конкуренцията, е даже нещо повече от първата природа на човека.
Ние сме страна на нови хора — продължава Крен, — дошли и идващи отвсякъде. Но в Америка доминира здравият разум. Защото дошлите тук е трябвало да оцелеят. А се оцелява с разум, с труд, с пестеливост, с предприемчивост. Това са традиционните начала, които обединяват американците. Затова и не познаваме догмите, предразсъдъците, следователно сме освободени от техните ограничения. Тия хора искат да се задържат тук, да останат и не просто да останат, но и да се наложат…
В Англия — казва той — са много смешни: аристократи, средна класа, работническа класа. И възможностите на един работник, колкото и богат, да речем, да стане, да премине в другата класа, в средната, или недай боже — в аристокрацията, са много малки, за да не кажем никакви…
Ами училищната им система как е закована? Оглеждат те, проучват те, баба ти, дядо ти… Това тук го няма. Дискриминацията у нас е вече ликвидирана. Печелиш ли, работиш ли — пред тебе няма граници…
— На това се дължи навярно и т.нар. теория за стопяващите тенденции — питам, колкото да му покажа, че и аз съм прочел някои и друга социологическа книжка.
— И на това — казва той. — В нашата история първите сто години са доминирали англичаните и шотландците. Те са налагали своята култура, своя начин на живот. Всички, които обаче идват от Европа, Азия, Африка, Латинска Америка, тук бързо се претопяват — те престават да бъдат корейци, конгоанци или, да кажем, българи, поляци или французи. Те стават американци. Вижте имената на много от тях — американизирани. Това не е правено от държавата насила. Това е личен въпрос, но по този начин всеки е искал да подчертае уважението, причастността си към Америка. Ако щете, и признателността си за всичко, което Америка му е дала, за да стане човек, да живее достойно…
Крен не пуши, не пие и кафе, поради което говори бавно и внимателно глади едната си ръка с другата…
— Признанието и благодарността са друг от факторите на теорията за стопяващите тенденции — казва той. — След Втората световна война обаче настъпи промяна. И днес не по-малко от преди всички се гордеят, че са американци, но прекалено голямата толерантност към хората, към свободите им по отношение на националност, език, религия довежда до своеобразно идентифициране. Аз съм американец, но съм и поляк. Етническото се опазва и дори съживява. То обогатява нашата обща американска нация.
— Не се ли страхувате, че това може да доведе до известно национално разединение на Америка, до национални конфликти, както е, да кажем, в Съветския съюз.
— Има достатъчно, гаранции, че това нима да стане. Чувството за демокрация е велика сила. Икономическите възможности пред всеки са другата обединителна линия, която свързва в едно тия идващи и идвали отвсякъде хора… Те всички знаят какво биха били без Америка. Всички знаят, че най-разумното, най-удобното, най-практичното, най-нормалното, което може да го има по света, това е Америка… Кой и в името на какво ще се лиши от него?…
— И всичко това в крайна сметка се свежда до едно почти неистово от наша, европейска гледна точка трудолюбие. Така ли?
— В това отношение и у нас вече настъпват съществени промени — казва той, като да ме успокои. — Ще се постарая да ги обясня.
Той сменя ръцете си — сега онази ръка, която беше масажирана, започва да масажира другата…
— През последните години у нас се прави масова преоценка на един стар, неписан икономически и нравствен обществен договор. Култът на американците към материалното благополучие беше прекалено силен в продължение на десетилетия. Те бяха готови да жертват и реално пожертваха много други ценности в името на това свое материално благополучие…
— Като например?
— Като свободното време, общата си култура, образованието, което особено в началните и средните училища и днес у нас не е добро. Това е един от нерешените проблеми на Америка. Като поддържането на приятелски отношения, които изискват време — също. Масовият американец знае всичко или почти всичко за онова, което може да му донесе успех в работата, но повече от това — рядко…
В такива случаи, когато се критикува Америка, на мен ми става хубаво, и аз кимам доволно…
— За да стигна до извода, който искам да направя, ще посоча цифри — казва все така равно и спокойно Крен. — Производителността на труда в края на миналия и в началото на сегашния век нарасна няколко пъти. Това се дължи на факта, че от работниците се искаше да извършват на конвейера или на поточната линия еднотипна работа — монотонна и скучна. Но те я вършеха, защото от това печелеха и можеха да постигнат високи стандарти в удовлетворяването на своите нужди. По онова време те се измерваха с онова, което индустрията вече даваше в изобилие — коли, дрехи, домакински уреди, лесно сглобяеми жилища…
През 1920 г. например работниците съставляваха 50 процента от работещите. Това бяха хора на конвейерите. Промяната на самата организация на труда и технологиите в следващите години доведе до масово освобождаване на работници, които се насочиха към сферата на обслужването. Сега служещите и обслужващите са вече над петдесет и три процента, а броят на работниците в материалното производство спадна на около двадесет и пет…
Появи се проблемът за по-голяма свобода на работното място. Той доведе до увеличаване на образованието. Ето още две цифри: през 1940 г. средното образователно ниво на американския работник е 8,7 години. Четиридесет години по-късно то е 13 години…
Иначе казано, всички работници в Америка имат малко по-високо от онова образование, което у нас се нарича средно. Макар че друг е въпросът доколко нашето средно образование е добро.
— Някога хората работеха много и поради икономическата принуда — казва още професорът. — Страхът от безработица беше реален и силен. А самата безработица — страшна. Днес този страх не съществува в същата степен. Безработицата е по-скоро морален проблем, отколкото икономически. Помощите за безработните, безплатните купони, увеличението на семействата с две заплати направи безработицата съвсем не такова плашило, както преди две-три десетилетия… Поради това и икономическите стимули не са вече толкова важни. Засищането на материалните нужди на хората, таванът на материалните придобивки вече е постигнат за много голяма част от населението. Те вече не са всеобща цел и смисъл на труда…
— Тогава какво остава — попитах, — доброто възпитание ли, калвинизмът ли?
— На нас очевидно ни е нужна нова система от ценности — казва професорът. — Но каква точно — ето въпроса, на който Америка ще трябва да отговори през следващите години… Но нали човешкото щастие и смисълът на живота съвсем не се заключват в постигането и в постигнатото. Той много повече е в търсенето…
— И докато търсите, все така ли ще работите питам. — Трудолюбието вече ехо на инерцията и традицията ли ще бъде?…
— Кажете го по-добре на една популярна, вкоренена в самите основи на нашия живот нравственост. Ако тази истина — той замълчава — въобще може да се формулира така накратко…
— След като в Америка — задавам аз последния си въпрос — хората не се страхуват вече от безработицата, след като демокрацията ви е толкова вездесъща и когато човек е на път, и когато е на работа, и когато е в леглото, в което — казвам — съм напълно убеден, то все пак вие, американците, имате ли някакъв страх!…
— Имахме страх от война — отвърна просто Крен. — От руснаците. Сега вече този страх изчезна. С тази си заслуга Горбачов си осигури най-елитно място в човешката история. Преди двадесет години имахме страх, че сме ненавиждани от света, Русия ни бе изпреварила в Космоса, затънахме във Виетнамската война. Американците трудно преживяха това световно пренебрежение към тях… Това бе смисълът на Рейгъномията… Да се възвърне престижът на Америка! И ние го постигнахме…
Не съм още преспал, дето се казва, една седмица в Америка, а се хванах с най-големия въпрос: защо толкова много работят хората в тая държава… Всъщност това непонятно за нас, европейците, американско трудолюбие е една от най-големите ми изненади в Америка. А още изненади идат, още много има да се види…
II
