Зиновиев. За него между фашизма и „белия терор“ — режимите в редица европейски държави—няма принципна разлика. Според Зиновиев и в България режимът (на БЗНС) с в този кюп, поради което БКП „може би“ също трябвало „да стане нелегална“, тъй като и „тя страда много от белия терор“.
Да се спечели за идеите на Коминтерна мнозинството от работническата класа „на книга“ е лесно, а в живота се оказва невъзможно. И тогава ръководителите на болшевишката партия замислят една голяма маневра, наречена „единен работнически фронт“.
Някои от социалдемократическите партии се опитват да въздействат върху политиката на болшевиките и на ръководения от тях Коминтерн в посока към демократизиране, към отказ от политиката на гражданска война в редовете на работническата класа, към сътрудничество с всички работнически партии. Идеята е привлекателна и ИККИ се съгласява през 1922 г. да се проведе в Берлин среща на представители на трите интернационала. Това съгласие е оспорвано от ръководствата на някои комунистически партии. Ръководителите на Френската комунистическа партия например още живеят със самочувствието, че тя е по-силна от социалистическата партия и че нямало защо да се подава ръка на давещия се. На срещи със секретари на партийни организации зам. генералният секретар на ФКП Трейн през януари 1922 г. разяснява истинския смисъл на политиката на единен фронт: да се сближават с реформистките шефове при всяка обща акция и след това да се отдалечават, но тъй, както „се приближава и отдалечава ръката до кокошката при оскубването на перата“. Трейн обаче не е отговорил на въпроса, какво ще прави комунистическата партия, ако „социалистическата кокошка“ след първата шепа оскубани пера се разкряка и побегне далече.
Още по-образно е разтълкувал характера на новите отношения комунисти—социалдемократи Т. Джексън на конгреса на Английската комунистическа партия през март 1922 г. — „Отначало им стискаме ръката, а после — гърлото!“
Но и ръководителите на Коминтерна не крият, че кампанията, която водят за единен фронт, е средство за привличане на членовете на социалдемократическите партии на страната на пролетарската революция, или както е писал Зиновиев в доклада си пред специална свикания пленум на ИККИ, това е „тактическа маневра“ за показване на истинския облик на социалдемократите, „за погребване на лидерите на II и II 1/2 интернационал“. След подобна подготовка от страна на ИККИ е ясно, че срещата в Берлин е осъдена предварително на неуспех. Тогава в ИККИ откриват формулата „борба за работническо правителство“, разширена за по-слабо развитите страни като „работническо-селско правителство“. Съдържанието обаче на политиката, която подобно правителство е трябвало да провежда, се разбира от друг доклад на Зиновиев от лятото на 1922 г.: работническото правителство е правителство на диктатурата на пролетариата. „То е псевдоним на съветската власт, то е по-удобно за обикновените работници и затова искаме да използваме тази формула.“
Зиновиев е знаел отлично, че нито една уважаваща себе си партия няма да се съгласи да бъде ръководена от комунистическа партия в борбата за власт и резултатът от тази борба да бъде установяването на диктатура на пролетариата. Уважаващите себе си партии се борят за власт с бюлетини в ръце, а не с пушки. Но за ръководителите на болшевишката партия е било важно да разполагат с лозунг, който да бъде използван като оръжие в борбата за печеленето на влияние и за изместването на социалдемократическите партии от заетите от тях позиции.
СОЦИАЛДЕМОКРАЦИЯТА
Деветнадесетият век е век на формиране на съвременното лице на Европа. Феодализмът си отива, подгонен от парната машина, металите, електричеството, нефта. Войни и революции чертаят граници на големи и малки държави. В историята влизат имена на големи и малки политици. Учени откриват тайните на звездите и атомите, изясняват отношенията маймуна човек. От чупенето на машината — „виновник“ за мизерията на работника, от организирани демонстрации се достига до политическата партия, която се бори за решително подобряване на положението на бедните, като се вземат властта и парите на богатите.
В теорията за светлото бъдеще се появяват имената на Маркс и Енгелс — бащи на идеята за насилието като акушерка на прогреса. В хаоса на миналото те се стараят да открият закономерности, които подготвят необратимо комунистическата революция, възшествието на диктатурата на пролетариата. Тази диктатура щяла да доведе до изчезване на класите, а с тях и самата държава — омразна и омръзнала на свободолюбивия човек институция. Наричат последователите на тези идеи пролетарски революционери. В края на века все по-често ги наричат и марксисти. Работническата класа, която непрекъснато множи редиците си, е благоприятната почва за разпространението на тези идеи.
Друга посока за развитието на теорията за светлото бъдеше сочат мислители, убедени, че отношенията човек—човек трябва да бъдат… човешки! В хармония и с общи усилия всички социални слоеве, които изграждат пирамидата на обществото, трябва да дадат своя принос за издигането на жизненото равнище, за развитието на просветата и културата, за оздравяването на морала, за демократизирането на политическия живот, за по-голяма социална справедливост — това е програмата на голяма група от теоретици и политически дейци, които никога не са приемали идеите на Маркс за изостряне на класовата борба на работниците срещу капиталистите.
И двете групи, и сродни с тях са клонове на едно голямо семейство, вярващо в социално справедливото общество на бъдещето. В края на века и началото на XX в. голяма част от марксистите променят своето отношение към идеите на класиците — на създателите на теорията за научния комунизъм. Безспорният лидер на ревизионистите е германският социалдемократ Едуард Бернщайн. Той съветва ГСДП да има смелостта да се раздели с революционната фразеология, да погледне действителността в очите и да се превърне в партия само на демократическите и социалистическите реформи. Своите идеи Бернщайн развива през 1899 г. в станалата знаменита книга „Предпоставките на социализма и задачите на социалдемокрацията“. По-късно Бернщайн обяснява, че е отхвърлил постановката за близкото рухване на буржоазното общество и е казал, „че социалдемокрацията не трябва да основава своята тактика върху надеждите за неизбежната му катастрофа“.
Бернщайн отхвърля основни марксистки прогнози за влошаване на положението на работническата класа, за разделяне на обществото на две обявили си война на живот и смърт класи, за невъзможността това общество да се реформира и развива демократично, за революционното събаряне на капитализма. Опитите според него да се обяви марксистката диалектика за шперц, който отваря всички врати, който може да разреши всички проблеми на работническата класа, не водят до революция, а до насаждане на утопии.
Основната теза на ревизионистите е, че единственият път който води към социализъм, е еволюционният, че социализмът не означава скъсване с либерализма, а негово най-пълно осъществяване. Поради това Бернщайн пише фразата, която влиза историята на социалдемокрацията: „Движението е всичко и това, което обикновено наричат крайна цел на социализма, е нищо“!
Изводите на Берщайн за задачите на социалдемокрацията са поддържани не само в Германия, но и в много други страни от социалдемократи, които правоверните марксисти наричат социалреформисти. Мнозинството от германските социалдемократи е повлияно силно от тези идеи, дори и когато не ги приема изцяло, какъвто е случаят с безспорния лидер на партията Карл Кауцки.
Във Франция започва и практическото приложение на ревизионизма — през 1899 г. социалистът Милеран, депутат в Камарата, става министър на търговията и промишлеността и съдейства за намаляване на работния ден с повече от един час, за държавния контрол върху условията на труд във фабриките, за поощряване на организирането на работниците в профсъюзи.
Тук лидерът на немарксисткия социализъм е Жан Жорес, който създава и социалистическа партия, различаваща се от марксистката с идеите си за демократична еволюция на обществото, за просвета на народните маси.
Във Великобритания идеите на Маркс не намират сериозен отзвук. Работниците са организирани в трейдюниони, а политическата им просвета се води от хора, за които социализмът е общество, което уважава християнските ценности. Към това общество се върви не чрез класова омраза, а чрез парламентарни избори и реформи. Водеща роля в социалистическата мисъл тук си е извоювало Фабианското общество, което предлага нови идеи на световното работническо движение: за постепенно преминаване към държавата на основни производителни сили на обществото; за използване на кооперацията като
