— Разбира се, това чудо ще бъде проучено от моя приемник, отец Переа — рече Бенавидес накрая. — Той ще докаже дали между двата случая има връзка. Но все пак, преди да се върна в Испания, искам сами да се уверите в нещо.
Хуан де Салас изпъна врат, а брат Диего пристъпи към масата, за да види какво иска да им покаже Бенавидес. Той остави пред отците кръста на майка Карион и броеницата на Анкти. Хвана измежду зърната сребърния кръст в края й и го сложи до кръста, донесен от другите отци от земите на племето моки.
— Виждате ли, като две капки вода са!
Отец Салас взе двата кръста в ръце и ги приближи до очите си. Те наистина бяха еднакво големи, с еднакъв релеф по краищата. Огледа ги внимателно и ги претегли в сбръчканите си пръсти.
— С цялото ми уважение, отец Бенавидес — рече той накрая, — всички кръстове си приличат.
Брат Диего го подкрепи напълно.
— Това не доказва нищо.
ГЛАВА 50
Мадрид
В девет часа сутринта на номер 20 по „Пасео де Реколетос“ бе много оживено. Гледана от тротоара на Апартаменти Колумб, тази чудесна неокласическа сграда приличаше на гигантски мравуняк, уреден безупречно и пълен с живот.
Хосе Луис Мартин и Карлос Алберт тръгнаха право към портиерната. Имената им фигурираха в списъка на очакваните посетители, така че те получиха бързо достъп до забраненото за читатели крило на Националната библиотека и бяха незабавно поведени към кабинета на директора. Скоро мравунякът се превърна в пищен дворец с мраморни коридори, украсени с ценни творби на изкуството, надничащи почти от всеки ъгъл. И дон Енрике Вапиенте, като „царицата майка“ на този лабиринт, ги прие в просторно помещение с дървена ламперия, седнал зад махагонова маса на поне двеста години.
— Радвам се да ви видя — рече той, здрависвайки се с посетителите си. — Разбрахте ли вече нещо за ръкописа на Бенавидес?
Хосе Луис поклати отрицателно глава.
— Още не — призна той. — Но ще го открием. Не се тревожете.
Господин Валиенте не беше толкова сигурен. Той покани с жест гостите си да седнат. Във вида му имаше нещо донкихотовско. Слаб, с добре подрязана брада и високо чело, с открит и прям поглед. Ако не носеше този безупречен костюм от мериносова вълна и синята вратовръзка, Хосе Луис и Карлос щяха да помислят, че стоят пред Алонсо Кихано в библиотеката му, пълна с рицарски романи. Докато изричаше обичайните любезности, дон Енрике започна да рови трескаво в купищата бележки, картони, официални бюлетини и изрезки от вестници по масата.
— Дано го откриете, преди да са го накъсали и разпродали на части! — измърмори, вземайки бележника, който, изглежда, търсеше. — Не можете да си представите какъв лош късмет имаме напоследък с тези ръкописи.
— Лош късмет ли? — учуди се полицаят. — Какво имате пред вид?
— О, не ви ли казахме, когато дойдохте да разследвате кражбата?
— Какво да ни кажете, господин Валиенте?
— Че само преди седмица имахме друг инцидент с историческия фонд. Странното е, че се отнася за текст, който има нещо общо с изчезналия ръкопис.
Карлос и Хосе Луис се спогледаха, изненадани.
— Беше в края на март — продължи директорът. — Една италианска гражданка дойде в читалнята и поръча книга, отпечатана през 1692 година и написана от един йезуит от Кадис, на име Ернандо Кастрильо. Наистина странна книга — каза той, търсейки нещо пред себе си. — Заглавието й е
— И защо казвате, че има нещо общо с…?
— Нека, нека ви обясня.
Дон Енрике Валиенте извади една книга със същото заглавие от шкафа зад гърба си.
— Ето я! Това е въпросната книга.
Екземплярът, който показваше, беше тежък том с кожена подвързия, с твърдо гръбче, добре съшит, и с името на автора в средата.
— Тази жена се опита да откъсне една глава — каза той, прелиствайки ценното издание. — Глава със заглавие „Дали вестта за вярата е стигнала до пределите на Америка“. Не ви ли се струва странно?
Карлос подскочи:
— Текст за покръстването на Америка! Като Мемориала на Бенавидес!
— И какво стана с италианката? — запита Хосе Луис по-прагматично.
— Това е най-странното! Дежурната библиотекарка я хванала докато тя се мъчела да откъсне страниците на тази глава. Естествено, спряла я и й казала да остане на пюпитъра, докато дойде човек от охраната.
— И?…
— И тя изчезнала!
— Как така изчезнала?
Съвсем сериозен, дон Енрике се опря с две ръце на разхвърляната маса и погледна втренчено Хосе Луис.
— Точно както ви казвам, полицай. Изчезнала. Тази жена се изпарила. Стопила се. Разпаднала се. Като призрак.
— Да не искате да кажете, че и тук имате призраци, както в двореца Линарес?
Карлос се усмихна, напомняйки на директора тази история. Една стара къща само на петстотин метра надолу по улицата, на номер 2 от „Пасео де Реколетос“, се бе прочула заради слуховете, че била пълна с духове. Беше точно преди година. Цялата преса гръмна по този случай, а някои списания раздаваха дори касетофонни записи с предполагаемите гласове на духовете.
— Но това, което ви казвам, е много сериозно, господине заяви сеньор Валиенте, без да сваля очи от Карлос. — Тази жена беше реална. Беше се регистрирала на входа. Показала е читателската си карта. Попълнила е фиш, за да поръча книгата на Кастрильо, и после се изпарила.
— Като призрак, да — рече Хосе Луис скептично.
— Може ли да хвърля един поглед на книгата?
Молбата на журналиста не изненада директора на библиотеката.
— Я виж ти! — възкликна журналистът, щом я взе.
Карлос бе отворил книгата на въпросната глава. Полицаят се наведе над нея, за да види каква е причината за изненадата му. Тези страници бяха все още съшити за гръбчето, но ивица сив плат закриваше мястото, скъсано от жената „призрак“. Прорезът беше дълбок.
— Какво има, Карлитос?
— Погледни тук. Авторът се пита дали някой не е успял да покръсти някои райони от Новия свят преди пристигането на Колумб в Америка.
— Не думай!
Дон Енрике Валиенте ги гледаше, без да премигне.
— Тук пише съвсем ясно, че Синята дама не е първата. Пише, че първите йезуити, стигнали до Южна Америка, откриват, че други християни са проповядвали там векове преди тях.
— Много интересна книга, да — отбеляза директорът с тон на професионалист. — Казва се също, че самият Колумб открил, че индианците от Антилите се прекланяли пред груби фигури на Светата Троица. Споменава се и че в Парагвай още е жив споменът за някой си Пай Суме, който с кръст в ръце проповядвал по пътя си благата вест за възкресението двеста години преди появата на испанците.
— И това… приема ли се?
