ще ви заинтригува един от томовете на старото издание, в който се описва животът на нашата сестра, нали?
— Ако е възможно…
— Разбира се! — усмихна се отново монахинята. — Не се притеснявайте, ние ще намерим този том и ще ви го изпратим, където кажете.
Карлос благодари за това предложение и след като написа на отделен лист номера на пощенската си кутия, зададе внезапно един последен, наивен въпрос:
— Обяснете ми нещо друго, моля. Не помня да съм срещал името й в някой църковен календар. Кога е провъзгласена за светица сестра Мария Хесус?
Защо ли зададе този въпрос.
Очите на събеседничките му тутакси помръкнаха. Сякаш черните облаци над планините Камерос се спуснаха буреносно над долината и двете сведоха глава, скриха отново ръце в ръкавите си и изчакаха мълком една дълга секунда, преди да отговорят.
Накрая Мария Маргарита проговори.
— Вижте — прокашля се тя. — Майка Агреда пише в книгата си, че Девата е заченала без грях нашия Господ, и както сигурно знаете, навремето това е била много спорна тема. Било е дори еретична мисъл. Освен това нашата сестра се е намесвала в политиката на Филип IV, с когото често си е пишела и чийто духовен съветник е станала.
— И…? — запита Карлос, заинтригуван.
— Ами това не се харесало на Рим. Ватиканът отлага от три века провъзгласяването й за светица. Единственото, което сме постигнали, било, че няколко години след смъртта й папа Климент Х позволил закрито поклонение и й дал титлата Препочтена. Това става, чакайте да погледна — рече тя, прелиствайки брошурата, която държеше, — на 28 януари 1673 година. И оттогава — нищо. Никакво църковно признание.
— Това работа на Рим ли е?
— На Ватикана.
— И нищо ли не може да се направи, за да се поправи тази грешка?
— Всъщност — отвърна сестра Ана Мария, малко оживена — има един свещеник от Билбао, отец Амадео Техада, който се е заел с формалностите по обявяването й за светица и реабилитирането на Препочтената.
— Значи не всичко е изгубено.
— Не, не. Слава богу, отец Техада има силна воля. Той е добродетелен и интелигентен човек, който работи по преиздаването на писанията на нашата майка, свят човек е.
Очите на Карлос пламнаха. „Някой експерт!“, помисли си. Неговият фотограф му се присмя наум, щом го чу да пита с треперещ глас:
— Смятате ли, че бих могъл да се срещна с него?
— Разбира се. Живее в пансиона на отците пасионисти в Билбао, до едно начално училище.
— Училище ли?
— Да. Но той е университетски професор — поясни сестра Мария Маргарита с напевен глас.
— Ако отидете при него, поздравете го от нас и го насърчете да продължи напред — помоли го другата монахиня. — Да бъде обявен някой за светец е трудно нещо, така Господ подлага на изпитание търпението на хората…
— Ще го направя, не се тревожете.
— Бог да ви благослови! — прошепна монахинята, кръстейки се.
ГЛАВА 23
Мисия „Сан Антонио“ Ню Мексико Лятото на 1629 г.
Зноен вятър духна по главния път за Санта Фе и поде гъст облак прах и пясък. Беше пладне. Първите вихрушки на прашния облак обвяха хвойните край пътя и подплашиха гущерите, дремещи върху една голяма сива скала. Отец Естебан де Переа знаеше какво значат тези знаци. Той познаваше добре пустинята. Спря за миг да хвърли един поглед наоколо и преди така познатият мирис на прах да стигне до носа му, даде заповед:
— Покрийте се! Бързо!
Десетината духовници от Ордена на свети Франциск, които го следваха, вдигнаха в миг ръкави и покриха лица, както им бе заповядал. Бяха облечени в дебели вълнени дрехи с качулка, с въже на кръста и кожени сандали. Явно съвсем недостатъчно, за да се опазят от пристъпите на този фин силициев облак, смъртоносен като дъжд от стоманени карфици.
— Изчакайте! — призова ги същият глас, докато всичко наоколо потъваше в полумрак.
За минути бурята, черна като облак скакалци, се стовари върху свещениците. Но въпреки това някой от края на кервана внезапно викна:
— Боже господи! Чувам музика! Чувам музика!
— И аз! — чу се друг глас.
— И аз!
— Кой каза това? — Притворил очи, отец Естебан се помъчи да открие братята, които бяха извикали. Воят на бурята ги отдалечаваше. Сякаш бяха на другия край на света.
— Аз! Брат Бартоломе! Не чувате ли, отче Естебан? Това е свята музика!
Инквизиторът, водач на групата, се помъчи отново да открие силуета на Бартоломе.
— Откъде идва музиката, братко? — викна, за да го чуят.
— От юг! Идва от юг!
Макар слабото ехо на думите му да се чу едва-едва, всички духовници, без изключение, наостриха слух.
— Още ли не я чувате? Идва оттам, отзад! — продължаваше да крещи отец Бартоломе.
Най-сетне всички мисионери дочуха мелодията. Беше нежна песничка, почти недоловима, и сякаш идваше от малка музикална кутия. Ако не се намираха насред пустинята, на пет дена път пеш от Санта Фе, биха се заклели, че е хор, пеещ Алилуя. Но тук то беше невъзможно.
Това не продължи дълго.
Преди да успеят да различат и една ясна фраза в тази галиматия от свистене, пясък и песен, бурята смени посоката си, отнасяйки всичко със себе си. След туй мъртва тишина обгърна духовниците.
Отец Бартоломе, дарен от Господа с добродушно лице, сви рамене.
— Дали не е знак?
Но отец Переа, раздразнен от случилото се, не искаше да му обръща внимание. Духовниците решиха да не се поддават на шегите на дявола. Инквизиторът също. Засрамени, сякаш са станали свидетели на мираж, те отърсиха дрехите си, нарамиха пак вързопите и поеха отново на път.
Искаха да стигнат по-бързо до мисията „Сан Антонио де Падуа“, една от най-старите в този район. Отец Естебан искаше да остане там няколко дни, за да провери лично нещо, което в Мексико го озадачи много: според достоверни сведения, получени от архиепископа, през последните двайсет години само на това място бяха покръстени близо осемдесет хиляди индианци. Тоест почти всички жители.
Това беше единственият случай в Америка. Нито в Мексико, нито в земите на Перу, нито в Бразилия бе извършено такова бързо и мирно покръстване.
Нямаше никакво рационално обяснение за покорството на индианците. По-скоро точно обратното. Защото заедно с числото на покръстените се разпространяваше и упоритият слух, че някаква „свръхестествена сила“ убедила туземците да приемат Христовата вяра.
Подобни истории не се нравеха на Переа, човек на Инквизицията. Той притежаваше вродена склонност да се бои от чудесата. Беше роден във Вилянуева дел Фресно, на границата между Испания и Португалия, и това бе повлияло за оформянето на съзнанието му, здраво свързано с догмата. Имаше нужда от закони, за да разбира света, и вярата му даде тази утеха още в детството. Висок, слаб, с остър профил и голяма глава, той смущаваше хората с всяко свое появяване. Баща му, войник по съдба, го бе подготвил да се бори. Беше
