Страната на изгряващото слънце наброяват 41 347.
Японското правителство плаща таксите за образование на 4961 от тях. 1026 се поддържат от правителствата на техните страни и 35 360 се издържат сами. Целта на Япония е да приюти 100 000 чужди студенти в началото на двадесет и първи век. В Япония има: 1436 библиотеки, 160 музея на изкуството, 80 други музея, 68 научни музея, 30 зоологически градини, 30 аквариума, 23 ботанически градини…
Практически всеки японец може да чете и да пише, 91 на сто от населението чете всеки ден. Японски ученик ми каза: „Предпочитам сега да ми е тежко, но после да ми е добре.“
Един летен ден бях официално поканен на изложба японска гравюра укийо — Е. Там видях отблизо министърпредседателя на Япония Тошики Кайфу със съпругата си и приятели. Правеха си снимки пред залата. Тошики Кайфу излъчваше вътрешно озарение, присъщо на одухотворените хора, когато говореше за образованието в Япония. Темата му приличаше. Той навлизаше в дълбочина и откриваше значителна разлика между образование и възпитание. Впечатляваше го образованият човек, който помага на слепец да прекоси улицата. Добре образованият трябваше да бъде и добре възпитан. Премиерът на Страната на изгряващото слънце намираше, че количеството в образованието трябва да се превърне в качество.
Първите учители на едно дете са родителите му. Господин Кайфу спомена как навремето е плакал при едно свое разочарование и майка му казала:
„Човек би могъл да започне отново!“ Той това и направил. Ние около него забелязахме докъде се беше изкачил.
Тошики Кайфу тогава вече беше бивш министърпредседател. Но за разлика от личности по други места на света онова, което казваше бившият премиер на Япония след напускане на престижния пост, имаше значение.
ИЗКУСТВАТА
Правехме усилия да се запознаем и с японската култура. Проучванията в сферата на изкуствата минаваха през религията, нравите и обичаите, празниците и фестивалите, литературата, изобразителните изкуства, архитектурата, чайната церемония, икебаната, музиката, театъра, танците, филмите… Познавах големи представители на културата и изкуствата в Япония. Темата минаваше през много области на живота в Страната на изгряващото слънце. Тя се докосваше до всичко, което има връзка с изяществото. Любопитния се чудеше дали да не причисли към изкуствата и моста, който свързва остров Хоншу с остров Шикоку. Той държеше окачена в дома си цветна изрезка от списание с фотография на този приказно дълъг и красив мост — гледаше го и му се възхищаваше.
Човек би могъл да се запознае с изкуствата в Страната на изгряващото слънце, като раздели историята на периоди: период на формиране до периодите Асука и Хакухо (552–710), период Нара (710–794), период Хейап (794–1185), период Камакура (1185–1333), период Муромачи (1333–1573), период Момойама (1573– 1603), период Едо (1603–1868)… и ерата Мей-джи (1868–1912). Във всеки от тези периоди става нещо значително в областта на изкуствата.
Най-старият театър се нарича Но. Той се развил в XIV век. Подиумът на сцената е равен, гладък и почти без реквизит. Актьорите носят маски и костюми от минали векове, придружават играта си с монотонна песен. Бяхме с приятел българин на представление на Но. Той — за втори път. Седяхме на местата си и чакахме представлението да започне. Приятелят ми рече: „Сега като тръгнат да ходят на сцената! Костенурките в сравнение с тях са реактивни самолети.“ Темпото в играта на актьорите е супербавно. Тогава за първи път в живота си усетих за моя изненада, че… провлаченото действие не отегчава. То би могло да успокои и нерваци в ужасяващото темпо на живота. Повърти се такъв на стола си, повърти се. И се загледа в сцената и играта. Бавното движение на актьора и монотонният акомпанимент карат зрителя да обърне внимание на усещане, което се намира дълбоко в него. Играта на актьорите в Но идва да уравновеси побеснялото психическо състояние на човек от бурните преживявания на много дни. Той потъва някъде по време на представлението. В главата му се появяват дълбоки и хубави мисли. Очите се наслаждават на форми и цветове.
Театърът Кабуки се е развил в XVII век. Той е пълен с драматични сцени и много движения. Костюмите на актьорите са подробно изработени и колоритни. Бой със саби, вълнуващи танци, ефектни костюми, ефекти на сцената… Популярни в пиесите, представени от Кабуки, са снежните бури и светкавиците. Първият театър от този род, който видях в Япония, беше някъде в средата на улица Гиндза в Токио. Сградата на театъра е на ъгъл до пресечка на „Сребърната чаршия“. Пред нея има празно пространство, където се изчакват и срещат посетителите. Светлини. Върху съседна сграда лази стъклен асансьор — по външната страна на стената.
Бунраку е вид куклен театър. Той се е появил в XVI век. Куклите са в установени размери — половината от естествената големина на живата фигура. Всяка кукла се движи на сцената от трима души, които се виждат от зрителите.
Типовете театри в Япония са различни, но имат и общи черти. И в Но, и в Кабуки всички роли се изпълняват от мъже и момчета. Двата театъра често представят едни и същи пиеси. Музикалният акомпанимент е важен във всички театри. Певците разказват с песни част от ролите си в Но и Кабуки и целите си роли в пиесите на Бунраку. Тъпаните, флейтите, триструнните музикални инструменти Шамисен, дошли през XVI век от Окинава, тринадесетструнните Кото, които се появили от преди VI век, и други инструменти създават незабравими ефекти на сцената.
Националният театър в Токио, който представя традиционалната драматургия, беше завършен от правителството в 1966 година. Националният театър Но — в 1983. Националният театър Бунраку — в 1984. И се затвори един кръг.
Кукленият театър Аваджи (за възрастни) е „братовчед“ на кукления театър Бунраку. Той има петстотингодишна история. През XVII-XVIII век, когато кукленото изкуство става популярно в Япония, Аваджи се превръща в негов синоним.
Представленията съвпадат с времето за отмора на селяните и са добро развлечение за тях — извън активния земеделски сезон. Представления се изнасят и в шинтоистките храмове. Те обикновено започват рано сутрин и продължават до късна вечер. Зрителите си носят от къщи храна и възглавнички за сядане. За разлика от тогавашната представа на Запада за кукления театър като изкуство предимно за деца в Япония публиката е изцяло от възрастни.
Куклите Аваджи се състоят от подвижна глава, тяло и костюм. Главата (кашира) е произведение на изкуството — в някои случаи с движещи се очи, уста и вежди, които изразяват много точно емоциите на героя. Трима души с черни дрехи и качулки водят една кукла: първият — ходилата, вторият — лявата ръка и опорите на куклата, а третият — дясната ръка и главата. Черните дрехи и качулката, на която дори няма дупки за очите, помагат на кукловода да се слее с декора, който е черен, и да се разграничи от пъстрата кукла.
Седем години са необходими за усъвършенстване на първия кукловод, а на третия — цял един живот. Куклите тежат около десет килограма и за тях ното водене и за изразяване на емоциите в драмите се изискват както сила, така и усет и ловкост.
Тримата кукловоди са движещата сила на куклата. Поемайки си едновременно въздух, те сякаш й вдъхват живот и тя се превръща на сцената в нещо по-прекрасно от човека. Това е естетическото предизвикателство на кукления спектакъл.
Любопитния знаеше, че и целия си живот да посветиш на куклите, не е достатъчно. Той каза, че с каквото и да запълни живота си, все ще го пропилее.
Япония има здрави традиции в народното творчество. Народните песни, инструменталната музика, танците и днес са популярни. Японската хорова група „Ямаширо-Гуми“ посети България. Момичетата и юношите бяха дошли на свои разноски от другия край на света… за да изпеят на българите няколко български народни песни. Щастливи, че са изпълнили човешки дълг.
Японците на улицата ходят облечени в национални носии и се чувстват удобно в тях. Кимоното е любимо облекло. Народната инструментална музика — особено тъпаните уадайко и народните танци, събират тълпи от хора по време на фестивалите.
Изобразителното изкуство тече в кръвта на японеца. Съществуват много стилове на японско рисуване. Старинната гравюра „Укийое“ е уникално японско изкуство — развива се в XVII век. Този стил рисува хора,
