— Американското общество е много жизнено и мобилно. Намериш ли хубава работа, местиш се. Заради една къща все на едно място ли ще стоиш пял живот? Но има и друго. От това, в кой квартал живее човек, колко голяма е къщата му, зависи какво ще е отношението към него и на другите бизнесмени. Щом живее между богати, значи и той е богат. Расте общественото му положение, а като расте то, расте и кесията…
Но цял живот така на педали издържа ли се, само за да ти бъде по-голямо богатството, да ти върви бизнесът! Че прав е Алеко!
Владко мълчи, гледа ме през очилата си и сдържано казва:
— Тук под „живот“ точно това се разбира — да ти върви все по-добре работата… Работата и преуспяването правят смисъла на човешкия живот…
— И докога тъй, къде е границата?
— Това е въпрос, на който всеки отговаря сам за себе си.
Той спира, не казва повече… Аз също спирам, не питам повече. Това е твърде голямо изречение, твърде дълбока констатация, за която е ясно, че аз съм още зелен, че време ми трябва да гледам Америка и още да я откривам зад тия думи на Владко.
Където и да ходих, каквото и да гледах, това старание, този култ и преданост към всичко, което се нарича работа, непрекъснато ме изумяват и аз все повече се съмнявам, че тия хора толкова се стараят, само защото ги е страх да не остават на улицата. Темата за границите на потреблението, която бяхме захванали с Владко, ме изправя пред нови въпроси. И аз се радвам, че ще отида днес в „Ренд Корпорейшън“, при едни от най-учените мъже на Америка, и там отново ще питам. Тази жажда на Америка толкова много да работи ми пали въображението и аз си казвам, че няма да си отида оттук, ако не разбера тайната и мощна пружина на американското трудолюбие…
Лос Анжелос не е само палми, хубави улици, големи квартали, Холивуд, кинозвезди и други земни и неземни красоти и богатства. Лос Анжелос е и наука, Лос Анжелос е и „Ренд Корпорейшън“…
Сградата на „Ренд Корпорейшън“ с нищо не ме впечатлява. Тая пък стаичка, в която ме въвеждат, съвсем. Нито един партиен секретар в България няма да ти седне в нея. На стената — прожекционно табло, не от най-големите, пред него — маса със зелено сукно, около масата — столове. Един портрет на Буш поне да имаше, един бюст я на Линкълн, я на Вашингтон. Или пък пейзаж от някой приближен до Белия дом американски художник. Нищо — голи стени. Донасят ми прибор за кафе, който ми отнема известно време, докато разбера откъде да натисна, та да потече кафето. Подобен проблем ми създава и захарницата. Все пак може да се каже, че откак съм в Америка, придобих известна техническа култура… Пресилването в петнайсетина различни хотела, в различно време строени, направо си бе едно инженерно образование.
Защото американците не са народ като народ и Америка не е държава като хората. Не вземат като нас, да си направят един завод за кранове и мивки, един техен си „Стоян Бъчваров“, после, като ги гони толкова научно-техническият прогрес, да си го усъвършенстват, колкото искат. А те във всеки хотел различни вани сложили, различни кранове, различни мивки. Едни от началото на века, други от средата, трети, дето се казва, от утрешния ден. На едни кранът ниско долу, на други по средата на стената, на трети пък изобщо не може да го стигне без стълба човек. Че аз да не съм водопроводчик или ясновидец, та ще зная коя мивка и душ какви бутони имат, откъде се натискат, кое се превърта, на коя точно фотоклетка откъде да й застана, че да ми пусне водата… Налагаше ми се няколко пъти да признавам техническата си безпомощност, да излизам неизкъпан, или ако успея поне вода в мивката да пусна — да се измия с кърпата… Макар че и това не всеки път ми се удаваше. Доста си бях интересен — гол, изправен пред един нищо и никакъв кран, въртя се петнайсет, двайсет минути около него, пробвам тази дръжка, онова колело, а вода не прокапва… Тъй да ме гледа човек отстрани как съм клекнал и оглеждам лъскавите железа — шишкав, гол и безпомощен… доста смях може да се посмее. Както пък ние, българите, обичаме да се присмеем на човек, който се е препънал, паднал или пък е изгубил властта си. Ала аз съм убеден, че тъкмо поради тази причина, макар да идвам от една световноизвестна техническа нация, познанията ми с нищо не могат да застрашат безопасността на Америка. Тяхното ЦРУ сигурно се е отказало вече да ме следи и ме е оставило сам да си блъскам главата с тия проклети кранове и душове. И до смях ли ми е било, до сълзи ли, само аз си зная… Що зор видях с крановете на един душ в Мемфис — разгадах го чак на третия ден… Те пък не щяха и не щяха да протекат, докато не определя с един термостат колко топла трябва да е водата, за да потече…
В този смисъл в „Ренд Корпорейшън“ бях по-облекчен. Първият от професорите, с които се срещнах, видя моята битка с прибора. И когато, омаломощен и неуспял, го оставих малко да си почине, той го взе, наля си кафето и остави тая шашава тенекия, пак отпреде ми… На българина толкова му трябва — да му покажат, оттук нататък през пет минути си сипвах…
Предстои ми сега да се запозная с един наш, български професор. Син на български журналист и карикатурист от преддеветосептемврийска България, убит, както много други, без вина и причина веднага след Девети… Един мислещ човек, един голям българин. И синът е мислещ човек. Семето на Райко Алексиев не се е попиляло из Америка… Мислите на Александър са ясни, задълбочени и сериозни. Минал е през всичко: и през бдителните очи на нашите комсомолски организации, и през намръщените погледи на ДС, и през всички изпитания и трудности, познати на такива като него в Америка, докато стигнал до „Ренд Корпорейшън“ („Корпорация под наем“). В тази известна в цял свят корпорация работят около четиристотин професори и доктори на науките. Тук, най-просто казано, анализите за развитието на света — и особено на нашия източен свят, са до такава степен дълбоки и тънки, щото, ако попитам колко ще струва след петнадесет години в България едно пакетче тиквени семки, със сигурност ще ми кажат. Както ще ми кажат колко дни от месеца трябва да работи в следващите години един български професор, за да си купи, да кажем, едно кило захар, едно кило картофи и един хляб. Резултат, както се вижда, все на безкризисното, планомерно и пропорционално развитие на нашата социалистическа икономика в съдружието на СИВ…
Пред мен заедно с Александър Алексиев се редят още трима професори от това вездесъщо научно ведомство, което работи по поръчка. Прогнозите на тази институция са дотолкова безпогрешни, че стрелят в целта по-точно, отколкото оръдията на Пентагона. Ето защо и той твърде често използва корпорацията за свои цели и проучвания.
Тук аз задавам своя коронен въпрос. Искам тия учени мъже да ми отговорят защо толкова много работят американците? Алчност, нужда, вътрешна потреба, религия или състояние на целокупния разноезичен и разноцветен американски дух…
„Основата на американското трудолюбие трябва да се търси в етиката на протестантите — казва ми проф. Крен. — В техните пуритански традиции, освен вродената неприязън към алкохола, се включва и философията на трудолюбието… Според тях трудът е морална ценност сама по себе си!“
Значи и тия протестанти, мисля си, са като нас, щом го имат това: „Залудо работи, залудо не стои!“
— Според Лутер и Калвин — продължава да ме просвещава професорът — да се безделничи, да не се работи, е неприемливо и богохулно. — Трудът е вид служба на бога…
Слушам и скептично въртя един молив в ръка. На мене ли, социалистическия човек, ще ми ги раз правя тия. Ние за какво не го обявихме труда — и за най-голямото богатство, и за най-високата морална ценност, и ордени се раздават колкото щеш, и звания за онзи, който що-годе прилично си свършва работата, и лауреатства… И пак до обяд не ни се ходи на работа, следобед вече не ни се работи…
А професор Крен продължава:
— Фондация „Пъблик Адженда“ проведе изследване с четири въпроса:
За вас работата е:
— неприятна необходимост;
— замяна на труд срещу заплащане;
— интересна и желана сама по себе си дейност, която обаче твърде често ограничава човека;
— морална стойност сама по себе си.
Повече от петдесет процента отговорили: „Имам вътрешна потребност добре да си свърша работата, независимо от заплащането…“
— Това — казвам — е ясно. Но все пак не разбирам какво я е докарало до главата на американеца тази вътрешна потребност…
— Тук има конкуренция — казва Крен. — Тя е в състояние да накара всекиго да си върши работата най-добре. А това, като стане втора природа, че даже и първа на човека, лесно се превръща по-сетне и въз вътрешна необходимост. У нас има съвършена система за стимулиране на труда, която, съчетана с
