ден с него, не би се досетил, че е едноок. Очите му бяха големи и не му убягваше нищо от случващото се около него.
— Колко беше висок?
— Горе-долу колкото мен, сиреч, не повече от който и да монах от общността ни, но ходеше леко приведен.
— Цвят на кожата?
— Бял.
— Цвят на косата?
— Също бял. Беше му останала малко… — Коптът започна да става нетърпелив. Записките на събеседника му бяха изпълнили вече квартиля и половина.
