— Значи имате пълно доверие в нея.
— Естествено, че как иначе! Флоранс е дъщеря на приятеля ни Вецел.
— О, не знаех това — рече изненадано инспекторът. — Продължавайте, госпожо — добави той след малко.
— Минаваше десет и половина…
— Двадесет и два и тридесет?
— Да, когато тръгнах за механата…
— Сама?
— Да, сама. Терез искаше да се преоблече, да вземе някакъв пуловер, що ли, във всеки случай имаше работа в стаята си.
— Мислите ли, че е могла отново да се качи при Диана?
— Възможно е, но не ми е казала. Попитайте я.
— Така и ще направим — каза кратко инспекторът. — Направо в механата ли отидохте?
— Направо.
— По кой път.
— Заобиколих по улица Мулен.
— Защо?
Младата жена се поколеба за миг.
— Романтика! — каза тя накрая с възхитително движение на раменете. — Обичам тази улица на лунна светлина с нейния калдъръм и старите й къщи.
— Много добре ви разбирам, госпожо — рече Дюлак с галантен поклон.
— Сигурно съм пристигнала преди единадесет. Терез дойде почти веднага след мен.
— Сигурна ли сте?
— Абсолютно. Бяхме насядали около маса в залата на първия етаж. Оттам можех да виждам часовника, закачен на стената. Когато дойде Терез, той показваше точно единадесет и пет, машинално погледнах и своя. Не, господине, знам какво ще ме попитате, Терез повече не се е отделяла от нас през цялата нощ, докато се върнахме в къщи, към два и половина.
— И тримата заедно ли се прибрахте?
— Да. Чувствувах се изморена и се облягах на ръката на мъжа си. Терез крачеше на няколко метра пред нас.
— Когато минавахте по моста Сен Мартен, не забелязахте ли нещо особено?
— Какво да забележа? О! Сещам се — каза тя, пребледнявайки. — Не, господине, не забелязах нищо, не видях нищо, дори нищо не си представях. А и как бих могла?
— Разбирам ви много добре.
— Прибрахме се. Когато стигнахме нашата площадка, синът на мъжа ми извика отгоре, безпокоеше се за Диана. Тогава узнахме за нейното отсъствие.
— Това не ви ли обезпокои или изненада?
— Не, защо? Диана често прекарваше вечерите си у своята приятелка Рьоне, където оставаше понякога до много късно.
— Но това противоречеше на намерението, което тя ви беше съобщила към осемнадесет часа, а именно, че ще си остане в къщи и ще си легне рано. Не бяхте ли изненадана?
— Нямаше да бъде първият път, когато е променила решенията си. А и аз бях полузаспала, имах само едно желание: да си легна колкото се може по-бързо, и тази загадка, ако допуснем, че е загадка, не ми се стори чак толкова любопитна, че да се задълбочавам в нея.
Без да обръща внимание на иронията в последната фраза, Дюлак благодари на младата жена за отговорите й. Едвиж му кимна с глава и напусна стаята.
— А сега — каза инспекторът — бих искал да поговоря с дъщеря ви.
— Лесна работа. Ще я помоля да дойде…
— Защо да я разкарваме? — рече Дюлак. — Заведете ме в стаята й.
Изглежда, тази идея никак не се хареса на Вотан. Той се опасяваше да не би тя да крие някаква злонамереност по адрес на Терез. Но тъй като беше принуден да се подчини, главата на семейство Грюн поведе двамата полицаи по коридора и почука на вратата на дъщеря си.
— Тук ли си, Терез? Инспектор Дюлак би искал да ти каже две думи.
Вратата моментално се отвори и с един поглед Дюлак обгърна стаята. Ако беше разчитал да изненада двамата младежи с надеждата да открие някакво безпокойство по лицата им, той остана излъган. Ясните погледи, които те отправиха към него, не издаваха нищо.
— Добър ден — рече сърдечно инспекторът. — Мога ли да ви видя за няколко минути?
— Чисто реторичен въпрос — отвърна му почти любезно Терез. — Предполагам, че нямам друг избор. Познавате ли Жак? — добави тя, докато Вотан и полицаите влизаха в стаята и поканени с жест от младото момиче, се настаниха по столовете. Терез се върна на стола, където явно беше седяла, преди да почукат. Що се отнася до Жак, той се беше разположил полуизлегнат на леглото, подвил единия крак под себе си, докато другият висеше свободно. Отново инспекторът беше завладян от очарованието, което двамата млади излъчваха. Няма що, природата се беше показала щедра към членовете на семейство Грюн и най-близките им.
Стаята подсилваше това впечатление за привлекателност със снежнобелите си стени, на които контрастираха ярките цветни петна на мебелите, тапетите и възглавниците. През единствения прозорец, обърнат към Ил и Птит Франс, нахлуваше есенното слънце, което придаваше на всичко весел вид, напълно неуместен при наличните обстоятелства.
— И така, значи, е убийство? — попита Терез направо, без да знае, че започваше разговора по същия начин, както мащехата й преди половин час.
— Какво ви кара да мислите така, госпожице? — попита търпеливо инспекторът, докато си казваше: „Жените в тази къща имат бърз ум“.
— Бога ми, повторната ви поява тук тази сутрин и заповедта — пардон, молбата — молбата към Жак да не напуска къщата. Предполагам, ние всички сме заподозрени?
— Не е необходимо да ме предизвиквате, госпожице. Аз си върша работата и нищо повече. Разбирам, че тези мигове са ви неприятни. Но не забравяйте, че покойната е познала къде-къде по-ужасни.
— Нищо не може да ни върне Диана — рече горчиво Терез и инспекторът почувствува истинска тъга у девойката.
— Казаха ми, че двете сте се разбирали много добре?
Терез не отговори веднага и Дюлак си даде сметка, че сигурно присъствието на баща й и на младия Шефер я притеснява.
— Искате ли да говорим насаме? — попита меко инспекторът, без да обръща внимание на трепването на Вотан.
— О, да, господине — каза тя с въздишка на облекчение. — Бих предпочела.
— Но, Терез!… — намеси се обидено Грюн.
— Моля те, татко, наистина ще ми е по-лесно.
— Холц — рече тогава инспекторът. — Бъдете добър да ме чакате в кабинета в компанията на господин Грюн и господин Шефер. Няма да се бавя.
Леко изненадан, Холц кимна и напусна стаята, последван от двамата мъже. Дюлак се настани на леглото на мястото, освободено от Жак. Изпитваше само симпатия към Терез. Струваше му се, че резките, понякога безочливи маниери на девойката прикриват една богата и чувствителна, дълбоко честна натура и в крайна сметка изграждат едно много по-искрено поведение в сравнение с пируетите на другите.
— Е? — каза той мило.
Терез поразмисли секунда, запали цигара и тогава внезапно избухна:
— Те не можеха да я понасят! Всички! Всички! Само аз й бях приятелка.
— Но как така, госпожице — рече полицаят леко шокиран, като внимаваше да не притесни с нищо девойката; струваше му се, че тя е готова да излее сърцето си.
— О, стига с това „госпожице“, моля ви. Всички ме наричат Терез, наричайте ме и вие така.
— Както искате, Терез.
