Растях с тази тема. А и приятелите ми се раздвижиха. Приятно е да мислиш за красива страна и за меко и деликатно поведение на индивида, каквото в мнозинството си е поведението на японеца. Много бяха темите у дома, до които се докосвах, като търсех Япония и японците. Ако това мое произведение бъде прочетено от японец, дали той пък няма да съзре в него България… докато чете за себе си? Има да се чуди защо наблюдавам естественото със захлас. Може и да не му дойде наум, че то е естествено за него — човека, който мисли за хармония с природата, а не води борба за подчинЯването й. Страната на изгряващото слънце сякаш имаше двоен образ — за мен. Всеки миг едното можеше да прелее в друго. В началото изникна деликатен проблем: питах се кога да кажа за Япония „тази“ страна и кога да я дистанцирам като „онази“.
Трескаво търсех допълнителни данни. Така се храни човек, когато е много гладен, така той пие, когато е много жаден. Изпратих писмо на мой приятел в Япония — доктор Исаму Ямага, Отару-ши (Хоккайдо). Писмото — наивно. Пиша му: „Щастлива Нова година на вас и на вашата фамилия! Същото пожелавам и на г-ца И. Сакино, г-н О. Егучи, г-н Н. Кодама, г-н Й. Хомма и г-н М. Ишигура.
Можете ли от Отару и Саппоро да ме информирате: а) защо японците се самоубиват, б) на какво се смеят, в) защо се учат да пият чай… Сърдечно ваш. Подпис.“ Писмото написах на ръка.
Получих отговор. Заедно с него ми изпратиха и копие от моето писмо до Япония — по този начин ми припомняха нагледно въпросите, които бях задал… в случай че съм ги забравил. Копието — с печатни латински букви, на специална хартия. Най-отдолу стоеше заглавието на фирмата, която беше благоволила да препише писмото ми на пишеща машина: Токийски изследователски институт за контакти. (Вие разбирате ли какво става в Япония?) В левия ъгъл на копието имаше нарисувано око! И си мислех: нека! Информацията е научна дейност. Защо възрастните тайно я събират, както в детско-юношески приключенски филм? Децата са симпатични, когато си шепнат за нещо „тайно“ на ухото.
Писмото на моя приятел доктор Исаму Ямага ме стъписа. На моите въпроси той отговори така: „Уважаеми приятелю, получих вашите поздравления за Нова година. Сърдечно благодаря. Добре помня посещението ви в Отару и гостуването ви в моя дом. Но не мога да разбера вашето писмо. Мислите ли, че японците често се самоубиват? Това е напълно погрешно. В античната феодална епоха самураите е трябвало да се самоубиват при специален случай — спасяване на честта или загубено сражение. Днес това не става.
Мислите ли, че японците се смеят и когато им е мъчно? И това е погрешно. В старо време се е преподавало, че мъжът не плаче дори в много тъжна ситуация. Днес то не се забелязва.
Чайната церемония е дисциплина на ума и чувствата. В наше време предимно уважаващите традицията пият чай според старата етика. Пиенето на чай по този начин е изкуство на церемонията. Не се случва във всекидневния живот. Ако искате, пишете за Япония, публикувайте статии или издайте дори книга. Но, моля ви, пишете и за днешна Япония — прогресираща и модерна.“
Писмото на доктор Ямага дойде тъкмо навреме, за да ми отвори очите, пред които условностите бяха спуснали гъста мъгла. Страната на изгряващото слънце отдавна не е жестоката самурайска сантименталност, нито времето на династията То-кугава, нито епохата Мейджи. Ветрилото в ръката на японката раздухва романтика. И си казах: „Ще се заема предимно със съвременна Япония!“ Любопитния обаче е любопитен и за историята.
„И чай с акъл са пиели?!“ — казва той.
„Имали са «Маршрутна технология»“ — допълвам.
„Това какво е?“ — пита Любопитния.
„«Маршрутна технология» (научна организация на труда) — са предварително пресметнати движения. Тя е основа на японското предприятие. Работникът знае кога да направи крачка и накъде, кога да посегне и накъде, за да хване част и да я постави, където трябва.“
„И намира ли я? Когато посегне.“
„На секундата.“
„И те като нас — усмихва се Любопитния. — Вчера в завода половин ден съм търсил гаечния ключ, някъде го бях забутал… После коментирахме мача.“ (Любопитния казваше: „И те като нас“, и на места, където ние наистина приличахме на японците. Иначе щеше да бъде много тъжно.)
Японската история привличаше мисълта ми, а и мислите на моите приятели в бара. Сборът от всичко дава представа за цялото. Много са японските символи! Едни я виждат като Страна на изгряващото слънце. Други я възприемат като гигантски конвейер, който залива света с автомобили, мотоциклети, електроника. За трети тя е свръхскоростни влакове и магистрали. На четвърти им се привижда като феникс, който израства от пепелищата на Хирошима и Нагасаки. Пети не могат да изтрият от съзнанието си милионите талантливи и неуморни японци, които превърнаха Япония от изостанала страна в световна икономическа сила. Шести извикват във въображението си самурая, който се е срещал по тези места преди стотици години. Седми виждат гейша. Осми отправят поглед нагоре — към планината Фуджияма. Девети…
Готов съм да приема наличието на символи и у нас, но не се наемам да ги изброя.
„Ние в къщи имаме цветен телевизор! — хвали се Любопитния. — Довечера ще го пусна. И ще си чета вестника, докато жена ми приготвя вечерята. Нашият печат, радио и телевизия винаги могат да посочат символи.“
„Понякога! — казвам аз. — Вмъквай думата «понякога» и никога няма да сбъркаш. Тя тая се върти.“
В старо джобно тефтерче имах поговорки от Япония, които даваха бледа представа за мъдростта на този народ. Ето какво пише там: „На жабата и детето е жаба.“
„А, а — а! — възкликва Любопитния. — И те като нас.“ Всички край масата викат: „А.“ И се съгласяват, че ние с японците си приличаме.
По-нататък:
„В добри ръце всеки лък стреля добре.“ „Не търси истината там, където се е родила лъжата.“ „Торбата на желанията няма дъно.“ „Грижата за здравето е най-доброто лекарство.“ „С женска коса и слон може да се върже.“
„Е, е! — обажда се Любопитния. — Чак пък толкоз!“ Всички край масата викат: „Е“, и търсят българския еквивалент на японските поговорки, които нямат край.
Присъствието на Любопитния край масата беше отдавнашно, но той не се разкриваше. Очаквах един ден и това да стане. Любопитния се смееше, защото е присмехулник. Криеше се в хумора. Потаен. Ако трябваше да му нарисувам модерен портрет, можех да мацна в рамката една огромна въпросителна.
Хората край масата са различни, както са различни и по света. Не знаеш на кого коя поговорка ще хареса. „Сърцето е кристална чаша: разбиеш ли го, не можеш го скрепи.“ „В семейна кавга и кучетата не се намесват.“ „Гняв твой — враг твой.“ „Подправката струва по-скъпо от самото ядене.“ „Собствената плешивост три години не се забелязва.“
„Човек без пари — лодка без платна.“ „Не е имало случай гол да е загубил нещо.“ „Първо човекът пие вино, после виното пие вино и накрая виното пие човека.“
„О, о — о! Говорят против алкохола и тютюнопушенето!“ — намесва се Любопитния. И всички викат: „О!“ Удивляват се.
Любопитния се смее на поговорката „Не е имало случай гол да е загубил нещо“. По реакциите може да се открие и характерът на животно. Доброто намерение на непознато куче се вижда по това, дали си върти опашката.
Има хора, луди по поговорките! „Разклатен кол лесно се измъква“, „Около добрите дела дяволи се въртят“, „Хорската мълва не живее повече от 75 дни“, „Прекомерното послушание още не е преданост“, „В усмихнато лице стрела не пускат“, „Студеният чай и студеният ориз са поносими, но студеният поглед и студените думи са непоносими“, „Късно е да покриваш с топло одеяло надгробен камък“, „На глух съня си не можеш да разкажеш“.
Мнителен народ в бара. Затова прибавям още две поговорки: „Съмненията раждат истината“, и: „Седем пъти провери, преди да се усъмниш в човека.“
Изброяването на мъдрости беше почти електронно обхващане на част от доброто японско мислене.
Японците са мъдри. Общо взето, те мислят като нас. Всички сме хора.
Полуусмихнат, Любопитния се обръща към мен.
„Защо Япония прилича на страна върху друга планета? А ние… Те под западно влияние ли са?“
„Моля! Моля! За Япония ние сме Западът.“
