часа.
— По кой път минахте?
— По най-късия, казах ви вече, най-прекия.
— Тоест по улица Дантел и моста Сен Мартен.
— Да, разбира се.
— И от единадесет часа вечерта до два и половина сутринта, когато си тръгнахте от Механата на тъкачите, никой не е ставал от масата?
— Не, никой.
— Прибрахте се заедно с баща си и съпругата му?
— Да. Когато пристигнахме на нашата площадка, чухме брат ми да ни вика. Стори ми се, че не е в апартамента си, а при съседа. Ваш бивш колега, инспекторе.
— Какво ви каза Дьони?
— Питаше дали Диана не е с нас.
— Веднага ли си легнахте?
— Да, веднага. Вечерта се оказа изморителна, а и беше късно. И тримата бързахме да спим. Интересува ли ви нещо друго, господин главен инспектор? — попита не без насмешка девойката.
— Засега нищо, но може би ще имаме втори разговор?
— Бих била очарована.
При тези думи инспекторът напусна стаята.
В кабинета намери Холц в компанията на Вотан и младия Шефер.
— Ваш ред е! — каза инспекторът с малко пресилена веселост.
Жак му отговори с изразителна и хумористична гримаса; решително това момче му беше симпатично.
— Добре! — започна Дюлак. — Ще ме извините, Вотан, но се пристрастих към разговорите насаме и ще беседвам с господин Шефер на четири очи.
— Както искате — намеси се Жак, — но животът ми е чист като изворна вода и присъствието на Вотан никак не ме смущава.
— Така да е, но този път аз желая това — настоя Дюлак.
Точно в този миг книговезецът се сети, че отдавна е трябвало да слезе да работи в ателието, и се престори, че напуска по собствена воля и желание.
— Холц — каза инспекторът, — придружете нашия приятел до магазина, вижте госпожица Флоранс, изслушайте нейната история и я попитайте къде и кога мога да се срещна с баща й.
— Татко Вецел! — изненада се Холц.
— Да, татко Вецел. Татко Вецел, който е член на кръжеца. Татко Вецел, който се намираше в кръчмата на Гребер до госпожа Дикбаух през нощта на престъплението. Татко Вецел, чиято дъщеря работи като продавачка в магазина на Грюн. Попитайте Грюн дали Вецел е сред неколцината приятели, които са го придружили същата нощ в механата. Всъщност, дойде ми наум: тъй като имате списъка на членовете на кръжока, поискайте от Грюн да отбележи кои са отишли с него в механата през нощта на четвъртък срещу петък. Хайде, и елате да ме вземете оттук след половин час. Ще се качим при Дьони Грюн.
Холц козирува и излезе. Дюлак остана сам с Жак Шефер.
— Вижте, нямам какво да крия — каза приветливо последният.
— И от мен ли нямате какво да криете?
— Разбира се, че и от вас. Но исках да кажа: от татко Грюн. Ако не е доволен, да върви по дяволите.
— Това вече е ясно. Нещата помежду ви не вървят ли?
— Напротив. Той доста ми харесва. Неговата поза на раблезиански патриарх е много сполучлива и тъй като обичам театъра…
— Неговият цирк ви харесва — заключи Дюлак, без да си дава сметка, че свързването на двата термина е доста спорно.
— И така може да се каже — потули усмивката си Жак. — Но какво се крие зад всичко това?
— Зад това?
— Да! Зад палячото Грюн стои човекът. А кой е човекът?
— Започвате да ме заинтригувате — възкликна Дюлак. — Кой е той според вас?
— Едно дете! Едно голямо глезено дете, едно голямо сърдито бебе и всичкото това — подправено с немалко егоизъм и с главозамайващо желание за власт. Нали видяхте как напусна стаята преди малко?
При този спомен и двамата избухнаха в съзаклятнически смях.
— Изглеждате ми тънък психолог — отбеляза инспекторът.
— Толкоз по-добре! Защото съм се насочил към философията. Първа година студент съм във факултета в Страсбург.
— Какви ми ги приказваше тогава Грюн? — изненада се Дюлак.
— Каза ли ви нещо?
— Да. Отбележете: беше съвсем добронамерено. Но според него вие нямате бъдеще.
— Знам. Философията му се струва ненужен лукс. Такива са противоречията на човешката природа! Този мъж е артист и естет до крайчеца на ноктите си. А би искал всички млади около него да прегърнат кариерата на инженер. Според него с философията можеш да стигнеш само до преподавателско поприще.
— Взискателността на Вотан спрямо вас се обяснява може би с факта, че той вижда във ваше лице бъдещия си зет?
— Изобщо не знам дали ще се оженя за Терез. Във всеки случай това не фигурира в най-близките ни планове.
— Извинете ме, но отношенията ви с Терез задоволяват ли ви напълно? Сигурно ви изглеждам недискретен, но не смятате ли, че е прекалено властна?
Жак се засмя.
— И това е работа на татко Грюн! Според него мъжкарят трябва да командува, а жената — да се подчинява. Той не си дава сметка, че с покорния си вид Едвиж прави с него абсолютно всичко, каквото си поиска. У Терез ми харесва това, че сме равни. И ако понякога й се случи да ме командува, може на мен пък да ми е приятно да се подчинявам.
— Да не би да имате призванието на роб?
— Бих казал по-скоро, че съм нейният паж — отрони Жак след кратък размисъл и съпроводи декларацията си с елегантно движение на раменете.
Дюлак почувствува известна горчивина. Едва петнадесет години го деляха от това момче, само дванадесет — от Терез. Но му се струваше, че сякаш собствената му младост го е изоставила. Кога е станало това? Изведнъж си помисли за Едвиж и почувствува внезапна симпатия към младата жена: и тя е трябвало да убие младостта си, за да изпълнява достойно ролята си. Дюлак споделяше схващанията на татко Грюн. Но нищо не го шокираше истински във взаимните чувства на Жак и Терез: искреността им не подлежеше на никакво съмнение; те се обичаха по друг начин, ето всичко.
— Накратко — рече Дюлак, като се овладя, — вашата взаимност с Терез напомня тази на Диана и Дьони.
— Да, малко. Мисля, че Диана би искала Дьони да бъде…
— По-властен?
— Не, защото тя също притежаваше много независим дух. Но тя би искала той да бъде по-сигурен в себе си, по-мъжествен. На моменти се чувствуваше измамена, почти експлоатирана. Докато Дьони прекарваше всичките си вечери удобничко настанен у дома си в приказки за революцията с приятеля си Шарл, Диана се трепеше в „Лорелай“, за да издържа домакинството, после беше третирана от Дьони като дребна буржоазка! Това беше върхът!
— Да, съгласен съм, че е малко прекалено. Вие обичахте Диана, нали, господин Шефер?
— Безкрайно! — отговори момъкът без сянка колебание.
— А госпожа Грюн?
— О! Едвиж е чудесна. Много е любезна с мен, наистина — добави той сякаш на себе си.
