— Мосю, настояхме да ви видим, защото трябва да ви предупредим за нещо много важно — каза жената с кадифен глас веднага щом се освободи от воала си. Кабинетът спалня на корсиканеца изведнъж се изпълни с ухание на лотосов цвят.
— За какво да ме предупредите?
— Че сте заобиколен от предатели.
Наполеон, запленен от огъня, който се излъчваше от Надия, както и от екзотичния и чувствен парфюм, се усмихна, сякаш прощаваше дързостта й.
— Това не е никаква новина, мадмоазел. Цезар е бил убит от собствения си син в Рим. Всички велики мъже са заобиколени от предатели. Крият се навсякъде. Те са необходимо зло, от което в немалко случаи по-интелигентните могат да се възползват.
— Но трябва да си пазите гърба, По-близо са до вас, отколкото мислите.
— Отегчавате ме, мадмоазел — промърмори Наполеон. Не ви познавам. Освен това, ако благоволих да ви приема, то е, защото охраната ме предупреди, че разполагате с информация, която ми е необходима. Греша ли?
— Не. Не грешите, мосю. Предателите, за които ви говоря, са ваши доверени хора, скрили от вас местонахождението на шпионите, които издирвате толкова упорито.
— Познавате ли ги?
— Разбира се, генерале. В пустинята са известни като „сините мъдреци“. Но не са шпиони, работещи за някоя нация или армия. Истината е, че нямат собствени земи, нито интереси, които да защитават. Те са много над подобни светски нужди и рядко се появяват пред непосветените… Въпреки това, можем да потвърдим, че съвсем наскоро „сините мъдреци“ са пристигнали в Кайро.
— „Сините мъдреци“!
Лицето на корсиканеца просветна.
— Кажете ми, какво още знаете за тях? Въпреки че издадох заповед за издирването и залавянето им, така и не попаднахме на нито един от тях…
— Преди това би трябвало да се запитате за какво са ви, мосю.
Забележката на Али го обърка.
— Какво искате да кажете?
— Не знам дали ни вярвате, мосю, но „сините мъдреци“ принадлежат към братство, което се показва пред света веднъж на хиляда или две хиляди години. И всеки път се появява, за да търси човек, който е достоен да получи знанието му и да помогне да се промени лицето на света. Това познание — добави тайнствено Али — включва някои много примамливи предимства, едно от които е достъпът до вечния живот. Срещата със „сините“ почти гарантира, че тази тайна ще ви бъде предадена.
— Как можете да сте толкова сигурни?
— Защото семейството ни е било удостоено с честта да получи това знание преди много време, генерале. Заради това и понеже някога сме познали силата, която те пазят, знаем, че ще има предатели, които ще поискат да ви ограбят правото да получите святото посвещение. Ние, мосю, вярваме, че сте новият избраник на общността на „сините“.
— Тази сутрин получих известие от хората ми в Тива, които ме предупреждават за наличието на заговор на някаква секта фанатици, желаещи да контролират войската ми. Откъде да знам, че не сте от тях?
Жан-Пол Монтиняк хвърли съучастнически поглед към корсиканеца, но не продума.
— Говори ли ви нещо изразът „Времето настъпи“?
Лицето на корсиканеца помръкна. Къде беше чел нещо подобно? Али нетърпеливо чакаше отговора.
Само след миг Бонапарт си спомни: в доклад на полицията му, съставен преди няколко дни по повод на мистериозен пожар в квартала на коптите, се съдържаше точно този израз. Двама от монасите, които бяха разпитани по случая, предполагаха, че смъртта или изчезването на възрастен коптски мъдрец са свързани със съществуването на древен ръкопис, в който се говори за настъпването на Времето. Докладът посочваше като вероятни виновници за случая „сините мъдреци“.
— Чувал съм го, да — призна накрая генералът. — Но не знам какво означава.
— Това време се отнася за много близък момент, когато мъдростта на „сините“ ще бъде предадена безрезервно на някого, който е предопределен да промени посоката на света. И трябва да сте подготвен.
— Да съм подготвен?
— Да — подчерта Али. — Надия е дошла, за да ви помогне.
— Надия?
Дяволитият поглед на Бонапарт накара капитан Монтиняк да се усмихне, тъй като отгатваше похотливите намерения на генерала си.
— В такъв случай — додаде, — не смятате ли, че трябва да ни оставите насаме?…
26.
Изненадан, Елиас отвори вратата на спалнята си, на третия етаж на една овехтяла сграда, долепена до казармата в Абасия. Наполеон му беше дал почивен ден, който той планираше да прекара първо в спане, а по-късно, след като слънцето и жегата поотминеха, на базара Джан ел Джалили, където да пие чай с мента и да броди по винаги оживените улички. Това, което очакваше най-малко, бе някой да задумка по вратата му в десет и половина сутринта.
— Имате спешно съобщение.
Двама гвардейци с мускети на рамо му подадоха бял продълговат плик, запечатан с плътен червен восък. Без да продумат повече, зачакаха съненият копт да го отвори.
— Какво е това? — промърмори Елиас, втренчен в нечетливия печат, ударен върху восъка.
— Нареждания, господине — каза простичко по-високият от драгуните. — Трябва да се облечете и да ни придружите незабавно.
Объркан, Буктур помоли войниците да почакат няколко минути. Все още сънен, с писмото в ръце, той затвори вратата след себе си, седна на леглото и счупи печата.
От вътрешността му изпадна карта за игра, по-различна от всички, които беше виждал през живота си.
Щом я видя, коптът изведнъж се разсъни. Нямаше съмнение, че само някой като Жан-Батист Клебер можеше да му е изпратил подобно послание, но това заключение бе придружено от тревожна гримаса. Генералът прибягваше към подобни средства за контакт с членовете на Задругата единствено в крайно спешни случаи. Или поне така мислеше…
Какво искаше да му каже Клебер с тази загадъчна карта? Изображението на ангел, който призовава към живот три мумии, му вдъхна странното чувство за неотложност. Тримата мъртъвци, увити в бинтовете си като че ли се вдигаха от един и същ саркофаг, изпънати и сякаш подчинявайки се на тайнствена заповед, която ги тласкаше към действие. Това ли очакваше Клебер от него? Най-после да изпълни мисията, за която Задругата го подготвяше почти от година?
Скоро щеше да се освободи от съмненията.
След като набързо си изми лицето и приглади косите си, Елиас нахлузи чифт войнишки панталони и бяла памучна риза и облече върху тях тъмна галабия. Не му беше ясно какво очаква Клебер от него и предпочиташе да е подготвен за всичко. Включително и да тръгне незабавно на път.
Драгуните ескортираха Буктур до малка постройка, разположена само на три пресечки от двореца казарма на Наполеон. Коптът познаваше мястото добре. Бяха го викали там и друг път, въпреки че постоянните отсъствия на Бонапарт, когото винаги придружаваше извън Кайро, го принуждаваха да разрежда посещенията си повече, отколкото би желал.
Войниците се спряха пред дървена врата, увенчана с правоъгълен фриз, чийто праг Елиас прекрачи безропотно. Тези двери отделяха външния свят от Het nub, или Златния салон, където се вземаха всички важни решения на Задругата. Когато се озова във вътрешността му, Буктур се изненада от тъмнината, царуваща там. Никога не бе виждал мястото така мъртвешко, толкова изпълнено с прах и миризма на тамян.
