това крайно недоволна от свършеното, една Америка, то явно е, че някой ден и останалият свят ще може. Че опасният екологичен край на човечеството може да бъде избегнат. Просто ще трябва да си навъдим и ние от тези „волонтиъри“, да преполовим военния бюджет и да го отправим вместо за биене на крак за чистене на майката земя… И правителство такова трябва да си изберем, и такъв обществен ред, че вдигне ли се шум за замърсяване, правителството и дори преди правителството — пресата да е накарала виновника да изчисти онова, което е изцапал. Че и съответната най-висока глоба за това да плати, та друг път преди сметката да гледа екологията. Всъщност такава покана за участие в подобно движение България вече получи. И аз ще ви разкажа как.
III
Моите домакини от агенция ЮСИЯ до такава степен добре бяха организирали пътуването, че като пристигнех в един град и отидех в хотела, който от седмица или две напред беше запазен, още там, при тия най-внимателни момичета и момчета на администрацията, заедно с ключа си получавах и плик… Върху плика понякога имаше и цвете… Понякога цвете нямаше, но винаги имаше едно прелюбезно писмо, с което се казваше: „Добре дошъл в нашия град.“ Съдържаше то една купчина карти на града, програми от културен и всякакъв характер, местните забележителности, най-подробно описани. И, разбира се, най-важното: в толкова часа имам среща с еди-кого си, той пък се намира еди-къде си, дотам се стига еди-как си, пътуването, ако е с такси, струва приблизително толкова и трае толкова време, ако е с метро или автобус, струва толкова и трае еди-колко си… Във всеки град и във всеки такъв плик имаше и по един адрес… Там, на този адрес, пишеше, че съм поканен от също такива волонтиъри (доброволци) на гости. Това бяха хора с различно обществено положение, с различен цвят на кожата, с различни професии, обединяваше ги едно и също нещо — те драговолно и, разбира се, напълно безплатно работеха в Центъра за гости на града. Във всеки американски град има такъв център. Те най-често предоставяха и колите си, за да развеждат гостите на едно или друго забележително място. Друга част от тях пък се проявяваше като най-любезни домакини, които предоставяха дома си и трапезата си, та човек да се запознае със семейството им, с живота и работата им — по този начин да познае по-добре Америка. Това бяха без изключение добри и чисти хора, но когато тръгвах за тях, аз не знаех нищо друго, освен имената им. Както бях обработен от нашата преса каква бандитска страна е Америка, понякога просто ме хващаше страх: къде съм тръгнал по нощите, защо не си стоя в хотела, защо не си гледам телевизийката — и сигурно, и под ключ… А аз — десетки мили насам и още толкова обратно, без да зная къде могат така да ми изпращят кокалите, че от мене само каскетчето да остане. Бандитска Америка, знаеш ли я зад коя стена какво убийство готви…
Страх си ме беше, ала отивах, защото човешкото любопитство колкото плахо, толкова и героично бива. За да си засити любопитството човек, в какви ли не бели се вкарва… Особено първите ми вечери в американски семейства си бяха за мен един истински риск… И аз се убедих, че освен гдето съм героичен строител на социализма, съм и един героичен търсач на приключения… Първото ми отиване на непознат адрес бе на всичко отгоре в Чикаго… Знаем го ние това Чикаго какво вертепче е… Знаем твърде много за гангстерите му какви страшни банди са организирали тук и какъв подземен живот кипи в града. Престъпният контингент от дял свят си пие тука кафето и уискито и люби момичетата, тук, дето се казва, си прави конгресите… А аз съм тръгнал сам-саменичък по дяволите нанякъде си — заради едно безплатно ядене, заради едно безплатно пиене и от едно просташко европейско любопитство (забележете, не казвам балканско, нито българско).
Чета и препрочитам името на домакините си, ала какво толкова може да ми говори едно име — нито пише какво работят тези хора, нито в каква партия членуват. А аз ида от България — там сега членството в партиите, партийните борби и страсти са си същите, каквито са били едно време, когато Алеко е прецепил океана насам. Защото и тогава, и сега, и винаги, когато има власт по нашите земи, ще има и келепир… Зная ли ги сега тия социалдемократи ли са, от СДС-то или скрити комунисти, които тайно подготвят социалистическата революция в този бастион на империализма…
Ще оставя малко екологията да си отдъхне, защото ми предстои да се кача в американски влак… Така пише в указанието, което получих — с такси до еди-къде си, оттам — с влак… Като кацнах преди няколко дни в Чикаго, от високото, освен снеговете, видях, че това не е град, а чудовище. Самолетът лети, има двайсет минути, все над град и толкова много жп линии кръстосани долу видях, че свят ми се зави. Сега натам отивах с такси. Отброих доларчетата, които трябваше да отброя, черната ръка на шофьора ги пое, очите му се усмихнаха доверчиво. Хайде сега — влак номер пет… Търся номер пет, а пред мен пише — четиридесет и пет… Вали и добре, че са ми здрави обувките, а в душата ми и страх, и несигурност, и особено любопитство, че съм се поемчил сам да се оправям в тая плетеница от релси, в това гарище, дето е голямо колкото всичките гари на България, събрани заедно, и за още има място…
То било най-проста работа да се оправи човек. Влаковете са наредени по номера — първи, втори, трети… четиридесет и пети. Кеф ти пеша, кеф ти с една напречна железничка, която обикаля влаковете… и те доставя франко търсения влак. И което е особено важно за човек с моята националност — без пари. Щом е без пари, ако ще да е за 20 метра, ще се кача на железничката.
Удобно измислено. После се убедих, че в Америка за нищо не се мисли повече от това, да е най-удобно на човека. Вярно, срещу доларче. Но невинаги, съвсем невинаги. Това е второто ми стъписване от тази страна. Ако в това отношение река пък да я сравнявам с България… Ето го номер пет, влизам в един от вагоните, вагонът е на два етажа, оглеждам се. По една малка удобна стълбичка ще се кача горе, оттам ще гледам. Влакът се напълни за пет-шест минути. Като че ли тия всичките хора са били в чакалнята, някой сега отвори вратите и те нахлуха във вагоните. Само че не се блъскаха, не се бутаха и никакво викане и подвикване като: абе, говедо, защо не гледаш къде стъпваш, или: смаза ми крака бе, простак… Тихо, кротко, като че бяха все най-висши дипломати от ООН-то, тъй напълниха вагона. Едни от тях одма си събуха обувките. Ох, бабачко. Сега каквото ще ми стигне до носа… ще ми държи влага, докато съм в Америка, че и цяла година отподир. Недай си боже такова нещо в България да е разрешено. Но у нас властта държи… Представяте ли си на какво ще заприлича България, ако всеки, който се качи в рейс, във влак, или пък на театър като отиде, си събува обувките, както правят където им скимне американците. Или се настани тъй, че да му е удобно, „Абе удобство, казва българинът, у дома ти. Тук е държавен влак“. А тия — където имаше незаета пейка и като се уверяваха, че на никого няма да пречат, излегваха се… Няма ли да поискат и по една възглавничка, и по едно одеялце барем, че да си легнат като в креват. А че извадиха и книги, разлистиха вестници. По едно кафенце да ви се иска?
Американските вестници със своите сто страници и отгоре са като Библията дебели. За друго и да не стават, за възглавничка са винаги готови. Тръгна влакът, както тръгва всеки електрически влак — точно. Цепя през гърба на Чикаго, отминаваме вече централната част, край църкви и край гробища вървим — колкото различни народи, толкова църкви има тук, толкова вида гробища. Кръстове, обърнати на изток, на запад, има и гробища без кръстове, а гробищата, където почиват протестанти, са съвсем други — за тях ще пиша отделно, ако някой ден стигна до гроба на Кенеди…
На спирките хората слизат тихо, влакът също така тихо си поема отново пътя… Четиридесет минути все върви влакът и все е Чикаго… Гледам часовника си, чета упътването, тук трябва някъде да се мерне вече и моята спирка… Ето я… Едва не събарям няколко души, които се туткат пред мене… Какво толкова баш сега ще ги сеферя… Това да не е опера? Ако заради тях си изтърва спирчицата!… Нищо, че съм ги блъснал малко. Откъде ще ме знаят, че съм българин… Все пак, казах едно „сори“, стъпил вече на перона… Все пак европейци сме, възпитани хора, дето се казва. Влакът тръгна и замина.
Омаскарихме малко работата, Алеко, побългарихме я, ама нейсе.
Гледам часовника, минутата е отцепил влакът, една кола припълзява на спирката, от колата се вейва косата на руса мадама, гледа към мене и ме кани с ръка да вляза в колата…
Тая ще е моята домакиня — и вторачвам едно око, в сравнение с което Алберто Сорди изглежда като манастирски послушник…
— Мистър Семов…
— О’кей — отвръща мистър Семов…
— Много се радвам, че се срещаме — казва жената и без да слиза от колата, ми подава ръка.
Бивша хубавица, Анжела Брамс веднага ми се усмихва. Не е като нашенец — да постои, да те поогледа, да се почуди да се смее ли, сериозно и с достойнство ли да се държи, сякаш с бос крак опипва земята боцка
