„Света Екатерина“ в Синай, за да бъде преведен. Свети Марко е използвал неясен гръцки диалект, пълен с архаизми, от който текстът ставаше почти неразбираем.
— И преведоха ли го?
— Да. Но за съжаление този, който бе отговорен за превода, изчезна преди няколко дни при тайнствени обстоятелства. Търсихме го навсякъде и въпреки че всички следи показват, че може да е бил ликвидиран от привържениците на мрака, не сме напълно сигурни.
— И защо да правят такова нещо? — уплаши се Буктур.
— Вярваме, че сетианите искат да монополизират тайната на живота, която апостол Марко е открил в Египет, докато е следвал стъпките на нашия Бог по тези земи. Кой знае! Може би — продължи Теодор — Чирило е открил извора на живота и е решил да го достигне сам, предавайки нашата Църква. Възможно е сетианите да са научили за това и да са го убили, за да отнемат знанието му. А може и брат Чирило, вярвайки, че е открил тайната, случайно да е причинил смъртта си, докато се е опитвал да повтори ритуала… Каквото и да се е случило, около този коптски мъдрец има много неизвестни и това ни тревожи.
— Разбирам. Това, което не успявам да проумея, е какво очаквате от мен сега.
Секретарят на Светия отец се усмихна на тревогата на Буктур.
— Много просто, братко Елиас: да заведеш утре Бонапарт до Голямата пирамида, да го съпроводиш до залата със саркофага и да оставиш предаването на формулата да се осъществи под зоркото ти наблюдение. Сигурни сме, че същите онези мъдреци, с които преди няколко месеца преговаряхте в Назарет, ще се появят отново, за да извършат свещения ритуал на Изида.
Коптът отвърна на усмивката на Теодор, докато оглеждаше сенките, търсейки гигантския силует на главния ересиарх.
— Сега, учителю, разбирам значението на картата таро, с която ме повикахте.
Жан-Батист Клебер, майстор на символичните кодове, кимна доволно. Все пак, преди да отдаде дължимото на прозорливостта на Буктур, зададе непринудено още един въпрос:
— Знаеш ли защо толкова често прибягвам до египетското таро, братко Елиас?
Преводачът не отговори.
— Защото казват, че картите таро не са нищо друго, освен копие на книгата, съдържаща се в ковчежето на Тот, което сега трябва да се отвори пред нас след векове на дълго очакване.
— И кой казва това?
— В Европа го твърдят циганите. Когато първите от тях пристигнали във Франция, искали да ги наричаме „египтяни“ и въпреки че нямали занаят, нито професия, били големи майстори в тълкуването на тези карти. Една от любимите им била тази, която днес ти изпратих: картата на възкресението.
— Точно това, което търсим.
— Така е, Елиас. Така е.
27.
Часове преди пристигането на Бонапарт в Гиза
Балазан се изкатери до върха на скалистото възвишение Маади, като с мъка провлачваше левия си крак. Лека-полека артритът се домогваше до долните му крайници и знаеше, че скоро ще е парализиран, проснат върху носилка насред пустинята и далеч от славните времена, когато предвождаше „сините пазители“.
Величествената картина, откриваща се от върха, го отклони от нерадостните мисли: седемдесет и три метровата дължина на Сфинкса в Гиза и гордата му глава, сложена върху почти несъществуващи вече рамене, се очертаваха като контури на деликатна миниатюра. До него се издигаха три внушителни изкуствени грамади с циклопски пропорции, които хвърляха остри сенки върху земята, сякаш се надсмиваха над каменния кол ос.
— Велик е Бог — прошепна Балазан развълнувано.
Имамът беше сам на няколкостотин метра южно от пирамидите в Гиза и съвсем близо до арабското гробище Ал Ахрам, чието име означава Край пирамидите. И за първи път през целия си живот той осъзна, че гледката, на която се наслаждаваше, бе само бледо отражение на рая, който го очакваше.
„Синият“ старец беше помолил двамата си помощници да го оставят сам за няколко минути. Имаше нужда да се доближи до величествените храмове в тишина и молитва. Трябваше да се подготви за онова, което съвсем скоро неминуемо щеше да се случи там.
Балазан бродеше из Гиза от пет сутринта. Беше дочакал залеза, седнал на широкия гръб на Сфинкса, когато се увери, че както бе очаквал, небето е изпълнило правилно цикъла си. Каменният лъв, изсечен от някогашните обитатели на Египет, беше винаги с отворени очи. Вековете отдавна бяха обезцветили сините му ириси, но продължаваше да бъде безукорен страж: едновременно спокоен и свиреп, създаден така, че никой и нищо да не нарушава покоя му.
На Балазан му се стори, че долавя някаква странна възбуда зад гърба си в ранното утро. Като че ли Сфинксът се бе развълнувал, докато наблюдаваше как с изгряването на слънцето започнаха да изчезват осемте звезди от съзвездието Лъв, неговото небесно
От наблюдателницата си Балазан хвърли последен поглед към знаменитата фараонска глава, залепена за тялото на най-благородния представител на котките, и се спусна към лагера на другарите си толкова бързо, колкото можеше. Никой от тях не беше нощувал някога в града и сега също не искаха да го направят, така че използваха една падина между дюните, за да разположат седем големи бедуински шатри, чиито подове бяха застлали с меки вълнени одеяла. В пустинята нямаше кой да ги обезпокои.
Главната шатра се намираше много близо до скалите на Маади, доста отдалечена от пътя на френските патрули. С накуцване Балазан се спускаше внимателно по пътеката, която излизаше на няколко крачки от неговия аймах60. След това прекоси лагера и влезе в шатрата, като остави парчетата брезент, закриващи входа, да се затворят почти напълно. Беше нетърпелив да сподели последното си разкритие с госта, който го бе придружил дотук.
— Провървя ви, старче — каза той усмихнато. — И то много.
Човешката фигура, сгушена в дъното на шатрата, не помръдна. Духовният водач на „сините мъдреци“, потен и уморен от усилието, се насочи право към нея и се наклони с уважение, докато шепнеше в ухото й:
— Времето, което чакахме, вече настъпи. Всички звезди се наредиха според очакванията ни. Знаците са благоприятни… Въпреки това — поколеба се той, — вече минаха девет дни, откакто се присъединихте към нас, и все още не знаем дали умът ви си е спомнил това, което ви се е случило…
Гостът на Балазан не мигна. Беше на колене, с очи, впити в гънките на зеблото, с което бе покрит, и с безизразен поглед.
— Всяка нова поличба е благоприятна — настоя Балазан шепнешком. — От една страна, звездите, а от друга, завръщането на птицата Бену… Все още ли не разбирате?
„Синият“ имам произнесе последната фраза с особен тон, почти като тайнствено заклинание. Явно имаше ефект, тъй като гостът му, облечен със същата туника в цвят индиго, каквито носеха и домакините, изведнъж повдигна сбръчканото си лице.
Балазан проследи доволно тази гримаса и изчака, докато присядаше до мъжа.
— Помня… — прошепна изведнъж страдалецът. — Помня светлина… Да, голям и пречистващ огън.
— Много добре! — плесна с ръце имамът. — И какво друго?
— Почувствах… почувствах, че времето ми е настъпило. Че скоро ще се присъединя към Бога и че нищо от това, което бях правил до този момент, вече няма значение. Нищо не ме болеше, нито ме притесняваше. Бях спокоен и с ясно съзнание. Никога не бях се чувствал толкова добре.
— Продължавайте.
Гостът сведе поглед надолу, търсейки с воднистите си очи лицето на Балазан. Възрастта и изтощението бяха оставили своя отпечатък в тъмните торбички под очите му. Изпръхналите устни на мъжа отново помръднаха:
— Когато видях, че огънят започва да поглъща плътта ми, и оглушах от пращенето, усетих пърхане на
