На кого бяха думите: „Няма защо да се учудваме, че хората живеят естествено.“
Така успях да съставя разнообразна картина. Усетих и някакво движение — сякаш вятър беше подухнал върху водата на застояло езеро. Светът край мен не само прехапа устни и смени цвета на лицето си. Този жаден за знания мир се спусна в дълбочината на явлението и дълбоко се размисли.
Почувствах желание да подсиля чертите върху трудно уловимия образ на моя гост — чрез описанието на онова, което той беше направил. Исках да го сравня с друг подобен човек и друга подобна постъпка, извършена от някого покрай мен. Но се размислих и си казах: „Не е възможно да постигна това. То няма градация.“
По време на четиричасовия ни разговор с госта и пиенето на чай забелязах как някои етични човешки проблеми са се интернационализирали, което беше достатъчно сериозно, за да ме радва и натъжава. Японецът се изразяваше свободно, когато разговаряхме за явления или личности — без да се страхува, че мога да съобщя за думите му на онзи, срещу когото той понякога говореше. Ако не искаш да мислят лошо за теб, няма да правиш лошо. Човекът беше дошъл у дома заедно с етиката си. В неговото поведение виждах доблест да изричаш за хора и явления онова, което мислиш. Той повтаряше: „това е много хубаво!“ Или: „Това е много лошо!“
У Рокуя Мацунага имаше нещо светско. Японецът не си събу обувките, когато влизаше у дома — явно познаваше нрава на европейците. Сериозен човек. Благодари ми и каза, че се чувства доволен заради отношението ми към Япония. Но сигурно щях да го разочаровам, ако не му бях показал и своята етика на човеколюбив. За японците какво ли не се чува?! Споменава се и това, че нямали чувство за хумор. Да се говори категорично за цял един народ, е глупаво. Аз самият обаче имам усещане, че тези хора в повечето случаи всичко вземат на сериозно. Понятието европейско е на почит сред японците, но за много от тях наистина е чужд така нареченият „европейски хумор“, където често се просмукват интимни мисли. Те това за хитруване ли го смятат?! Ти се пошегуваш за нещо, а японецът вземе, че го заложи в компютър. Електрониката естествено няма гъдел — не се смее, приема го за информация…
Обаче моят гост, Мацунага сан, имаше чувство за хумор. Като видя, че се поуморихме от дългия и сериозен разговор, каза:
— Аз… Аз преди дватри месеца си направих харакири.
— Ужас!!
— Да… да. Харакири. Бях в болница. Оперираха ми стомаха.
Виждах, че гостът се чувстваше добре. Шегуваше се.
— От апандисит ли? — рекох. — Операцията да не е от апандисит? То тогава „голямо харакири“ е било.
Двамата избухнахме в неудържим смях. Аз се полях с чая. Хуморът на госта искреше по японски фино и разкошно, каквото беше и пътуването му до дома от другия край на света, за да сподели мисли и чувства след прочита на една книга — книгата, която държите в ръцете си.
ГЛАВА ПЪРВА
НАЧАЛОТО
Автор съм на книги за странствания. Натрупах опит предимно в Европа и Азия. Мислех, като разчитах на патилата си, да напиша и книга за Япония. Толкова много хора искат да слушат или да четат за Страната на изгряващото слънце. Интересно им е. Но аз съм сериозен човек и ми се струва, че не ще успея да създам произведение за тази екзотична страна. Изплаши ме не само онова, което видях, чух и преживях. Английският писател Лафкадио Хърн — един от най-възторжените почитатели на Япония от края на деветнадесети век, творил под японското име Коидзуми Якумо, е признат наред с японските автори. Той възкликнал: „Изучих Япония, за да се убедя, че никак не я познавам.“ В Осака моя позната с чаровното име Оки поиска да ме насърчи, но не скри усмивката си. Тя ми каза: „Ние често четем книги — за нас, японците. И често се смеем.“ Иди след това, че ги описвай с опита, който си натрупал, с познанията, които имаш, за времето, с което си разполагал! И не че малко съм видял в Япония! Обиколих почти цялата страна. Секретарят на българското посолство в Токио ми каза: „Какво правите?! Та вие надникнахте навсякъде. Ние десет години живеем тук и не сме видели толкова много!“ Едва ли е добре да напишеш книга, на която японци, ако я прочетат, могат да се смеят. Желанието ми да опиша Япония е голямо! Не се решавам поради ред причини, някои от които са условни. Предпочитам да издам нещо голямо колкото книга, но да го нарека иначе, което е парадоксално.
Преди да тръгна на път, нарочно не исках нито да чета, нито да слушам за Япония. Впечатленията ми са естествени и неподправени. Разказвам това, което видях, чух и преживях. Изпитах всичко върху сетивата си. „Създаването на книга може да предизвика не само смеха на японците, но и присмеха на българите“ — мислех си. У нас много се говори за Япония, а и много се знае. В Пловдив, на улицата, съм срещал познати, които са се провиквали: „Япония ли?“ И като започне такъв да нарежда… Съвсем забравя, че не той, а аз се връщам оттам. Попитах обущаря, който ми изкърпваше обувките, какво мисли за японците. Той ми каза: „Зетят работи в статистиката!…“ И целия следобед говори. Аз съм внимателен слушател. Е, Бога ми, как един не каза нещо лошо! Моите познати са ревниви на тази тема. Всеки от тях има в съзнанието си своя Япония. Тя е чудно красива страна, там хората са добри… На такива разказвай най-хубави впечатления от пътуването си. И изтърви само малко, което дори да не е чак толкова лошо… Българският слушател е готов да те намрази! Бях респектиран от две страни: от самата Япония и от българина, който не иска да слуша нищо друго за Страната на изгряващото слънце освен прекрасното.
Тогава се попитах и защо пътувам. Правя това, тъй като зная, че на света съществуват малко на брой добри явления, и търсех да ги открия, с което да превърна изкуството си в планетарно. Повечето от тях намерих именно в Япония — дом на 124 милиона народ. Тези милиони не се замислят как да постъпят при определени ситуации, когато става въпрос за етика. Това ме зарадва и обнадежди. Повечето японци знаят кога какво да направят. Друго си е да откриваш света всеки ден… И се улових, че започнах да мисля не само за Япония, а и за онова, което става в България. Който не познава родината си, трудно може да разбере света. Виждах как Токийската телевизионна кула (която е по-висока от Айфеловата кула в Париж и структурата й е полека)… се премества на Джумаята в Пловдив. Подземен град, като този под Токио или онзи под Саппоро, влиза в тунела до разкопките на античния театър. Аз открих моята Япония. Тя се появи в разказите ми за далечни страни и народи — да придаде колорит с цвета си, да раздуха въображението с пъстро ветрило и да създаде ред. Опитах се да сътворя картина, на която се открояваха заснежен планински връх и клонче от цъфнала вишня.
Исках да нахвърля и негативни щрихи, за да бъде картината реална, тъй като Япония има и своите проблеми. Но виждах читателя как рита като кон. И се отказах.
В началото на моето пребиваване в Япония си водех бележки, когато прекосявах страната. Ето:
Знаех, че Япония е островна страна, но никога не съм предполагал, че е толкова островна. Четири големи острова: най-северният — Хоккайдо, с главен град Саппоро; Хоншу, често цитиран у нас и като Хонсю под влияние на чужда за японците транскрипция; Кюшу, цитиран още като Кюсю; Шикоку, цитиран като Сикоку; архипелагът Рюкю. И около три хиляди и деветстотин по-малки острова. Срещнах японци, които не знаеха броя им. Иначе държавата им си брои всяка скаличка в морето. Японец, който пътува по планетата, обезателно идва от някакъв остров в Страната на изгряващото слънце.
Като се носиш с кораб в Японско море, във Вътрешно японско море, в провлаците и в Тихия океан на изток, ти плуваш в самата Япония. На кораба, устремен във всички посоки, всъщност се движиш по „булевардите“ на страната.
Нощната типична картина на Япония е черно кадифе — за основа. И разноцветни светлини — там, където се очертава брегът на някакъв остров.
През деня Япония прилича само на Япония, с изгрева на слънцето от морето. Страната е сякаш от друга планета. Ще го кажа направо: Япония е несравнима.
Декорът изглежда като нарисуван. Японците пишат с йероглифи — писмо, което произлиза от рисунката и прилича на рисунка. Търговските улици са изписани с тях — това създава илюзия, че някой е нарисувал Япония.
Писалката представлява четчица за рисуване.
