поддържате съвсем сърдечни отношения с младата двойка?
— Не е точно така — отговори шефът на клана Грюн, хвърляйки към полицая леко укоризнен поглед. — Всъщност аз ценях хубостта и интелигентността на Диана и, разбира се, съм горд с университетските успехи на Дьони. Но начинът им на живот, идеите им, темите им за разговор, всичко в тях ме дразнеше и натъжаваше. Да кажем, че имаше известно несходство в настроенията. И нищо повече.
— Кръжецът започваше към двадесет и тридесет, ако не се лъжа? — продължи Дюлак, въздържайки се от всякакъв коментар за чутото.
— Да, така е. Към двадесет и тридесет нашите гости започнаха да пристигат.
— Бих искал да имам техния списък — каза инспекторът с жест към Холц, който измъкна стенографски бележник и молив.
— Ето списъка — рече Грюн, като побутна небрежно един лист към полицая.
Инспекторът прехапа устната си, като потискаше раздразнението, което вече го обземаше.
— Чудесно — отрони само той и подаде листа на своя подчинен.
— Почти веднага възникна спор между присъствуващите. Имах нещастието да кажа, че ангажираното изкуство не е истинско изкуство. Повечето ме подкрепиха, но някои от по-младите — съжалявам, че трябва да го призная, — начело с дъщеря ми, протестираха остро.
— Не може да се каже, че има сговор между вашия начин на мислене и този на децата ви — отбеляза инспекторът, влагайки максимална наивност в гласа си. — Сигурно сте доволен, че поне се разбират помежду си.
— Хич и не вярвайте на подобно нещо — възкликна шумно Грюн и дреболиите по етажерките потрепераха. — Терез непрекъснато нарича брат си ограничен идеолог и старомоден пуритан, а в отговор той я обвинява в извращения, ревизионизъм и не знам още какво! И когато с похвалното намерение да успокоя духовете аз заявявам, че в крайна сметка възгледите на Терез ми се струват по-жизнелюбиви, брат й избухва: „Ето, виждаш ли! Това ти казвах и аз! Сама виждаш, че не си напълно изгубена за тях!“ В този момент от спора нерядко братът и сестрата се съюзяват, за да ме нарекат туз, привилегирован, разкапан тип, големец… накратко, спестявам ви подробностите, разбрахте вече основната идея.
— И естествено — отбеляза инспекторът, когото този престорен гняв не можеше да измами, — естествено вие ги обожавате.
— Разбира се, че ги обожавам! — изрева великанът, удряйки с огромните си пестници лакираната махагонова повърхност на масата. — Нима не носят името Грюн? Как бих могъл да не ги обожавам? Но този път Терез надхвърли границата. От онова, което можеше да си остане просто едно почтено ораторско състезание, тя направи истински скандал. Добре че накрая се сети да се оттегли, трябва да кажа, страшно разгневена, и се появи чак след час.
— Успокоена? — попита Дюлак.
— Успокоена! — сухо отрони Вотан и краткостта на отговора, както и съпровождащата го мимика извикаха усмивка по лицата на двамата полицаи. Вотан продължи: — Беше вече около двадесет и два и тридесет. Сигурен съм, защото от десет години нашите сбирки свършват все около този час. Повечето от приятелите ни си тръгнаха, но аз исках да приключа вечерта в Механата на тъкачите. Поехме натам заедно с двама-трима от гостите ми, докато Терез и Едвиж останаха в ателието да сложат всичко в ред за другата сутрин. Както знаете, на тръгване в бързината забравих да прибера няколкото листа злато, които вечерта бях извадил от касата. Но няма значение, пред смъртта на Диана тази кражба е съвсем минимално нещастие.
— Направо в механата ли отидохте?
— Да, тоест след пет минути бяхме там. Едвиж ни намери след четвърт час, а и Терез не се бави много.
— Те не дойдоха заедно? — изненада се Дюлак.
— Не, но не знам какво е задържало Терез. Просто ще трябва да я попитате.
— До колко часа останахте в механата?
— Докато затворят, тоест до два и половина сутринта.
— И от момента, когато дойдоха при вас, до момента на тръгването от механата нито жена ви, нито Терез са се отделяли?
— Не, нито за миг. В два и половина се сбогувахме с другите и се прибрахме тримата заедно.
— Мога ли да ви попитам по кой път?
— Минахме просто по моста Сен Мартен и улица Дантел. Нямахме никаква причина да се разхождаме. Вече ви казах, Едвиж се чувствуваше изморена и бързаше да си легне.
— Докато минавахте по моста, не забелязахте ли нещо необикновено към сляпата уличка Дантел?
— Разбирам чудесно какво искате да кажете — рече Вотан, като го гледаше право в очите. — Очевидно в този момент тялото на Диана вече е било в Ил. Но откъде да предположим? Впрочем беше тъмно, а мостът и механата са все пак относително отдалечени от мястото, където беше намерено тялото.
— Разбирам — въздъхна Дюлак. — Прекалено хубаво би било, ако можехте да ме осветлите със сигурност по този въпрос. Предполагам, че веднага след като сте се прибрали, сте си легнали?
— Точно така. Когато стигнахме до площадката на първия етаж, синът ми извика отгоре. Искаше да разбере дали Диана не е с нас. Казах му, че не е. След това се прибрахме. Терез в стаята си, ние в нашата, и заспахме. В шест часа вие позвънихте на входната врата.
— Всичко това е възхитително ясно — похвали го Дюлак. — От вашето показание излиза, скъпи Вотан, че притежавате желязно алиби.
— Това ме радва — отвърна сухо Грюн и околната температура спадна изведнъж с няколко градуса. Разрешете да ви кажа нещо, господин главен инспектор: ако бях искал да удавя снаха си, нямаше да оставя отпечатъци по шията й. Подобни глупости не подхождат на характера ми. И ако изобщо откриете убиеца, то ще бъде единствено по тази грешка.
— Убийците винаги правят грешки. Няма съвършено убийство, иначе какво щяхме да правим ние?
— Искате ли сега да видите жена ми? — Точно за това щях да ви помоля.
— Отивам да я извикам. Впрочем, ще имате ли нещо против, ако и аз присъствувам на разговора?
— Това не е в порядките ни, Вотан, но…, добре. Ще направя едно изключение за вас.
— Тъй като съм оневинен, нали… — рече саркастично Грюн. После отвори вратата и извика с глас, който можеше да събори стените: — Едвиж!
Последната не закъсня. И инспектор Холц отново почувствува силата на характера й. Колко жени в подобни обстоятелства биха стенали, хленчили, прикривайки се зад своята кърпичка. Докато тя стоеше изправена и невъзмутима, обърнала красивото си сериозно лице на мадона към двамата полицаи.
— Извинете ме, госпожо, за безпокойството — започна Дюлак.
— Вие изпълнявате дълга си, господине — бе сухият отговор и Дюлак си взе бележка. Холц не се беше излъгал: „клиентката“ щеше да бъде трудна.
Дюлак седна така, че да може да наглежда Грюн, без да изпуска от погледа си Едвиж. Той се страхуваше най-много да не би шефът на семейството да диктува отговорите на жена си с незабележими знаци или погледи. Но се лъжеше. През цялото време, докато говореше, Едвиж не обърна нито веднъж глава към мъжа си.
— Бих искал да ви попитам, госпожо, какво точно правихте в деня на трагедията.
— Значи, е убийство? — бързо попита Едвиж със спокойния си глас.
Тримата мъже се спогледаха и победоносна усмивка просветна за миг в погледа на Вотан. Жена му се показваше достойна за него и той тържествуваше.
— Така ли е, господине? — настоя тя.
— Да, госпожо.
— Иначе тези въпроси биха били безпредметни и… неуместни, струва ми се.
— Напълно сте права. Простете, че веднага не ви осведомих.
„Прекалено се извинявам, откак съм“ — горчиво си помисли той. Но сега на първа линия беше следствието и ако искаше хората да говорят, трябваше да ги гали по посоката на косъма.
— Какво съм правила в четвъртък… пазарувах следобеда за вечерните гости.
— Извинете, госпожо, колко беше часът, когато снаха ви…
— Диана не ми беше снаха — прекъсна го Едвиж. — Защо трябва да се използува тази дума? Всички
