предаваше. Случваше се и обратното, когато японецът казваше на мен: „Е, ха сега!“ Аз вдигах ръце и конфузно отговарях: „Добре, де, добре!“ Реакциите на хората по планетата са почти едни и същи при сходни ситуации. Имах чувството, че като се осланям на тях, бих могъл да разбирам и глухонеми. Изтънко съм наблюдавал японците и понякога съм стигал до открития.
Улица Гиндза в Токио е красива. Тя предразполага към красиви мисли. Има хора, които се опитват да разберат човека и се зверят в него… докато го повредят! Този метод е първичен и груб. Като странствах по света, стигнах до момент, който бързо и лесно може да послужи за определяне на насрещния. Нарекох определен човек кооперативен (контактен). Такъв лесно се познава. Той дори и да не знае езика ти, се изразява красноречиво с реакциите си. Например ти запалиш цигара. На масата стои пепелник. Насрещният, ако е кооперативен, ще даде знак. Той побутва пепелника близо до теб. И ти си казваш: „Ясно!…“ „Ама искрен ли е?“ Това пък за какво ти е? Да си кооперативен, е достатъчно. Кооперативният намира начин да покаже, че е човек с добри намерения.
Бързам да предам моите мисли. Животът на странника е кратък. Той трае, докато изгори клечка кибрит. Интересуват се искрен ли е насрещният. Това е подозрение!!! Може и да стане искрен, а може и да не стане. Как ще разбереш онова, което човек крие зад „маската“ на лицето? Вежливостта на кооперативния не пита за искреност, тя е пътят към нея. Арсеналът на кооперативния е огромен.
Гиндза свети, изпипана от ръката на вълшебник. Зная, че е глупост да се вторачвам в придружителя си, за да разкрия неговата душевност. С цялото си благородно нахалство на закоравял експериментатор питам моя японски приятел:
— Имате ли крава? Той:
— … Крава? Аз:
— Да. Крава. Имате ли крава в къщи?
Той:
— Крава?!… А, а! Крава. Аз (вече по-нетърпелив):
— Да! Крава! Имате ли крава в къщи, или нямате крава?
А той:
— А-ха!!! Крава.
Иди, че кажи има ли японецът в къщи крава. Но Широ е възпитан да не лъже и когато трябва да направи това, се претворява в човек, който не разбира. Когато японецът изглежда, че не ви разбира, не го дразнете повече с въпросите си или с вашите обяснения — той „не ги чува“. Ако Широ трябваше да изрече истината, тя би ме наранила. Този човек можеше да се изблещи с неограничено учудване. После да ми каже: „Абе, бунак! Ти в Пловдив на балкона гледаш ли крава?“ А поведението на японеца по красивата Гиндза беше безконфликтно и великолепно.
ГЛАВА ВТОРА
МАСЛО ОТ СУСАМОВО СЕМЕ
Не, не трябваше да ходя в Япония!
По-спокойно щях да си живея. Имам весел нрав! Моята наивност ми стигаше за три живота. А вече не мога да се позная — грабнаха ме дракони. Вървя замислен по улиците. Япония, като ми бръкна в мозъка, започна да човърка. И тръгна масло от сусамово семе.
Насядали сме в Млечния бар край масата на безсмъртния художник Златю Бояджиев. Пред всеки — чаша с кафе. Кафето дими. Някой казва: „Да има сега и по една цигара да запалим!“ Заведението работи под девиза „Тютюнопушене или здраве“. Ние искаме хем да сме здрави, хем да пушим. Забранено е! Седим, сърбаме кафето, разговаряме и държим въображаема цигара в устата си.
Картината е същата и вече не е. Светлината на слънцето се премества на другия край на главната улица. Времето тече, нещо се променя. Разказвам отделни случки. Неочаквано се появява най- неудържимото — мислите. Морето, което обгражда японските острови, е повече мисловно море. Разсъжденията в такъв род монолози са или в началото, или в средата, или в края — навсякъде, където могат да изплуват. Моите слушатели в бара са и мои приятели. Слушат с удоволствие всичко за Япония — било то случка, описание на природна картина или породена от спомена мисъл.
„Картина“, казвам. То е, защото безсмъртния творец на картини вече го няма край масата, а всъщност е между нас и ни говори.
Изказът настояваше за свои средства от реквизита на многоцветна Япония. Същността търсеше форма. В поразения мозък се промъкваха море, изгреви на слънцето, екзотична музика, дракони, вулкани. Грееха мисли — цъфнали вишни. Години пазех в себе си темата „Япония“. Реализацията й ми напомняше разреждане на електрически заряд. Откритията бяха клокочеща лава в кратера на вулкан. Спомените за преживяното — бълбукащи минерални извори. Картина, колкото и своеобразна да беше, трябваше да има и върху нея да се развият събития, да се покажат преживявания, да се изразят мисли…
Влизал съм в далечни страни с надежда да видя три пъти по-малко и по-лошо от онова, което можех да си представя. И въпреки скромните очаквания отвсякъде съм излизал почти разочарован. Може би явления в други държави ми бяха познати от предварителна информация. Нормално е било, но не е било онова, което съм очаквал. В Япония отидох с три пъти по-голяма представа за страна, която можеше да ме удиви, а тя шестнадесет пъти надхвърли очакванията ми. (Не зная как съм го изчислил!) Вратът ми се изкриви да разглеждам с удивление. Видях и други, които захласнато кривяха вратове и цъкаха. Чудеса има в Япония! Чудеса има, ви казвам!
Естествено — опитвах се да разсъждавам. Мислех как ли се постигат чудеса. И имаше вероятност да получа отговор на въпроса си. Тогава в Токио се запознах с двама български архитекти. Попитах ги какво правят там. Отговориха ми, че събират опит, но срещат неразрешим проблем — не знаят къде у нас и как да приложат познанията си, когато се завърнат.
Не подценявам и географските причини за развитието на една страна. Науката не е за подценяване. Почти всички по-големи населени места на Земята се намират до вода. И селото е до море, до река или до микроязовир. Ако ли пък не е, с кладенци и гьолове трябва да е пълно. Има ли вода, има и живот. Водата в Япония играе важна роля в пейзажа, от красивите езера в планините до Японско море на запад и Тихи океан на изток. Ако географията обаче беше решаваща причина за успеха на една нация, досега Япония изобщо нямаше да съществува от тайфуни и земетръси. Островите й лежат върху пътя на тропически бури. Те обикновено се разразяват късно през лятото или рано през есента и причиняват наводнения, срутване на почвата, загуби от реколтата и разрушения на къщи. Много от японските планини са вулканични. Затова някои планински райони гъмжат от естествени горещи извори, резултат от подземната вулканична активност. Понякога водата е толкова гореща, че в нея може да се свари яйце. Около 67 от японските вулкани са още активни. През последните години имаше няколко големи вулканични изригвания. Много къщи бяха разрушени, загинаха хора. Японци поемат риск, като живеят близо до активни вулкани, защото лавата, която се стича от тях, залива плодородните ферми. Всяка година в Япония се отбелязват 7000 — 8000 труса. Повечето от тях са толкова слаби, че хората едва ги усещат, но от време на време голям трус може да причини сериозни разрушения. Поради това сградите така са проектирани, че да не се рушат лесно от земетресение. Те се огъват внимателно до определена степен, а не се срутват. По този и много други начини японците са се научили да живеят в хармония с природата. География — да! История? И да, и не. Търсех. И откривах: Япония е такава, защото японците са такива. Страната е каквато са я направили. Оформянето й започва отдалеч. Утре, след сто години, след двеста, след триста обществото ще бъде точно такова и заради нашето участие в изграждането му. Бит, нрави, мислене, постъпки…
Моите приятели искаха да им покажа далечната страна, поставена като на длан — за разглеждане. А аз самият се питах какво всъщност представлява Япония. В ръката си държах въображаема хризантема.
Възнамерявах да изградя, по свой начин, идея за идеална държава, да направя напречен анализ и на нашето общество… като описвах Япония: без да вадя, без да прибавям. Осъществявах намеренията си по художествен път и не знаех да се радвам ли на предимствата, които ми даваше, или да съжалявам заради определени недостатъци на метода. Но вече бях тръгнал. Виках в душата си: „Бандзай!“ — нещо като „Ура!“, „Напред!“, „Да живее!“
