да го защитят. Сякаш говореха за меню, с което стомахът е свикнал. Традиционното — мирисът на тамян. Но то задължително ли е? Не е ли право на човека да се определи? „Вероотстъпник“ звучеше толкова заплашително.
В Конституцията на Япония пише, че тя гарантира свобода на религията за всички. Вижте обаче член 20: „… Никоя религиозна организация не получава каквато и да е привилегия от държавата… Държавата и нейните органи ще се въздържат от религиозно образование, от каквато и да е религиозна активност.“ Деликатно, разбира се. За религия се говори и пише внимателно и богобоязливо.
Повечето от нас мислеха, че японците са будисти. Вярно е само, че доминираща религия при тях е будизмът. Той води началото си от Индия. Идва през Китай и Корея около средата на VI век. Има различни секти на будизма. В храмовете се намира статуя на Буда (буцузо) и посетителите на храма често прекадяват тамян пред нея. Будистките храмове в Япония са 77 186. Много семейства имат в домовете си и будистки олтари, където почитат прародителите…
Шинто е местна японска религия. Тя води началото си от древната история. Хората вярвали, че в природата съществуват духовни сили (ками) — в дърветата или планините, в морето или вятъра… Почитали ги и живеели в хармония с природата. Шинто се е развивала и включила в ками прародителите, героите и хората, които били уважавани. Някои семейства имат в домовете си малка „божествена полица“ (олтар), където се предлага храна на боговете.
Появата на будистки и шинтоистки олтари в домовете на японците по неведоми пътища насочваше мисълта за директен контакт с Бога. Чувствахме, че в България става нещо с местното преобладаващо вероизповедание. Една църква — два синода. Дотам я бяхме докарали. Атеистите вземаха страна в църковния спор (?!).
След реставрацията Мейджи в 1868 г. и особено по време на Втората световна война Шинто беше въведена от властите като държавна религия. Следвоенната конституция обаче го лиши от по-нататъшни насърчения и привилегии, макар тази религия да продължава да играе важна церемониална роля в различни аспекти от живота на Япония. След Втората световна война в страната се появиха нови религиозни движения. Някои от тях се основаваха на Шинто, други се свързваха със секти на будизма. Трети се оформяха като смесица от ориентации. Има и религиозни учения, които се ангажират с политическа активност. Изобщо всеки може да създаде секта при подходящи условия.
Държавата стои настрана от църковните дела — въпрос на разумно поведение. То не означава, че религиозните инстанции нямат право да се вмесват в политиката. Казвам го, защото по едно време край масата в бара мислехме, че църквата и държавата трябва да си гледат работата: държавата — държавната, църквата — църковната. И едната да не се вмесва в работата на другата инстанция, както е при разделението на властите. Да, но църквата не е власт. У нас приемането на формулата за ненамеса на държавата в църковните дела предполагаше на практика, че и църквата трябва да се въздържа от намеса в работата на политиците?!
Националната ни памет беше закодирала величието на религията, но и разкази на класици, където се осмиваха лакоми и порочни попове. Имаше разочарование от интелекта и поведението на свещеници в годините на атеистично ожесточение. Не можехме да приемем обикновен японец при вина да си реже корема, а наш служител на вярата скришом и безнаказано да яде блажно по време на Велики пости.
Бях главен експерт на църковни дейци у нас, които искаха да върнат вярата на хората по време на зараждаща се демокрация в края на века. Това беше най-добрата ми възможност да се докосна до същността на събитията. Благоприятната позиция на участник и свидетел ми помогна да опиша какво видях да се прави и какво чух да се говори. И по сто хиляди души се събираха на един площад, на който ръкавите бяха изпълнени с народ — учеха се на забравени молитви. Народът държеше в ръцете си запалени свещи. (Окупацията на Светия синод, която по всяка вероятност ще остане в историята, не беше моя идея.)
В 1991 г. публикувах книга с исторически записки за онзи период. Историята тръгна от клуб „Приятели на Япония“, който създадохме в България с един свещеник. Еуфорията изтълкува книгата ми като политическа и аз срещнах яростни нападки… най-вече от хора, които не бяха я чели. Обвиняваха ме, че не съм избол очите на главния си герой — свещеника, — преди да го включа в описанията на събития, които той сам организира. Започнах да се питам кое е условието човек да влезе в книга, кой го определя, или за всичко може да се пише. Изобщо в наше време съществува ли такова задължително условие. Добре посрещнаха произведението запалени библиофили в областта на историята. Получих и Царска оценка, която приобщих към родовата памет. Неодобрението обаче беше голямо. Казвах си: „Е! Ще минат петдесетсто години и моята книга от «политическа», ще стане историческа.“ А тя много бързо стана историческа…
Населението започна да се интересува от стабилност, сигурност и предсказуемост. То стана алергично към скандалите. Докато църковни фигури продължаваха да се карат — вместо да бъдат по-меки от памука и по-благи от захарта. Борбите в църквата завършваха с победа на едни и поражения за други. Огледахме се наоколо. С нашата изострена чувствителност забелязахме, че официалните църковни одежди на активен в сблъсъците свещеник не му приличаха — като че ли ги беше облякъл, за да се маскира. Времена. Измъчен ход на събитията.
Един ден, застанал сам пред иконата в къщи, окончателно стигнах до идеята за директен контакт с Бога. Казаха ни, че така ние сме искали да се сравняваме с него. Тогава ги препратихме към Светото писание, което поощряваше намерението ни. Стремяхме се да се докоснем до Всевишния без посредник, без преводач.
Срещнахме добри и непорочни Божи служители. Господ беше изписал на челата им кой какъв е. На възрастта и опита са дадени умения да разчитат знаци.
В Япония церемониите по венчавката са приоритет на Шинто. Момичето се облича в разкошна цветна дреха, на главата си обезателно носи бяла шапка. Момчето е в официална черна дреха. По време на сватбена церемония е включено изпиването на няколко глътки саке. Пред хотел в Шинджуку видях лека кола, върху която имаше грамадна кукла — за младоженците.
Погребенията са приоритет на будистите. Внесен като религия, будизмът е способствал за развитието на изкуствата и образованието по островите.
Според шинтоизма божествени са всички страни на природата. Светлото е свързано с шинтоизма — раждане, встъпване в брачен съюз…
Християнството е било пренесено в Япония през 1549 г. от испански йезуити, предвождани от мисионера Франциск Ксавие. После то преживяло трагична линия на развитие. Било е официално забранено в 1612 г. за около 250 години, до момента, когато страната отваря вратите си за света. Протестантите християни са се появили около 1859 година. Те са 981 хиляди, а католиците — 457 000. Черквите са 6446.
Японците гледат на конфуционизма повече като на система от морални правила, отколкото на религия.
Светилищата на шинтоистите в Страната на изгряващото слънце са 81 511. На другите вероизповедания — 40 103.
Японците са и будисти. Но аз вече не мога да си представя японец, който да не е шинтоист. Смятах на коляно и навярно допусках неточности, но успявах някак си да уловя тенденцията. Преброих богомолците в Япония, когато страната наброяваше около сто и осемнадесет милиона души. Изповядващите религии достигаха над двеста и девет милиона. Нима можеше това да бъде вярно?! Вярващите бяха много повече от населението. Отговориха ми: „Да, броят на вярващите в Япония надвишава общия брой на населението.“ И ми обясниха, че едно и също лице често се брои като член на шинтоистка общност, където живее, и отново се брои от будисткия храм, където се числи неговият духовен наставник — будисткият свещеник. Двете религии живеят в мир. И се допълват. Оттук идваха над 91 милиона повече японци. Този факт беше поразителен за наблюденията ни.
В Япония имаше 102632 свещеници, принадлежащи към шинтоизма, 250550 будистки свещеници, 21040 християнски и 249471 други. Всичко 623693 свещеници на около 209 милиона вярващи… на около 118 милиона население. Боже, над половин милион богослужители! Много ли бяха тези уж „непроизводителни сили“ — според атеисти край масата в Млечния бар? Малко ли бяха? Религиозното многообразие не пречеше на просперитета на Япония. Помагаше му. Религиозната нетърпимост е противопоказна. Вярата е нещо лично и съкровено. Японците не говорят с желание за нея. Нищо не ги спира да участват във верските обичаи и ритуали. В края на краищата човек вярва в каквото си иска. Вероизповеданието не гледа на него като на собственост.
