Журналистът кимна. Вълнението му се беше превърнало вече в дълбоко безпокойство.
ГЛАВА 48
Лос Анджелис
В 17,25 часа, часово време на западния бряг, един жълт ван на Бърза поща спря пред бялата къщичка на Дженифър Нарейди. Бе обиколил три пъти квартала, преди да стигне до нейната малка уличка, успоредна на най-прочутия крайбрежен тихоокеански булевард — Оушън Франт Уок, във Венис.
Ядосан, че закъснява с маршрута, пощенският служител й подаде дебело писмо от Рим.
„Рим! — помисли си Дженифър. — Точно днес“.
И побърза да го отвори.
Беше странно. Никъде не се виждаше подател. Тя прочете само пощенското клеймо на града, откъдето е пратено, собствения си адрес и марката за бърза поща от един централен клон във Вечния град, сякаш това писмо бе занесено на ръка до гишето на Виа Венето, пратено препоръчано — и нищо повече. Но съдържанието му се оказа още по-странно: от плика се подаде свитък стари, съшити от едната страна страници, но без никаква бележка.
Дженифър не можеше да разбере кой е подателят. На всичко отгоре текстът беше написан на испански, с ужасен почерк, от който не можеше да разчете нито една проклета дума. „Може би утре доктор Мейърс ще ми помогне да разбера това“, каза си, сещайки се за обажданията й в Испания.
След малко тя забрави за писмото. Сложи го в едно чекмедже, изхвърли плика в боклука и прекара останалата част от следобеда, гледайки телевизия. Навън, над плажа и над крайбрежието, от небето отново се сипеше дъжд. Гръмотевиците се чуваха и в хола.
— Проклето време — измърмори тя.
В това лошо време Дженифър заспа в 19,54 часа. И сънищата й, разбира се, продължиха.
ГЛАВА 49
Ислета, Ню Мексико Краят на лятото на 1629 г.
— Вижте! Вижте я, отче!
Брат Диего Лопес разтърси стария отец Салас. Дългият преход през пустинята го бе изтощил. Откакто напуснаха Гран Кивира, за да се върнат и да докладват на инквизитора за чудесата, които бяха видели в тези земи, силите постепенно го бяха напуснали. Само броеницата, която му дадоха Масипа и Анкти, преди да поеме на път, му вдъхваше кураж да не се предаде.
— Виждате ли я? — настоя младият францисканец.
— Но това е…
— Да, отче. Това е Ислета! Пристигнахме!
Лицето на стареца се оживи.
— Благодаря на Бога! — възкликна той.
Отвъд големите хвойни покрай Рио Гранде, едва видими на хоризонта, се издигаха кулите на мисията „Сан Антонио де Падуа“.
Брат Хуан едва успя да се усмихне. Взирайки се, той забеляза нещо странно край мисията.
— И вие ли ги виждате, братко Диего? — Гласът му потрепери.
— Да ги виждам ли? Какво трябва да видя, отче?
— Силуетите около църквата. Това май е есенният керван, който отива в град Мексико.
Брат Диего също се взираше, мъчейки се да различи неясните фигури в подножието на кулите. Салас продължи:
— Този керван идва тук само веднъж годишно. Изминава пътя между Санта Фе и град Мексико с въоръжен ескорт и е голямо събитие за сезона. Но… много е рано за него.
— Рано ли? — Брат Диего продължаваше да се взира, за да види конвоя. — Може да е пристигнал по- рано. Спомнете си, че брат Естебан ни каза, че отецът пазител — брат Алонсо де Бенавидес, ще напусне поста си в Санта Фе през септември. Може да е неговият керван, който се връща в Мексико.
Салас прие обясненията на младия си ученик. Нямаше друг, по-убедителен отговор: в мисията беше пристигнал охраняваният конвой на новия вицекрал, маркиз Де Сералбо, и с него сигурно пътуваше отец Алонсо де Бенавидес. Кой друг?
Съмненията му се разсеяха, щом двамата се приближиха още малко до Ислета. Гледана откъм западната страна, мисията приличаше на андалуско село по време на панаир. Към осемдесет тежки талиги с по две и четири оси бяха спрели край оградата. Охранявано от войници на пост, землището извън „стените“ на мисията беше изпълнено с индианци, метиси и испански рицари.
Дано в Ислета винаги е така!
В суматохата отците лесно навлязоха в селото, без да привличат вниманието. Те си проправиха път към площада на църквата. И там, пред кирпичените камбанарии, ги обзе радост от добре свършената работа.
— Сега трябва да отидем при брат Естебан де Переа, нали?
— Разбира се, братко Диего. Така е — съгласи се старецът.
— А имате ли окончателно мнение за Синята дама, отче? Нали знаете, че Естебан е строг човек и ще иска да потвърдя всяка ваша дума.
— Не се бойте, Диего. Ще бъда така убедителен, че той няма да има желание да ви разпитва.
Брат Диего се засмя.
Двамата се отправиха бързо към бялата палатка, вдигната от западната страна на храма. Един войник с панталони от кафеникав плат, дреха от щавена кожа, броня и копие пазеше отпред.
— Какво искате?
Войникът наклони копието наляво, препречвайки им пътя.
— Това ли е палатката на отец Естебан де Переа? — попита Салас.
— Тази е на отеца пазител, брат Алонсо де Бенавидес — рече сухо стражът, — но отец Переа е вътре.
Отците се усмихнаха съучастнически.
— Ние сме братята Хуан де Салас и Диего Лопес — представи се отецът. — Тръгнахме преди повече от месец към земите на хуманите и носим вести за него.
Стражът остана невъзмутим. С неизменния войнствен вид той се извърна и влезе в палатката. Няколко секунди бяха достатъчни. Сред тишината, която цареше в лагера, екна така познатият глас на инквизитора.
— Братя! — гръмна гласът някъде отвътре. — Влизайте! Влизайте, моля!
Пратениците се насочиха натам, откъдето идваха възгласите на Естебан де Переа. В дъното на палатката около дълга маса се бяха събрали самият Переа, двамина францисканци от свитата му и един четвърти духовник, когото в началото никой от двамата мисионери не позна. Беше суров на вид човек с много гъсти бели вежди, бръчки по челото, голям сплескан нос и грижливо поддържана тонзура. На възраст бе над петдесетте, но годините не му тежаха, а му придаваха внушителен, величав вид. Това беше — не можеше да е друг — португалецът брат Алонсо де Бенавидес, пратеникът на Светата инквизиция в Ню Мексико и най-високопоставен представител на Църквата в тази пустиня.
Бенавидес ги гледаше втренчено, но изчака отец Естебан де Переа, който ги посрещна така бурно.
— Добре ли мина всичко?
Брат Естебан беше развълнуван.
— Божието провидение се погрижи за нас, както обикновено — отвърна отец Хуан.
— А дамата? Какво разбрахте за нея?
Щом го чу да споменава Синята дама, Бенавидес вдигна поглед към тях.
— Беше много близо до нас, отче. Някои хора дори я видяха край селото ден преди да напуснем
