— Е? — попита той, щом видя двамата мъже.
— Приятелю — започна Люсиен.
— Убийство ли е? — попита рязко господарят на къщата Грюн с жест, който означаваше: по дяволите ораторските увъртания!
— Убийство — отвърна инспекторът мрачно.
Измина минута, преди Грюн да отговори. С гръб към полицая и чело, опряно о прозореца, той се вглъби в съзерцание на улица Дантел и отсрещните къщи.
— Траур, всевъзможни компликации, обир и скандал — изреди той накрая, като броеше на пръсти.
— Знам — рече му Дюлак. — Трябва да бъдете силен.
— Имам ли вид на слаб човек? — попита Грюн, като се обърна към тях.
Въпреки сериозността на момента двамата полицаи не можаха да сдържат усмивките си. Не, разбира се, Вотан Грюн не вдъхваше съжаление. Дюлак знаеше, че той е способен да посрещне смело и най- мъчителните ситуации.
— Добре — каза Вотан, като седна зад бюрото си и покани с ръка двамата мъже да се разположат срещу него. — Да караме подред. Какви доказателства имате, че е убийство.
Той поведе следствието. Дюлак беше прекалено интелигентен, за да се формализира. Познаваше добре Вотан Грюн и знаеше, че той гледа много сериозно на ролята си на глава на семейство и че при сегашните обстоятелства се смята отговорен за цялата фамилия. Затова инспекторът отвърна, без да чака да го молят:
— Диана чисто и просто е била удавена. Но докато е натискал главата й под водата, убиецът е оставил следи по шията, които бяха открити при аутопсията. Без тази подробност сигурно никога нямаше да можем да докажем, че не е нещастен случай или самоубийство.
— С една дума, няма съвършено убийство — отбеляза Вотан. — Предполагам, че сега всички членове на семейството ми са под подозрение? Да — добави той, без да чака отговора на главния инспектор, — това се разбира от само себе си. Ще направя всичко, което е по силите ми, за да ви помогна — заключи.
— Благодаря — отвърна Дюлак, впечатлен от благородството в тона и гласа на този с петнайсет години по-възрастен от него човек, чиято личност винаги му се бе струвала особено привлекателна.
— Тогава — продължи Вотан — сигурно ще искате да узнаете какво са правили членовете на семейството ми в деня на убийството. И ще говорите с тях подред. Терез е в стаята си. Едвиж в своята. Вероятно вече сте им казали да не излизат?
— Не бих си позволил подобно нещо — отговори инспекторът, който дори и в такъв случай не губеше учтивите си маниери.
— Тогава отивам да им кажа — възкликна Вотан и се изправи. — Почакайте ме тук, ще се върна след минута. Всъщност, ако желаете, знаете къде са барчето и напитките.
С тези царствени слова той напусна стаята по начин, достоен за най-големите актьори на националните ни театри.
— Какъв човек — отбеляза инспектор Холц. — За първи път се сблъсквам пряко с него; няма да ни е лесно с характери като неговия и на жена му.
— Терез, дъщерята, е отлята от същия калъп — откликна Дюлак. — По-лесно ще ни бъде с Дьони. Той изглежда направен от по-податлив материал.
— А този Жак Шефер, той пък какво общо има?
— Приятелят на Терез Грюн. Мислех, че сте се досетили.
— Да, досетих се — каза Холц, леко раздразнен. — Изглежда децата на Грюн нямат вкус към женитбата?
В същия миг Вотан се появи отново. Затвори грижливо вратата след себе си, несъмнено от желание разговорът му с двамата полицаи да не бъде чут от останалото семейство. Той отново се настани зад просторното си бюро с подпрени лакти и събрани пръсти на ръцете и заяви:
— Дамите чакат да ги извикате, господа, както и онзи празноглавец Шефер, когото намерих при дъщеря си. Впрочем, той е очарователно момче. Без никакво бъдеще, но много естетичен.
— Предполагам, че последната подробност е задържала вниманието на Терез — подхвърли с усмивка Дюлак.
— Естествено — прокънтя гръмовният глас на Вотан. — Вече сте забелязали, приятелю, до каква степен Терез иска да бъде свободна и независима. Не можеш да си я представиш с мъж на врата. Но това си е тяхна работа. Да се занимаем с нашата.
Той отново взимаше положението в ръце. Дюлак сметна за необходимо да изяви малко и собствения си авторитет.
— Искам да се видя и със сина ви — каза той с тон, малко по-официален от досегашния, Грюн беше твърде прозорлив, за да не го долови.
— Ще се видите и с него, господин главен инспектор — надуто отвърна той. — От оповестяването на мъчителната вест Дьони не е напускал стаята си. Ще се качите при него след малко, когато свършите с първия етаж.
Няколко секунди двамата се измерваха с поглед. Дюлак пръв сведе своя.
— Накратко, разпределението на времето ми в четвъртък — отрони Вотан в заключение. — За последен път видях Диана жива, мисля, че ви казах, към осемнадесет часа. С Едвиж бяхме в хола и гледахме телевизия. Диана позвъни, Терез й отвори, тя дойде да поседи няколко минути с нас.
— Както обикновено ли изглеждаше? — заинтересува се инспекторът.
— Напълно — отвърна Грюн, — тоест изглеждаше изтощена.
— Толкова много ли се изморяваше?
— Според мен нищо не може да замени ортодоксалната професия, искам да кажа, когато работиш през деня и почиваш през нощта. Наистина самият аз си лягам късно. Но сутрин спя. Със сутрешните и вечерните прожекции Диана се изморяваше много в киното. При тези условия би било разумно да поспива сутрин. Но тя не искаше и да чуе, предпочиташе да се разхожда, да обикаля магазините или да посещава приятелки. Освен това тя, разбира се, се грижеше и за дома си. Много пъти съм й предлагал да смени работата си. С моите връзки щеше да ми е лесно да й намеря нещо интересно; дори по едно време й предложих да продава в магазина. Но за да запази своята независимост, тя отказа и тогава наех Флоранс.
— От колко време познаваше сина ви?
— От четири години. Но двамата живеят в тази къща от три години.
— Къде живееше преди това?
— В студентска квартира в града.
— Но апартаментът на втория етаж беше празен?
— Да, обаче Диана и Дьони бяха единодушни: гордостта им, казваха ми те, не им позволявала да ми дължат каквото и да било! Глупаци! За да не ми дължат нищо, Дьони цяла година живя на издръжка на своята приятелка. Тя вече работеше в „Лорелай“ и осигуряваше прехраната.
— Не беше ли същото и напоследък?
— Ни най-малко. За успеха си в университета Дьони получи студентска стипендия, която, прибавена към заплатата на Диана, им позволи най-после да ми плащат наем за апартамента на втория етаж. На драго сърце бих ги приютил и безплатно, но, повтарям ви, те не бяха съгласни.
— И така, когато видяхте снаха си този четвъртък в осемнадесет часа вечерта, тя ви се стори изморена. Но освен това?
— Нищо повече.
— Поне малко неспокойна? — настоя инспекторът.
— Нито неспокойна, нито тъжна, нито раздразнена. Абсолютно обикновена, казвам ви.
— Добре. След няколко минути си е тръгнала. А вие какво правихте после?
— Терез четеше в стаята си. Към деветнадесет часа тя слезе в ателието с Едвиж и двете приготвиха всичко за вечерната сбирка: столове, напитки, леки закуски, както правим от десет години, откак тези срещи съществуват. Към двадесет часа те се качиха и вечеряхме.
— Къде се намираха Диана и Дьони по същото време?
— У тях, предполагам. Рядко вечеряме заедно.
— Извинете ме, че ви задавам този въпрос, Вотан — каза меко инспекторът, — но, изглежда, не
