колко нравствена воля и резерви. Те са не само у възрастните, те се инвестират и у децата, у цялото духовно лице на днешна и утрешна Америка. И това не са единични случаи, отделни пориви на хуманизъм. Това са дълбоки и силни традиции, които във всекидневния живот обхващат всички. В Европа ние малко знаем за тях. Доколкото пък знаем нещо за тия доброволни движения, то най-често е съпроводено с ирония. На невежия човек му е най-лесно да иронизира онова, което не познава. Ние така отричахме цели науки, държави и системи. Незнанието и невежеството са най-сигурните и здрави гемове за подчинение и покорство.
И с идеология, положена именно върху незнание и невежество, ние се бяхме запътили да превземаме и да преобръщаме света. Усилие само по себе си показващо едно най-дълбоко невежество! Иронията към доброволците дойде донейде от нашумялата преди години книга „Пътуващият проповедник“ на Колдуел. Американците обичат шегата. Даже много. Колдуел се беше пошегувал с любовните похождения на един такъв доброволец — проповедник. Написал бе великолепна книга. Но шегата му не намалява силата на това мощно духовно и хуманно движение, с което Америка наистина е станалата уникална страна. И далеч — далеч е изпреварила в това отношение целия останал свят.
Голямото ми изумление по отношение на чистотата на въздуха беше Чикаго. Когато пристигнах, беше студено и снежно. На другия ден за пръв път минах покрай Мичиганското езеро, от него духаше такъв силен вятър, че усещах как ще изстърже лицето ми и ще се върна без лице в хотела. Макар че, като гледа човек нашата българска действителност от последните десетилетия, а и отпреди това, не може да не види колко хора ни лице имат, ни очи, а дип добре си живеят… Даже по-добре от другите. Но понеже сега съм в Америка, лицето си ми трябва, и още как… Видях и на България колко й трябва лице за пред Америка.
Затова се сгънах още повече в якето си и с болшевишка сила на духа продължих пътя си към Северозападния университет.
И изведнъж се загледах в снега. Бе валяло преди седмица, а снегът беше чист като паднал преди час. Затруднявам се да кажа къде в България вече може да се задържи цяла седмица чист сняг: на Мусала, на Ботев връх, в Пирин? Въздухът над цяла България е толкова мръсен, че няма как да не стигне до Мусала и да не омърля и нея. Де го сега Алеко, да тръгнем с него из Чикаго. Да погледаме тоя толкова чист сняг и да го сравним с ония мръсотии, които тъй са го стъписали преди сто години. Да се изправим с Алеко и да погледаме небето — като се махнат облаците, гледай нагоре и сравнявай с най-синия цвят от детска кутия с боички… Ако не ме изпревари Алеко, ще извикам аз: Как ги правите тия работи бе, хора!… Как го постигате това чисто небе, къде са ви фабриките, къде са им комините? Да ти кажа, Алеко, питах и разпитвах и за твоите кланици… От тях няма как да не се стича мръсотия, няма как да не мирише: където има риба, месо и политика — винаги мирише… Ей тъй, за малко макар, ама да ми благне на душата, че не всичко им е наред на американците. Исках да ги видя тия мощни ченгели, на които са висели биковете, да видя как ги убиват, как ги режат, после как тия хора — касапите, не спират нито миг, нито час да си отдъхнат, както ти си ги видял. Цялата оная мощна и страшна поточна индустрия, която още преди години направи от Америка — Америка. Която вземаше душата на американците от работа, но им осигури висок, много висок жизнен стандарт.
Няма ги, Алеко! Твоите кланици са изчезнали от Чикаго още преди петдесет-шестдесет години и дори по-младите изобщо не знаят, че някога ги е имало… И ако не си бил ти, с твоето набито око да видиш някогашна Америка, събрана в тия чикагски касапници, то съвременното българско, а още повече американско поколение никога няма да знае какво е имало в твоя някогашен град. На мястото на касапниците сега са заводите „Бирл“ — за супернови технологии. Но те нито замърсяват въздуха, нито миришат, нито превръщат хората в роби. Тези заводи са така тясно свързани с чикагските университети, с десетки други световни заводи и са такова нещо, от което, да ти кажа, Алеко, нищо не разбрах. Водиха ме, ала освен стаи — чисти, с компютри, с някакви апарати като за промиване на снимки, нищо повече не разбрах. Мъжете, които работят тук, са от двадесет и пет до тридесет години — най-силната възраст. Облечени са с най-белите ризи на света и са с най-изгладените панталони.
Показаха ми една изследователска лаборатория, нов модел флуорограф с дълбочина на снимката 20–25 сантиметра. Насилвам се да си представя какви сензационни последици ще има това в медицината, в селското стопанство за анализ на почвите, но не успявам. Показват ми и най-новата и най-съвършена черна кутия за самолети. Като зная обаче, че тя никога нито една добра дума не е казала, се отказвам да я гледам.
Една млада кокалеста американка ме пита на какъв език говорим в България и от каква езикова група е той.
Отговарям й, а си мисля, че ако някога Маяковски е имал предвид някого, когато е написал, че гледа като коза в афиш, то това съм бил аз.
В една стая ме въведе едно засмяно момче — брада, дето се казва, още няма, а ми показва най-новия метал… Да ти кажа, Алеко, от ченгел — с бик отгоре му, разбирам, но от тоя най-нов метал, който трябва за НАСА, за спътниците — нищо… Тая неяснота в моето иначе обистрено класово съзнание момчето бързо я долови, защото опрости работите.
Показа ми една малка грамофонна плоча. Шефът му я бил покрил с този метал и сега тя и двеста години да свири без спиране, никога не можела да се изтрие…
Такива ми ти работи, Алеко, на мястото на твоите кланици е измислила Америка…
Трябва да ти кажа, че от уважение към теб ходих навсякъде, където и ти си бил преди 100 години. И хем Америка си е Америка, хем не е. И край Мичиганското езеро, където е било световното изложение, ходих, и в ресторантчетата, и на Ниагара, и във Вашингтон. По петите ти вървях и сега мога да ти кажа без никакво колебание. Голяма работа си бил ти, бай Алеко. Много ти е било силно и точно окото, по-дебели стени и десетилетия и от най-новия американски флуорограф е пробивало…
И поради всичко това не мога да премълча един въпрос, който няма нищо общо с американските работи. Откъде ти преди 100 години събра толкова пари, че туй Америка, Франция, Англия — изръшка ги наведнъж и окото не ти мигна. Колкото и да е неприлично пред святото ти име, подозирам те, писателю, че си бил таен барман, магазинер или продавач на бензиностанция. Или, колкото и да ни залъгваш, с бае ти Ганя сте си били биз-бизе хора на правителството, та то се е бръкнало в кесията и ти е отворило вратата за света. Сега в развитата от социализма България само човек на Партията и Правителството може да изръшка толкова свят… Иначе, като оставим настрана големите си успехи, България си е същата, Алеко, каквато беше и по твое време.
Преди два дни се разделих с бае ти Ганя. Напоследък, докато ходих по банки, по служби, по учреждения, той беше все отпреде ми. Сега се беше хванал пък да стяга избори и четеше, та се късаше твоите писания, да си припомни от ония години това-онова, което е позабравил. Със сигурност мога да кажа обаче, че нищо съществено не е забравил и че комай нищо ново не е научил, колкото и да беше се образовал в курсове, школи, университети…
И вестници се хвана да прави, и езикът, и псувните, и кепазенето на тоя и оня в тях са си ама хептен същите. 103 вестника оставих, Алеко, да излизат, като тръгнах. Около 85 партии и движения да се борят за власт. И какъв мерак само за европейци да минем. Окото на твоя човек се оказа, че или на Изток гледа, или на Запад. Само не и пред себе си! Поради това, каквото и да напишеш за днешна България, макар че 100 години вече те няма — пак ще е вярно…
Та ходих, Алеко, и на пристанището на Мичиганското езеро. Едно, както е известно от историята и географията, от Големите езера, както са ги наричали милите индианци. Скъса ме този леден вятър: той инат, аз дваж, той духа срещу мен, разкопчава ми якето, дърпа го — като че не е виждал кожено яке. Цяла Америка сега е облечена в якета, мичиганският вятър с мен се хванал. Ала нали ме гледа, че ида от Европа, де да го знаеш този вятър, не му ли се ще и на него, както и на нас — българите, до нещо вносно да се тръкне… И тук търсих, скъпи ми Алеко, мръсната вода на езерото да видя. Хей тъй, плъзнала на шарени кръгове, мазни, синьо-зелени. Не само такава ольоскана вода, каквато ние си имаме вече в изобилие по Черноморието, не видях, ами и кораби твърде няма. Не щат вече като тебе и другите българи от миналия век, а и като хилядите европейци, да пътуват днешните хора с кораби. Дълго им е, скъпо им е, кой ти има време да отдели две седмици за път… Надрали са му кожата на американското небе самолетите, които изсипват чужденци от цял свят и за още се връщат… Поради което няма вече кой да напише такива сладки странички — как сте пътували, къде сте спирали по пътя, какви картинки са се виждали от майка България и от Европата, тръгнали с Америката да се борят…
