Гледах я аз Америка още когато на екрана във френския „Боинг“ се показа суша. Летенето над водата свършваше, екранът показа точно къде е самолетът, тогава се наведох през прозорчето и погледнах надолу… Настъпили бяхме над Канада.
Все си бях представял Канада зелена и крави в нея колкото щеш. А сега изведнъж гледам — сняг. Много сняг. Реките свити в снега и ледовете станали сини и тънки. От височината, на която се намираме, изглежда, че долу има снежна буря. Безкрайни и безлюдни пространства. Колко време става летим, а ни комин пуши, ни керемида се червенее, ни крава, да речеш. Все бяло, все празно… Ето го един от резерватите на човечеството… Тук няма как водата да не е чиста, въздухът да не е от кристал нагоре. Добре ще им е на канадците, когато светът се задъха съвсем, когато свършат носните му кърпички, когато и водата свърши и човек не ще може, като види изворче, да се наведе и да си пийне. Ето — чешмите у нас пресъхнаха, реките отъняха, потекоха кални и мръсни, от автомобилите ни излиза лют пушек, който се настанява по улиците, по площадите, прави цяла въздушна възглавница над главите ни и ни пречи да видим слънцето денем, нощем — месеца… И у нас е така, и в бившия социалистически свят е така, и в Европа е така… А в Канада не е… И в Америка, както ще видя много скоро, не е… Имат си въздух, и реки колкото щеш чисти си имат. И което е по-важно, там реките вече никога няма да станат по-мръсни и въздухът по-малко чист…
Като ходих насам-нататък, като се срещах с разни хора от професора до моите домакини — фермерите в Тера Хота, от шофьора на такси до колегите журналисти в „Лос Анжелос таймс“, във „Вашингтон пост“ или в местния вестник, в Санта Фе, все питах кой сега е най-големият проблем на Америка: индианците ли, дето ги изтребват все повече и повече, и като чете човек нашите загрижени вестници, ще разбере, че скоро от тях и крак няма да остане, негрите ли, безработицата ли или опиатите. Всички те най-често ми даваха съвсем друг отговор. Екологията, казваха те. Това сега е световният проблем номер едно.
— Значи — питам аз обобщения американец — сега проблем номер едно на света не е класовата борба, не е проблемът за мира, нито за предимството на социализма над капитализма. Така ли?…
Усмихва ми се чистосърдечно американецът, гледа ме със своите многоцветни и разноцветни очи…
— Проблем номер едно на света е Екологията повтаря той…
— Но аз не виждам да имате такъв проблем… И въздухът ви чист, с такъв въздух у нас туберкулоза лекуват, и водите, и тревите, и храните.
— О, господине. И у нас някои от заводите замърсяват… Само че ние сме нащрек…
— Кои вие? — питам…
— Всички ние — обществото, различните доброволни организации за защита на природата…
— Че такава сила ли имат вашите доброволни организации?…
— Общественото мнение тук е сила, господине…
В следващите седмици се убедих, че американското общество се движи и направлява съвсем не толкова от правителството, колкото от тези доброволни движения. Това е най-силната и най-чиста страна на американската демокрация.
Докато кръстосвах Америка, видях по телевизията доста сконфузени президенти на фирми, асоциации и компании, които, притиснати от журналистите, от ръководителите на тези най-различни обществени сдружения за екологическа защита на Америка, твърде уплашено и чевръсто да обясняват кога и как изпуснатият в реката или в океана мазут ще бъде изчистен… Каква глоба ще платят, какви гаранции дават, че това никога няма да се повтори…
Беше в Монтърей — градчето с улица „Консервна“, Кенъри роу, с лабораторията на Док, с някогашното „Мечешко знаме“, с добрите и услужливи момичета, с Големия Джо Портъджи, с Дани, Пилон и техните приятели, все работници в консервните фабрики на Монтърей… Там, пред новия голям аквариум, ме спря младеж… Подаде ми лист, после писалка и един списък…
— Какво е това?…
— Секвоята изсъхва в Калифорния. Събираме подписи, които ще внесем в Сената…
— А ще има ли ефект?
— Как няма да има — младежът е повече от убеден…
— А тия долари за какво са — поглеждам поставената встрани мрежа, в която такива като мен, като се подпишат, пускат по своя воля и един долар…
— За пропаганда — казва той — в печата, в телевизията.
Напушва ме доста български смях. Американците много си падат все в някакви движения, организации, сдружения да членуват. Че вие ли ще спасите, мисля си, секвоята, ако тя е решила да изсъхва… Че това работа ли е на доброволни студентски сдружения. Че вие, ако си нямате партия, която да мисли за всичко, която да се грижи за човека, за дървото, за природата…
Младежът подава листчето с подписите на друг минувач. Човекът спира, прочита, усмихва се най- любезно, подписва, пуска доларчето…
— Колко време събирате тия подписи — питам…
— От един месец — казва младежът. Той ми отговаря хем сериозно, хем с усмивка, но не с ирония в очите, както бихме отговорили ние в България или в Европа на един такъв любопитен американец. — Събрали сме вече трийсет хиляди подписа и трийсет хиляди долара. Когато съберем сто хиляди, ще могат да се купят и препарати за опазване на секвоята. Общинските власти в щата също ще отделят средства. Дърветата ще бъдат спасени.
Афив ми се вижда тая работа!… Де е бюджетът на държавата да ти тегли едно перо, де е да ти излезе една уводна статия по проблема, де са тия доброволни движения…
Доста хилава ще е тая държава, американската, щом е оставила на тия трима-четирима студенти, които щъкат насам-нататък, да й спасяват секвоята…
Ала престоят ми в Америка ме срещна с много такива движения. Не бяха само екологични. Те бяха и за подпомагане на старите и самотни хора, за придружаване на чуждестранни туристи, за меценатство над театъра и операта, за пропаганда на европейската култура, за откриване на музеи.
В Сонома — недалеч от Лунната долина и имението на Джек Лондон, имаше училище за деца — дебили. Други деца — здрави, умни, един път в седмицата минават доброволно оттук, взимат по едно дете да го разходят; да го заведат в къщи, да обядват с него и родителите си, да му направят подаръци!
Да знаете у нас така масово да се вземат деца у дома за един ден поне от дом „Майка и дете“! За какво ли още не в Америка има доброволни движения. Но сега е думата за екологията…
Случих се в зоологическата градина на Вашингтон един неделен ден… Хиляди мъже с жените и децата си бяха дошли на празника, организиран от друго доброволно движение (волонтиърс), което защитаваше морските лъвове. Докато доброволците и приятелите на морските лъвове щамповаха на място, пред очите на всички, фланелки със съответни надписи и ги продаваха по десет долара парчето, седем морски лъва истински се кефеха пред очите на множеството, насядало около басейна както намерило за добре. На камък, на пейка, на земята…
Странни са тия американци — облечени в дънки, обути масово в маратонки, с по една блузка и едно яке — това е модата на цяла Америка. И те, и децата им винаги леко облечени. Имах чувството, че американският студ е специален. Чужденците като мен го усещат, американците и децата им — не.
Една майка е пуснала детето си да играе около бистрия басейн, то се спъна и изтърва сандвича. Не го наби, не му се скара, одуха сандвича, както едно време правеха нашите баби, като изтървяхме порязаницата с масълце или с мармалад, и отново му я даде. Други, седнали на каменните стъпала, гледат изящните скокове на лъвовете във водата, които, осигурени от толкова обич и грижа, са истински позьори. Качват се на големите скали, припекат се, хайде скочат за едно алайче по дъното. Рипне най-големият, подире му — останалите.
Тур д’овас! Обикновен, спокоен, непретенциозен неделен ден за любителите на морските лъвове във Вашингтон. Едни продават фланелки, други книги, трети закуски или друго — за разхлаждане. Печалбата отива за защита на тия красиви животни. Хората купуваха фланелките, вземаха закуски и — тези своеобразни дарения щяха да се умножат, да станат сила, да се превърнат в купчина пари. А когато има пари в Америка, всичко има.
Мисля, че няма да сгреша, ако кажа, че тия доброволни движения, това мисионерство са едни от най- значимите постижения на американския дух, на американския хуманизъм, да не казвам от неудобство повече… Да даваш от времето си, от труда си, от парите си дори за доброто на другите — понякога познати, но най-често съвършено чужди, — помислете си колко морално е това, колко сили срещу отчуждението,
