използваше изповедалните за дискретни срещи между духовници, а още по-малко във време, когато Ватиканът разполагаше вече с механизми за незаконно подслушване. Макар да смяташе, че сложните микрофони, които службите за сигурност на Светата инквизиция и на други чуждестранни „агенции“ толкова обичаха да монтират в кардиналските кабинети, едва ли са стигнали дотук.
Бенедиктинецът нямаше избор. Срещата беше неотложна. Дори не подлежеше на обсъждане. Съобщението, оставено на пропуска в пансиона, където нощуваше, беше категорично.
И така, подчинявайки се, венецианецът коленичи в дясната част на изповедалня деветнайсет. Както предполагаше, нито един поляк не чакаше в този час да получи опрощение. По това време съотечествениците на Светия отец обикновено подремваха или гледаха телевизия.
— Аве Мария Пречиста — прошепна той.
— Непорочно заченала, отче Балди.
Отговорът от другата страна на решетката означаваше, че е на точното място. „Евангелистът“ се опита да скрие радостта си.
— Монсеньор?
— Радвам се, че дойде, Джузепе — чу той. — Имам важни новини за теб, но имам и причини да смятам, че дори моят кабинет вече не е сигурно място.
В така познатия носов глас на Станислав Шидив имаше някакви печални нотки, които обезпокоиха „каещия се“. Пулсът му се ускори.
— Има ли нещо ново за смъртта на отец Корсо?
— Анализите на адреналина в кръвта показват, че „свети Матей“, скъпият ни Корсо, е бил силно развълнуван, преди да умре. Нещо го е разтърсило толкова, че е решил да сложи край на живота си.
— Какво може да е било, Ваше Преосвещенство?
— Не знам, синко. Но без съмнение е било нещо ужасно. Сега, както доктор Феръл сигурно ти е казал, всички усилия са насочени към това да разберем кой е последният човек, когото отец Корсо е приел, и дали той е повлиял на решението му да се самоубие.
— Разбирам.
— Но не те повиках за това, синко.
— Така ли?
— Помниш ли, като говорихме в кабинета ми за Мемориала на Бенавидес!
Монсеньор подлагаше на изпитание паметта на Балди.
— Ако не греша, това беше доклад, писан от един францисканец през XVII век, за появленията на Синята дама в южната част на Съединените щати…
— Така е — съгласи се Негово преосвещенство, доволен. — Този документ, както ти казах, впечатли много Корсо през последните му дни, защото той смяташе, че там е описано как една монахиня се е пренесла физически от Испания в Америка, за да проповядва на индианците… през 1629 година!
— Да. Разбирам.
— Това, което не знаеш, е, че Корсо е разпитвал за някакъв неиздаден ръкопис на същия отец Бенавидес, в който Синята дама е идентифицирана като монахиня на име сестра Мария Хесус де Агреда и където се обяснява начинът на билокирането й в Америка.
— Формулата на билок…?
— Така е.
— И открил ли го е? Намерил ли е този ръкопис?
— Там е проблемът, синко. Става въпрос за текст, на който никой досега не е обръщал внимание. Корсо го потърсил в папските архиви, но не го открил. Но тези дни някой е проникнал в Националната библиотека в Мадрид и е откраднал ръкопис, принадлежал на крал Филип IV.
Изповедникът продължи с въздишка, преди бенедиктинецът да реагира:
— Да, Джузепе. Това бил мемориалът, който „свети Матей“ търсел.
Венецианецът напрягаше отчаяно мозъка си да открие някаква логика във всичко това.
— Както ни съобщиха тази сутрин — продължи Шидив, — испанската полиция още не е задържала крадците, но по всичко личи, че става въпрос за професионалисти. Може би същите, които са откраднали архивите на отец Корсо.
— Защо смятате така, Ваше Преосвещенство?
— Струва ми се, че някой иска цялата информация, свързана със Синята дама, да изчезне. Някой вътрешен човек. Някой, който иска да попречи на постиженията ни с Хроновизията и който не се спира пред нищо, за да го постигне.
— И защо да си прави този труд?
— Единственото, което ми идва наум — промълви Шидив, — е, че този „някой“ е провел паралелно на нашето проучване, получил е задоволителни резултати и сега заличава следите, водещи към успеха.
Балди възрази:
— Но това са само предположения.
— Затова те повиках тук. Не се чувствам сигурен в „Свети Петър“, синко. И стените имат уши. Светата инквизиция свика дори вътрешно събрание, за да провери какво става по този въпрос. Събрание на най- високо ниво.
— Ваше преосвещенство смята, че врагът е в лоното на Църквата?
— А ти какво друго предлагаш, Джузепе?
— Нищо. Може би, ако знаехме какво съдържа този откраднат документ, щяхме да разберем откъде да започнем да разследваме…
Монсеньор се помъчи да си протегне краката в този изправен ковчег. И отвърна съвсем кратко:
— Това го знаем.
— Наистина ли?
— Разбира се, синко. Бенавидес е преработил своя Мемориал от Ню Мексико тук, в Рим. Направил е две копия: за Урбан VIII и друго за Филип IV. Откраднато е второто копие.
— Тогава го имаме!
— И да, и не… — отвърна той уклончиво. — Виж, брат Алонсо де Бенавидес е бил пазител в провинция Ню Мексико до септември 1629 година. След като разпитал мисионерите, които събирали сведения за Синята дама, той отишъл в Мексико, откъдето архиепископът баск Мансо-и-Сунига го праща в Испания да направи някои проучвания…
— Какви проучвания, Ваше Преосвещенство?
„Свети Йоан“, координаторът на проекта за Хроновизията, се усмихна от другата страна на решетката:
— Бенавидес е напуснал Ню Мексико, убеден, че Синята дама е една монахиня, прочута с чудесата си в Европа, на име Мария Луиса де Карион. Единственият проблем бил, че индианците я описвали като млада и красива жена, а майка Карион била на повече от шейсет години. Но това не разколебало Бенавидес. И вместо да повярва, че Синята дама може да е някое ново проявление на Девата от Гуадалупе, предпочел да смята, че „пътуването по въздух“ е подмладило Мария Луиса де Карион.
— Глупости!
— Това е XVII век, синко. Никой не знаел какво може да стане с човек, който лети.
— Да, но…
— Нека ти обясня още нещо, синко — прекъсна го той. — Нещо, което проверих тази сутрин в Тайния архив.
Балди наостри уши.
— В град Мексико архиепископът показал на Бенавидес едно писмо от някой си брат францисканец на име Себастиан Марсиля, в което се говорело за друга, по-млада монахиня, мистичка, която също изпадала във всякакъв вид свръхестествени трансове.
— Тя билокирала ли се е?
— Това била една от дарбите й наистина. Казвала се сестра Мария Хесус де Агреда. Изненадан от новината, Мансо-и-Сунига изпратил самия Бенавидес в Испания да провери. Той прекосил Атлантическия океан в началото на 1630 година, слязъл от кораба в Севиля, а оттам отишъл в Мадрид и в Агреда да проучи нещата. Разпитал лично предполагаемата Синя дама и дошъл тук, в Рим, да напише заключенията си.
