Имах температура по онова време. Привиждаше ми се делфин, който държи огледало над вълните на морето. В огледалото блестят лъчите, които падат върху него от богинята на слънцето. Тресеше ме.
По-късно, когато се разхождахме в Токио с моя приятел Широ, отново се почувствах много така… Широ ме попита с какво се занимавам. „Е — мисля си, — Япония е далеч! Кой те познава!“ И като си спомних, че съм издал пътеписни книги, рекох: „Писател съм.“
— О, о, о! — учуди се Широ. — Писател?! Висшето общество!
Можете да си представите как съм се чувствал там за известно време. В Япония — поет, писател!… На тях се гледа като на хора от висшето общество. Не, аз не трябваше да ходя в Япония!
Пловдив. Лято. Разговорите за Страната на изгряващото слънце водехме в Млечния бар, в присъствието на Любопитния. Художникът Златю Бояджиев ни беше завещал масата си, определена в това заведение само за него. И за цял живот.
Слънцето е напекло плочите по главната улица на града, където е и „стъргалото“. Надвечер е оживено. През деня улицата изглежда пуста. Но не че е пуста. Върху едната й страна лежи сенчеста ивица от сградите и хората се движат по сянката. В другия й край, където слънцето пече и светлината грабва очите, няма никой. Фасадите от двете страни са свежо боядисани. И в различни цветове. Наоколо е красиво… като в Япония.
Масата е малка за многото познати, които се събираме. Разпитват ме и аз отговарям. Моите слушатели са останалите живи художници, останалите живи писатели, останалите живи работници… За всички тях Япония е хубав сън.
В ЗАВОДИТЕ „ТОЙОТА“
От заводите „Тойота“ се интересуваха и хора, които нямаха професионален интерес. В един географски район бяха разцъфнали десетина завода на фирмата. Спретнати — като на цветни картички: Мо-томачи, Камиго, Такаока, Мийоши, Цуцуми, Мьо-чи, Шимояма, Кинуура, Тахара. И техническият център в Хигашифуджи. Ние, група любители на автомобилостроенето, посетихме цех, където сглобяваха колите. Вълнуващо събитие. Основателят на „Тойота“ е Киширо Тойота. Той казва за производството: „Каквото е необходимо, ще трябва да се произведе в необходимото количество, когато е необходимо.“ Президентът на „Тойота“ — Ейджи Тойода, е поставил мото на завода: „Добро мислене, добро производство.“
Навеждаме глави. И мислим…
„Виждал ли си колата на бъдещето?“
„Двуместна е“ — отговарям.
„Двуместна!“ — учудват се край масата.
„Да. През двадесет и първи век няма да се возят в колите си заедно с приятеля на семейството. Третият няма бъдеще. То и интрига може да няма.“
Разговаряме и търсим. Търсим японеца.
„Разкажи ни повече за «Тойота»!“ — настоява Любопитния.
„Това за какво ти е? — питам. — Автомобили ли се каниш да си правиш в къщи?“
Разпитват ме, сякаш съм агент на автомобилните заводи. И аз давам сведения, което първоначално не влизаше в намеренията ми. Четири милиона и половина души работят в японската автомобилна индустрия и в сродните на нея индустрии.
И няма да разбереш японеца, ако не знаеш как се труди. Трудолюбието остава през вековете един от най-големите му добродетели. „Стопанските експерименти би трябвало да се правят на теория, а не на плещите на обществото“, мислех си аз, тъй като имах основание.
Сто и двадесет страни в света караха автомобили „Тойота“.
Сто и двадесет! „Тойота“ притежаваше сто шестдесет и два завода в чужбина за сглобяване на колите си.
Не бях тръгнал по света да си разхождам обувките. Две хиляди и деветстотин мили пътувах с кораб в Японско море, в Тихия океан и във Вътрешно японско море. Бях в Кобе (О, Кобе!…), Хирошима, Осака, Саппоро, Токио, Нагоя, Киото, Отару… Ходих и на остров Мияджима. И съм разговарял с японци. Мое предимство беше да водя разговори с населението. Пряката реч вдъхва доверие. (Аз самият не чета пътеписни произведения, в които няма пряка реч.) Всичко, което разказвам, е минало през окото и ухото. Изстрадах темата. От пръв поглед усетихме японското икономическо чудо в „Тойота“, където се сглобяваха колите на конвейер — по реда и чистотата, цветовете на произвежданите изделия… Вървяхме в цеха по мост, отгоре… Всичко се виждаше.
На едно място се застоях, примамен от интригата на производството. Нещо ставаше! Бях присвил очи. Гледах как работник долу се труди около конвейера. А произвеждащата се кола, докато се сглобяваше част по част, се движеше бавно пред него: оттук дотам. И лампа, която не свети. Питах се защо ли лампата, поставена там, не свети? Работникът — чист, спретнат — извършваше операция по колата. При всяка нова машина — действията едни и същи. Движенията му се повтаряха.
Погледнах си часовника. Я, казвам си, да видя времето на операцията… Тридесет секунди. Добре. Нека го измеря още един път! И отново тридесет секунди. Това ми се стори съвпадение и пак засякох времето. А после пак и пак… Седем пъти. Стрелката на секундарника все отмерваше точно тридесет секунди. Започнах да се нервирам. Не бях свикнал на такова зрелище. Видях до себе си японка. Тя стоеше на почтено разстояние, за да не ме смущава с присъствието си. Погледнах я, жената се поклони и дойде при мен. Повикал я бях с очите си — в цеха беше тихо, — тя сякаш чу погледа ми. Наоколо колкото щеш тенекия по колите — нищо не звънеше. Нищо не напомняше за онази тенекеджийница със закачливото име „Тишина“ във Варна. Тенекия имаше, шум нямаше.
— Гледам вашите хора. Добре работят — започнах аз, колкото да тръгне разговорът. И си погледнах часовника.
— Те работят за Императора! — уведоми ме японката.
Ние двамата се разговорихме на чувствителната тема. Но мен продължаваха да ме нервират тридесетте секунди, които секундарникът на моя ръчен часовник все отмерваше, колкото да ядоса несвикналото ми на такава гледка око.
— А онзи там… — с усмивка и усилие сглобих въпроса аз, като се мъчех да прикрия раздразнението си — все за тридесет секунди си върши операцията! Как не можа веднъж поне да направи това за тридесет и една секунди?! А?
Японката каза:
— Ще стане лошо, сър.
— Кое?
— Лошо ще бъде, ако работникът извърши операцията за тридесет и една секунди. Лампата ще светне червено.
— ?!
И ще свети, докато друг работник по конвейера успее да навакса секундата.
— Секундата!!! — извиках аз и свирнах с уста. Все свързвам спомена със секунда, когато мисля за заводите „Тойота“.
И да не забравя. Точно се бях объркал от видяното, когато зърнах робот да носи шанцовия инструмент на един работник. Тази гледка ме довърши.
„ТАЙНСТВЕНАТА“ ЯПОНСКА ДУША
Вървим с Широ по улица Гиндза в Токио. Разбирам, че вече я имам възможност да се разхождам тук с японец, я нямам. И решавам да експериментирам.
Нищо в света не е в състояние да ме принуди да не правя това. Аз не разполагам с време. Не мога да наблюдавам с години характерните повтарящи се реакции на хората по местата, където пътувам, и често прибягвам до експеримента. Бях се наслушал на легенди за „тайнствената“ японска душа. Какви ли не измишльотини се говорят! „Национална душевност“ е много общо казано. Моите наблюдения в Япония ми помогнаха да се доближа до Широ. Беше се стигнало дотам, че като се погледнехме с него и се разбирахме. Казвах му: „Е, ха сега!“ Той се усмихваше конфузно и отговаряше: „Добре, де, добре!“ Така Широ се
