Сега, доколкото шавърникат насам-нататък кораби, то е, за да разкарват трудолюбивия американец, преметнал каишката на фотоапарата през рамо, да снима щяло и нещяло. Тук-таме някой европеец като мене се мерне, ала слаба работа, Европата сега си гледа Европата, а Америка са я емнали южнокорейци, японци и де що има латиноамериканец или африканец, който иска по-богато да живее — и него тука го търси.
33% от всички студенти в Америка са от арабските и африканските страни. Нахлуват в днешна Америка точно тъй, както някога са нахлували англичаните пуритани.
Заглеждах се и във водите на Мисисипи — голяма река, и чиста. В сравнение е нея нашият „тих бял Дунав“ наистина вече става само за песен, като прекалим малко с ракийката или като тръгнем колективно на екскурзия в каросерията на някой текезесарски камион, да я подкараме на два гласа… Че е голяма Мисисипи, голяма е, но че не й намалява водата никога — това е по-важното. Омекнаха ми краката, като я видях. Защото я видях посред нощ, когато самолетът кацна на летището в Мемфис. Един черен ме качи в широкия си шевролет и ме люшна на задната седалка като пет пари в кесия. Позна ме гяволът, че не съм от тукашния свят, щото, като стъпихме на един мост, рече:
— Това е река Мисисипи.
Бях пътувал много, бях уморен и дори не бях погледнал в картата, че Мисисипи тече през Мемфис…
Вляво от мене реката се беше разляла толкова нашироко, като че ли тая земя беше нейна и само нейна… Стиснах си от вълнение малкото куфарче, колата отмина, вратът ми още се дърпа назад, където в тъмнината на нощта бързо се изгуби реката… Първата ми работа на другия ден беше да отида на Мисисипи… Качих се на един туристически кораб, носещ прославеното име на Марк Твен, който толкова много е обичал тази река, и заплавах победоносно. Реката беше мътна. Мътна, но не мръсна. Беше валяло някъде из безкрайна Америка, защото тя мъкнеше такива коренища и огромни дървета, че „Марк Твен“ се наложи няколко пъти да спира, за да не счупи старовремските си перки, с които гребе водата… Дърветата бяха толкова огромни, че не само перките ще счупят, ами като ни преградят пътя, да се убием, не можем ги отмести. Да ги отмести може само реката… Велика работа е тази река. Не бърза, не се плаши от такива като нас, не се плаши тя още и от американеца. Тече си през Америка, като че ли този свят съществува само заради нея — да преполовява държавата, да показва на света, че нищо не е по-велико и по-силно от майката природа… Колкото гледах Мисисипи, толкова и американците, които бяха накачулили „Марк Твен“.
Американците са такива хора, че те и когато работят, и когато си им на гости или на разходка, не се стремят да те шашнат колко умни са, колко образовани или колко преуспели.
Да направиш впечатление, да стъписаш останалите, че не си кой да е — е пак работа за малките хора и народи, за ония, които не са сигурни, че са, а много им се иска да изглеждат „по-така“. Както просто го каза журналистът Милър от Санта Фе: „Ние сме убедени, че в Америка животът е най-добре уреден, че тук е най-демократично и разумно.“
Поради това у повечето американци се усеща ненатрапчивост и сдържано, коректно самочувствие.
На кораба има семейства, дошли от бившите прерии, сега сити и дебели фермерски земи, които, по всичко личи, не са ходили през целия си живот много по-далеч от Мемфис.
Мъжете са с големи мустаци, жените са доста дебели и се смеят много високо, като слагат, както и по- старите българки, ръка пред устата си.
Четирима играят карти, двадесет около тях ги зяпат. Въздебел пубертет си е купил нови слънчеви очила и през пет минути ги сваля. На ушите му, както може да се предполага — уокмен. Не е рядкост да се види американец с извадена от панталоните риза. Това е една дълбока провинциална Америка, трудова, непретенциозна. Пред мене човек на около 60–65 години, с доста износени и не преди месец купени обувки, донякъде токовете им са от гьон, оттам нататък — гума!
Обувките му са стари, но фотоапаратът е нов, средна хубост и още по-средна цена. Като дете му се радва. И като дете се държи — види ли гларус да прелети над нас — снима го. Някое по-дебело дърво като срещне кораба, щракне и него.
Всякакви са наистина американците, но в тази им всякаквост има нещо много детско.
От другата ми страна на задната палуба седи скромна, набръчкосана и доста работила през живота си женица. Облечена е в синьо шушляково яке, което не й стои добре. За сметка на това има бъбриво дете, което ме пита:
— Вие откъде идвате?
— От много далече — казвам, — от България.
Чисти са детските очи, те не могат да скрият незнанието и лъжата…
Все пак момиченцето е любопитно.
— Вие турист ли сте?
— Не съм.
— А тогава защо сте тук?
— По работа.
— И се возите на кораба?
— Да, а ти?
— Аз съм във ваканция.
Сега аз мълча, но виждам как в очите на момиченцето се навирват още въпроси.
— Значи на работа сте? — пита то.
— Да… Защо?
— Ами… хората, които са на работа, не се возят на кораб!
Остава да му кажа: ами ние в България така работим… И в Съветския съюз също…
Но зная, че милото дете никога няма да ме разбере! И слава богу!
Не зная защо Мисисипи толкова ми заприлича на Днепър. Дали защото пътувах по Днепър със също такъв туристически кораб, дали защото и Днепър преминава през такъв хубав град — Киев, както Мисисипи през Мемфис, дали защото всички туристически кораби и всички туристи си приличат? Или за това, че и Днепър знае, че без него няма и не може да има Русия, както без Мисисипи — Америка!
И как се е увардила толкова чиста тая река! Доброволните движения ли я спасяват и нея? Защото, както научих, не само че има движение за опазване на Мисисипи, но че това движение не си знае силата… Не дава то ни фабрика някоя да си изпусне боицата в реката, ни някой по-голям град — тоалетните, ни отпадните води на заводите… Като гледам колко чиста е реката, започвам наистина да си спомням думите на онзи студент в Монтърей, който ми говореше за голямата сила на тия доброволни движения. Замърси ли се някъде реката, обществената тревога става толкова голяма и напориста, че просто няма как виновникът да не направи всичко, което може да се направи, за да оправи поразията. Под натиска именно на тия движения правителството може да вземе, и то много често взема, такива драстични мерки, че на виновната страна мамицата ще се разплаче, че е допуснала поразията…
Така е решен и непосилният за много страни проблем за замърсяването на въздуха от автомобилите. Една американска кола, която няма уредба за пречистване на газовете, не може да се движи. Просто и ясно. Законът я настига — където и да е, колкото и мощна да е и на колкото и богат и силен собственик да е. Така че тия стотици милиони леки коли и камиони в Америка си вървят насам-нататък, въздухът зад тях е чист, като че ли — преди да влезнат в движението, са минали през борова или букова гора, напълнили са резервоарите си вместо с бензин с най-чист и обогатен с кислород въздух и после, като тръгнат по безкрайните пътища на страната, го издишват… За това, че така яростно бранят небето, земята и водата си чисти, няма как на американците да не им се свали шапка.
Но в Америка, да се съсипеш, вече не можеш да намериш бензиностанция, на която да продават оловен бензин. Даже, за да е от ясно по-ясно, че бензинът е изчистен, на бензоколонките е написано. И при всичките тези факти за очистване на природата, които са от очевидни по-очевидни, в Америка на лягане и на ставане си приказват, че най-големият техен проблем си остава проблемът „Екология“… Леле, ако могат американците нас да ни видят на какво сме дередже… Ако узнаят, че сме страна, която на места е замърсена до 120 пъти над допустимото… И със самолет да прелитат над България, стюардесите ще раздават кърпички и противогази.
Тези мисли за България са тъжни, тези мисли за Америка са ведри. От тях и у мен напира надежда. Щом една Япония можа да си очисти въздуха, щом тая работа можа да я свърши така безпощадно, бивайки при
