Хосе Луис направи такава физиономия, сякаш чуваше истинска глупост. Мисионери католици в Америка преди Колумб?
— Всъщност — поколеба се дон Енрике, — предполагам, че за да не засегнат интересите на испанската корона, йезуитите казали тогава, че това чудо сигурно е дело на свети Тома. Каква ирония, точно апостолът неверник на Исус!
— И защо свети Тома?
— Смятали, че името Пай Суме при индианците е фонетично изопачаване на свети Томе, или свети Тома. Но най-интересното е, че съществуват археологически находки, подсказващи, че в Америка наистина е имало мисионери преди 1492 година.
— Така ли?
— Например сред руините на Тиауанако, близо до езерото Титикака. Там, в боливийското плато, има статуя, висока повече от два метра, изобразяваща мъж с брада. А както знаете, индианците по тези ширини са голобради. Днес статуята се намира в едно полуподземие, като кивата на туземците в Северна Америка, наречено Каласасая. Смята се, че това е някой проповедник. Дори — добави той — съвсем наблизо има и други статуи, които индианците наричат „монаси“ и които спокойно може да са изображения на тези първи християнски мисионери, били там много по-рано от Колумб или от Писаро.
Чувайки това, Хосе Луис сви рамене.
— И защо някой ще иска да краде такова нещо?
— И аз се питам същото, полицай. Жената можеше да получи микрофилм. Но изглежда, е искала друго: искала е тази глава да изчезне. Много често подобни неща се вършат от разни глупаци, които не искат никой друг да има достъп до определена информация.
— Глупаци ли? — Професионалният инстинкт на полицая се изостри. — Знаете ли дали нещо у тази посетителка не е привлякло вниманието на библиотекарката?
— Сега, като ме питате, всъщност — да. Като попълвала фиша казала, че наскоро се е върнала от Бразилия.
— От Бразилия ли?
— Да. Казала й, че отишла там, в щата Баия, в Тодос лос Сантос, за да види някаква скала, по която имало отпечатани човешки крака. Индианците смятали, че това са следите на Пай Суме. Споменала също, че и в Итапуа, в Кабо Фрио или в Параиба имало такива следи… Съвсем случайно — добави той — библиотекарката, която я обслужила, била бразилка и никога не била чувала за тези неща. Затова си спомни много добре.
— Да.
Полицаят продължи да гледа събеседника си.
— А какво ще кажете за обаждането от Съединените щати вчера?
— Когато ме питаха за Мемориала на Бенавидес ли? — Директорът погледна Хосе Луис в очите. — Това наистина ме изненада!
— Разкажете ни.
— Представете си, не е нормално да ни откраднат ръкописа на този францисканец от XVII век и само след часове да ми звънне някаква психиатърка от Съединените щати и да ме пита за отеца, който се споменава в откраднатата книга!
— Не е нормално, нали, Хосе Луис?
Във въпроса на Карлос се долавяше ирония. Полицаят и бивш свещеник беше от хората, които смятат, че нищо не е случайно. Че всичко е програмирано. Дали и това обаждане не беше такова? Или изобщо този случай?
— Въпросът е, че взех адреса и телефона й, за да й се обадя, ако успея да науча нещо повече за този свещеник — добави дон Енрике. — Тя прояви голям интерес! Каза ми, че нейна пациентка имала странни видения, свързани с този период.
— Спомена ли Синята дама?
Директорът кимна:
— Разбира се. Всичко това е много странно, не мислите ли?
Дон Енрике отбеляза нещо в едно блокче за бележки и подаде листчето на полицая.
— Ще направим, каквото можем — каза той, вземайки го. — Въпреки че това е извън нашата юрисдикция, но благодарение на Интерпол, с ФБР често си сътрудничим по такива въпроси. Особено, когато са свързани с историческото наследство.
— А не може ли ние да отидем в Съединените щати?
Хосе Луис сподави смеха си, предизвикан от наивността на Карлос.
— Ние ли? Щом беше толкова трудно Националната полиция да плати дневните за пътуването ни до Билбао, представи си за полет до… — Той хвърли поглед на бележката, която държеше.
— …Лос Анджелис!
Но на журналиста му хрумна нещо. Дори да беше лудост, какво губеше, ако опита?
— Може полицията да не ти плати пътуването до Лос Анджелис — каза той, — но моето списание сигурно ще се погрижи за мен. Ако ми дадеш някаква препоръка и ми помогнеш да се свържа с Интерпол, може да разбера нещо. Обещавам, че ще ти разкажа всичко, преди да го публикувам.
— А защо не? — подскочи дон Енрике, въодушевен от идеята.
— И аз умирам от любопитство. А и за престижа на библиотеката е важно да знаем къде е ръкописът.
Хосе Луис се почеса по брадичката, замислен.
— Добре, дон Енрике, дайте ми някаква добра следа, за да продължа да работя по този случай в Мадрид, след като пратим Карлитос в Съединените щати.
— Добра следа ли?
Директорът не разбра тънката ирония в тези думи. Всъщност полицаят не искаше нищо от него. Търсеше само повод, за де прекрати разговора приятелски. Но въпросът накара дон Енрике Валиенте да каже нещо интересно:
— Какво ще кажете за още една подробност за италианката, която искаше да откъсне страниците от книгата на Кастрильо.
Хосе Луис не очакваше това.
— Една женска подробност — рече той пренебрежително. Вижте, библиотекарката ми каза, че тази жена носела най-ярките червени мокасини, които е виждала.
— Какво казахте?
— Че тази жена, облечена безупречно в черно, носела странно червени мокасини.
— Наистина ли?
Нещо прещрака в мозъка на Хосе Луис Мартин. Би заложил значката си, че това е добра следа. Но следа за какво?
ГЛАВА 51
— Проклет ексцентрик — помисли си той, но после се разкая.
Джузепе Балди прекрачи неохотно портата на Филарете29,
Той погледна към изповедалните при южната стена, търсейки номер 19. Цифрите по тези дървени клетки едва се виждаха, но ако човек се вгледаше по-внимателно, можеше да различи онова, което бе останало от някогашните блестящи римски цифри, позлатени и отбелязани в горния десен ъгъл на всяка „Божия приемна“. Изповедалня XIX беше най-източната, най-близката до пищния кенотаф30 на Адриан VI, и на нея се виждаше мърляв надпис за изповеди на полски език при съответния свещеник, отец Ченстокова.
Балди се чувстваше странно. Досрамяваше го само като си помислеше. Сигурно от век никой не
