силните си ветрове, високи вълни и наводненията. В антични времена управляващите в Япония са схващали, че на борбата срещу наводненията трябва да се даде висок приоритет, като правели заграждения на оризовите полета. Положени били усилия да се запазят горите и да се контролира водата. През вековете, след култивирането на оризовата култура, японците се посвещават на непрекъсната борба за опазване на околната среда. Виждали са, че водата е необуздана и нанася пакости. Векове е трябвало да минат, докато се появи замърсяването на водата и се превърне в проблем. За размерите на другите основни замърсявания — на въздуха, земята, храната… сякаш изобщо не са мислели. Хората са живеели във времето си.
Северно от Токио на изток към океана тече река Тоне. По дължина 322 километра тя е втората по големина в Япония и е основен доставчик на вода в Токио. Преди четири века бил създаден проект за обуздаване водите на тази река — реализиран през 1970 година. Четири века след замисъла! Японците започнат ли нещо, изпълняват го докрай.
В началото на модерния период, в 1868 г., при император Мейджи, Япония е имала около 30 милиона население. В 1945 г., в края на Втората световна война, тя броеше 72 милиона. Докато в края на 1990 г. населението достигна 123 милиона. (А около 2010 г. се проектира да достигне 130 милиона.) Размерите на Земята обаче са някъде под 380 000 квадратни километра. Бразилия е 23 пъти по-голяма, Съединените американски щати са 25 пъти по-големи от Япония. Страната на изгряващото слънце е толкова островна, но и толкова планинска! … Само 32 на сто от земята е равна. Около 60 на сто от населението е концентрирано в райони, които са 2,8 на сто от цялата територия на Япония. Тази страна е бедна на добив от полезни изкопаеми и зависи от вноса на повече от 80 на сто за необходимото й енергийно захранване — доставя отвън голямо количество суровини: петрол, въглища, желязна руда, вълна, жито и други хранителни продукти. Страната се нуждае от търговия, за да развива икономиката. Тя внася огромни количества ресурси, преработва ги в заводи и експортира много от произведените стоки.
Втората световна война увреди сериозно капацитета на японската индустрия. Наложи се тенденция на развитие, в която икономическият растеж беше поставен преди всичко друго и причиняваше на страната сериозно замърсяване от индустрията. През шестдесетте години индустрията стана огромен консуматор на петрол, въглища, природен газ. Комините бълваха сажди, сяра, азотни окиси. Прах се носеше над индустриализираща се Япония. Беше очевидно, че маси от населението са изложени на неизбежно бедствие от замърсяването на въздуха, което придружаваше икономическия растеж. През шестдесетте години то стана сериозно.
Целта, която си постави правителството на Япония в 1868 г., беше построяването на „богата страна и силна армия“. Тази цел стана национална политика в опит да се достигне индустриалния Запад. За основа на индустриализацията страната имаше нужда от желязо и особено от стомана. Закони и наредби бяха приети, за да се регулират обработваемата земя и водата, да се управляват риболовът и дърводобивната индустрия, да се запазят историческите градове, културните богатства, наследството от миналото.
Но в своя ентусиазъм да развие минното дело правителството се провали при утвърждаването на ефективни мерки и предотвратяване на замърсяването от дейността в мините. Инвестициите за опазване на околната среда бяха малки, ниски бяха обществените фондове. В края на деветнадесети век вече се забелязваше, че рибата в някои реки умира, и то в голямо количество — заради водата, която се изтича от мините. Понякога през последните две десетилетия на деветнадесети век наводненията от реките носели тиня, наситена с тежки метали, и заливали плодородна земя. Върху някои места нищо не се е раждало след това. Поради приоритета на Китайско-японската война от 1894–1895 година — първото сражение на съвременна Япония с чужда страна — правителството на Мейджи е гледало на медта като на добив от първа необходимост за неговата национална политика. Бакърът бил необходим и за комуникационни линии. И не че японските управници не виждали опасността. Не е могло и да се помисли да се унищожи замърсяването, като се затворят мините.
Периодът 1868–1945 г. беше за Япония начало на индустриалното развитие. А периодът 1946–1954 г. стана период на замърсяване от него. След края на Втората световна война страната е бедна и гладна, на места — изравнена със земята. Разпространяват се заразни болести. Наводненията и бурите причиняват огромни разрушения. Енергийното захранване често не достига. Инфлацията нараства.
Периодът на реконструкция в по-голяма или в по-малка степен завърши към края на 1955 г., когато икономиката достигна довоенното си равнище. Десет години продължи бумът на капитални вложения в производството на технологични новости и икономически растеж. Индустриалното развитие започна гъсто да се концентрира в градските райони, привличайки все повече хора в градовете. Започнаха да се изпълняват проекти за пътища и жилища, да се подобряват пристанища, да се поставят линии за откриване на Шинкансен.
Периодът 1955–1959 г. беше период на болести, причинени от замърсяването. В началото на втората половина на 1950 г. се появиха няколко сериозни заболявания, причинени от замърсяването на околната среда и привлякоха вниманието на японската общественост. В 1956 г., наскоро след като започна периодът на бурния растеж в страната, общественият център по здравеопазването в Минамата, град в южния остров Кюшу, получи известие за избухване на заболяване, което поразява централната нервна система. Причината започна да става все по-ясна: заболяването е свързано с тежките метали. Министерството на здравеопазването и благосъстоянието призна заболяването в Минимата като „болест на замърсяването“. Във втората половина на 1950 г. петрулохимическата индустрия започна бързо да расте. Скоро беше забелязано и разпространение на астма, която нарекоха „иоккаичи астма“. Основният виновник за болестта беше серният двуокис. През 1950 г. се появи и странна болест. Жертвите й се оплакваха от деформация и чупливост на костите. Тази болест беше наречена „итай-итай“ (оуч, оуч), кръстена така от местните лекари.
Периодът 1960–1964 г. беше период на висок икономически растеж… и разпространение на замърсяването. През първата половина на десетилетието (1960) икономиката нарасна повече от 10 на сто. И се заговори за икономическо чудо. Но японците не са стояли със скръстени ръце, когато са видели обратната „страна на медала“ — замърсяването. Периодът 1965–1974 г. беше период на драстична смяна на „курса към подобряване“. Критични гласове започнаха да се чуват още в началото на индустриализацията. Имаше протестни демонстрации, многократно се припомняше на собствениците на заводи да инсталират контролиращи замърсяването устройства. Правителството започна да прокарва закони за опазване на околната среда. Заводи и мини се закриваха. Жертвите на замърсяването започнаха да искат пълна компенсация (нещо, за което жертвите на замърсяването в нашата страна не смееха и да помислят). Смайващо, но японците получиха компенсациите си.
Насрочиха се съдебни процеси. През март 1973 г. съдът приключи с това, което масмедиите в Япония нарекоха „големите четири процеса на замърсяването“. Те костваха на заводите причинители не само плащания на пълна компенсация на жертвите за щетите, но и закриване на причинителите на замърсяването. През март 1992 г. всичките 35 местни правителства (управления) приеха строги разпоредби. И самите заводи започнаха борба срещу замърсяването заедно с другите в обществото. В 1967 г. фирмата от петролната рафинерия Идемицу Козан направи голяма инвестиция от 9,8 милиарда йени в проект да се построят пречиствателни устройства, които изваждат сярата от „тежкия“ нефт, преди той да изгори. Те бяха първите от този вид в света.
През 10-годишния период, който започна в 1965 г., контролът над замърсяването стана важен политически мотив за централното и местните правителства. Когато Еисаку Сато стана министърпредседател през ноември 1964 г., той започна с призив да се почисти околната среда в Япония, „защото индустриалното замърсяване е деформация в икономическия растеж. То ще бъде решително коригирано.“ Япония беше първата страна в света, която даде висш приоритет на околната среда в своята енергийна политика. В 1971 г. беше основана Агенция за околната среда и нейният генерален директор получи ранг на министър в държавата. В 1975 г. генералният директор на агенцията Такео Мики стана министърпредседател. Периодът от 1975 г. се отличаваше с подобрено качество на живота в Япония. Като резултат от съдебните процеси и системата от закони за опазване на околната среда индустрията получи болезнения урок, че е далеч по- евтино да се инсталират устройства против замърсяването още в началото, отколкото да се плащат компенсации след възникването на проблемите от него.
Запазването на околната среда, по-специално избягването на индустриалното замърсяване, и
