след като госпожа Дикбаух е открила тялото, тоест след четири и половина.
— Точно така.
— И преди самият вие да пристигнете на местопроизшествието, за да констатирате изчезването на трупа.
— С други думи, някъде към пет часа.
— И мислите ли, че за половин час крадците са имали време да пристигнат, да отворят капаците, да ограбят ателието, да измъкнат тялото от Ил, да го сложат в стаята и после да изчезнат с плячката си? При това след писъците на старицата кварталът гъмжеше от народ.
— Но крадците не са знаели това. Не забравяйте, че ние всички бяхме в кръчмата на Гребер. И улиците отново бяха пусти и тихи.
Холц помисли за момент, сетне внезапно избухна:
— Не, не и не! Колкото и да приказвате, шефе, това обяснение не ме задоволява. Изглежда ми прекалено неправдоподобно.
— Може и да е така. Но не трябва да го забравяме.
— Виждам друго обяснение или поне зачатък на обяснение.
— Слушам ви, Холц.
Инспекторът подбра грижливо думите си.
— Може би всичките тези неща, тези неразгадаеми книги са били застраховани за солидна сума.
— Разбирам, разбирам, Холц. Повярвайте, и на мен ми мина това през ум, приятелството ми с Вотан Грюн не засенчва задълженията ми.
— Е, и?
— Грюн не се нуждае от парите на застраховката. Той тъне в злато. Работите му процъфтяват, както никога досега.
— Той ли твърди това?
— Не, аз. Прегледах банковата му сметка. От друга страна, Вотан Грюн е интелигентен човек, Холц.
— Какво искате да кажете?
— Просто това: ако сам се е ограбил, щеше да има взлом.
Холц подсвирна.
— Разбирам.
— Което ще рече, че никак не сме напреднали в разследването — заключи Дюлак с гримаса.
Събота
1
Заключението от аутопсията пристигна на другата сутрин върху бюрото на шефа на полицията. Ефектът беше поразяващ. Дюлак каза само една дума на намиращия се при него Холц: „Убийство.“
— По дяволите! — изруга Холц.
И малко по-късно, след като се съвзе:
— Удушена ли е била? Ударена? Отровена?
— Удавена. Но все пак това е убийство. Защото по шията още личат следите от пръстите, които са държали главата й под водата. Тези следи не са съвсем отчетливи, за да се забележат с просто око, но няма никакво съмнение.
— Мръсници! — възкликна Холц. — Такова красиво момиче! И само на двадесет и пет години.
— И някой възрастен господин да беше, деянието пак нямаше да бъде красиво, Холц — постанови Дюлак и добави: — Млад сте — като забрави, че самият той нямаше още четиридесет години.
— Определят ли часа на смъртта?
— Познавате ги: предпазливост и благоразумие. Казват: сигурно между полунощ и два часа сутринта, но вероятно между дванайсет и половина и един и половина.
— Това е този тип — заяви Холц. — Този Дьони Грюн. Няма никакво съмнение. Винаги ми е бил противен с позите си на интелектуалец. И малката беше нещастна с него, това е всеизвестно.
— Холц, опомнете се. Разбирам, че красотата на госпожица Паские ви е развълнувала, и не ви се сърдя за това. Но да слушате гласа на някаква глупава, позволявам си да го кажа, ревност, на всичкото отгоре посмъртна, е съвсем друго нещо.
— Простете, шефе.
— Прощавам ви на драго сърце, още повече че разбирам гнева ви. Сигурно като мен искате час по- скоро да хвърлите пълна светлина върху това престъпление. В такъв случай следвайте ме. Отиваме на посещение в къщата на Грюн.
2
Когато наближиха площад Бениямин-Цикс, един младеж внезапно излезе от къщата и понечи да се отдалечи по алеята.
— Щяхме да го малкуснем — рече много възбудено Дюлак. После, пред стреснатия вид на своя спътник, попита: — Какво казах?
Като сдържаше желанието си да се изсмее, Холц му го повтори.
— Та — с максимално достойнство продължи Дюлак — щяхме за малко да го изпуснем.
После извика младежа, който се канеше да завие зад ъгъла на къщата.
— Господин Шефер!
Младежът спря и с изненадан вид се обърна към тях. Той беше извънредно красив и жизнерадостен, със сивосини очи, светлоруси коси и обезоръжаваща усмивка.
— Аз съм главният инспектор Дюлак, а това е инспектор Холц. Може ли да ви кажем две думи?
— Във връзка с Диана ли?
Изразяваше се със силен елзаски акцент, който му, придаваше допълнителна привлекателност.
— Да. Бихте ли влезли за момент в къщата?
— Стига да искате. Нямах нищо определено предвид и не бързам.
— Отлично.
Следван от двамата мъже, Дюлак заобиколи къщата отляво и влезе в магазина. Поздравиха мимоходом Флоранс, продавачката, и се озоваха на първия етаж.
Отвори им Едвиж. Младата жена, с ръст над средния и на не повече от двайсет и пет години, показваше всички белези на зрялата и тържествуваща красота. Беше ясно изразен немски тип със светли очи, дълги руси коси, разпуснати по гърба, и млечнобял блясък на кожата. Дълбоко в себе си Дюлак изпита благодарност към нея, че не афишира никакъв ненавременен траур. И наистина, Едвиж, която избягваше черния цвят, както и прекалено крещящите тонове, тактично беше облякла сива вълнена рокля, чиято скромност подчертаваше царствената й осанка. Но лицето изглеждаше тъжно: смъртта на Диана беше разпростряла сянка върху радостта на тази жена.
— Жак! — изненада се Едвиж, като видя младежа.
— Срещнах тези господа долу — обясни Жак Шефер с усмивка. — Терез още ли е тук?
— Ще я намерите в стаята, където я оставихте.
— Ще си позволя да ви извикам, ако имам нужда от вас — учтиво каза Дюлак на младежа, който кимна на полицаите и се отправи към дъното на апартамента.
— Ще намерите съпруга ми в кабинета му — рече Едвиж. — Моля ви, бъдете внимателен с него, ако носите лоша новина. Вотан е силен мъж, но тази драма засегна дълбоко всички ни.
Тези думи бяха казани съвсем простичко и затова бяха още по-силни. Дюлак, който вече познаваше Едвиж, не обърна особено внимание на това, но Холц беше впечатлен. „Очевидно втората госпожа Грюн притежава силен характер“ — рече си той.
Както беше съобщила младата жена, Вотан Грюн работеше в кабинета си. Несъмнено той очакваше посещението на шефа на полицията, защото въобще не изглеждаше учуден.
