знаят, че Дьони и Диана не бяха женени. И това не е срамно. А колкото до женитбата, нито единият, нито другият бързаше и, бога ми, то си беше тяхна работа. На края предлагам, когато става дума за Диана, да я наричаме Диана, искате ли?
Двамата полицаи я гледаха втрещени.
— Така, беше към шест… осемнадесет часа — продължи тя, — когато видях Диана за последен път. Бяхме в хола, мъжът ми и аз, и тя мина да пийне нещо.
— Колко време остана?
— Не повече от десет минути.
— Поведението й естествено ли ви се стори?
— Съвсем.
— За какво говори?
— Не приказвахме много, защото телевизорът беше пуснат. Струва ми се, чух я да казва, че ще се възползува от свободната си вечер, за да си легне рано. Тя работеше като разпоредителка в „Лорелай“, изморително занимание.
— Това ни е известно.
— След като си отиде, придружих Терез до приземния етаж, за да подготвим ателието за вечерната сбирка. В деветнадесет часа ние вечеряхме…
— Ние?
— Тоест: Терез, мъжът ми и аз.
— После?
— В двадесет и тридесет слязохме, за да посрещнем гостите.
— Те откъде влязоха? Оставяте ли отворени решетките на магазина?
— Разбира се, че не! Гостите звънят на входа на външното стълбище и прекосяват антрето.
— Къде стават обикновено срещите ви в магазина или в ателието?
— Разполагаме се в магазина, но подреждаме напитките и сандвичите на една маса в ателието. Междинната врата е широко отворена и всеки може свободно да преминава от едната в другата стая, за да си вземе сандвич, да си сипе питие или да погледа работите на Вотан.
— Така ли беше и последния четвъртък?
— Точно така.
— Не се случи нещо необикновено?
— Нищо.
— А нямаше ли спречкване между съпруга ви и дъщеря му? — попита невинно инспекторът.
— Но в това няма нищо необикновено! — възкликна младата жена и за първи път от началото на разговора лицето й се оживи от усмивка. — По двадесет пъти на ден Вотан се спречква с Терез, Дьони или Диана! И четиримата крещят, трещят, запращат си тежки приказки и, разбира се, и четиримата се обожават и не мислят дума от онова, което казват! Според мен тези избухвания биха им липсвали, ако ги нямаше. Това е техният начин да се обичат.
— Един вид игра? — попита Дюлак.
— Напълно. Театрална условност, нищо повече.
— Искате да кажете, че в конкретния случай мъжът ви и пет пари не е давал за чистото изкуство, също както и дъщеря му — за ангажираното?
— Не е точно така. Разбира се, всеки от тях беше искрен в убежденията си. Но искреността свършва, щом започват да се правят драми. В този момент се намесва играта.
— Не знаех, че си толкова добър психолог — процеди Вотан.
Младата жена леко обърна глава и отвърна през рамо:
— Прощавай, скъпи. Но признай, че не греша.
— Да допуснем, да допуснем — промърмори Грюн, привидно намусен, но всъщност очарован от жена си.
— Какво стана след спречкването? — попита Дюлак, възползвайки се от това отклонение, за да поеме отново юздите на разговора.
— Терез се качи да види Диана.
— Откъде сте толкова сигурна?
— Така ми каза после Терез.
— Колко беше часът, когато разгневената Терез напусна гостите, за да се качи на втория етаж?
— Малко след началото на сбирката, тоест не по-късно от двадесет и един часа.
— Можела е да се качи в стаята си. Защо й е трябвало да отиде да види Диана.
— За да излее яда си, предполагам.
— Двете толкова добре ли се разбираха?
— О! Възхитително добре — рече Едвиж и сякаш вложи в отговора си сянка от завист или обида.
— А вие, госпожо?
— Моля?
— Обичахте ли Диана Паские?
Секунда мълчание, сетне младата жена каза студено:
— Длъжна ли съм да отговоря на този въпрос?
— За предпочитане е.
— Е, добре… уважавах я.
— Разбирам. Но обичахте ли я, госпожо?
— Казах ви, че я уважавах, господине. Трябва да се задоволите с това.
И тя измери с царствен поглед инспектора, който не посмя да настоява повече.
— Колко време отсъствува Терез?
— Около час. Малко след като тя се върна, приключихме сбирката.
— За какво говорихте в нейно отсъствие?
— Главно за алхимия. Някои от младите ни гости поискаха от моя съпруг да им покаже листове злато, които се използват за позлата на подвързиите. Вотан извади няколко от касата си, за да им се полюбуват. Оттам, естествено, разговорът свърна към философския камък и превръщането на оловото в злато. Вотан разлисти за приятелите ни някои много стари книги, където се говори за отколешната мечта на човека: да произвежда злато от олово. Разбира се, накрая разговорът се отклони към езотеризма. Точно в този момент Терез се върна: каквато си е отявлена материалистка, тя започна да оборва баща си по този въпрос. Тъй като се страхувах да не се скарат отново, дадох знак за тръгване.
— Към двадесет и два и тридесет?
— Да. Вотан и приятелите му се оттеглиха, някои го придружиха до механата. Ние с Терез останахме да подредим и затворим.
— В този момент листовете злато още ли бяха в ателието?
— Да, Вотан беше забравил да ги прибере в касата.
— Това не ви ли обезпокои?
— Никак. Впрочем, преди да излезем, аз собственоръчно затворих вратата между ателието и магазина, като превъртях два пъти ключа. Тази врата изглежда толкова солидна, че дори да имахме някакви опасения, тя би ги прогонила. Но в случая нямахме опасения.
— Нищо не е откраднато от магазина и въпросната врата не е била насилена. А само тя води към ателието. Според вас, госпожо, откъде са се вмъкнали крадците?
— Очевидно през прозорците, поне така мисля, господин главен инспектор.
— Точно това исках да чуя от вас. В какво състояние оставихте прозорците на излизане?
— Както всеки четвъртък, проверих дали капаците са залостени, но оставих отворени стъклата.
— Въпреки студа?
— Да, защото въздухът вонеше на цигари, а мъжът ми не понася тази миризма. Нашата млада продавачка е свикнала, когато идва сутрин, да затваря прозорците. И когато мъжът ми към обяд влезе в ателието си, стаята вече се е затоплила.
— Трябва ли да разбирам, че госпожица Флоранс притежава ключ от ателието?
— Да, така е. Тя има връзка с ключове — от решетките на магазина, от ателието и от касата.
