ФРАНЦИЯ — СБОГОМ НА ИЛЮЗИИТЕ
Четиригодишната война на френска територия оставя след себе си освен 1 400 000 убити и 750 хил. инвалиди, и следи, които ще напомнят още дълги години какво е загубила Франция: разрушени са или тежко са засегнати над 20 хил. предприятия и работилници и 500 хил. сгради, 30 млн. дка земя наподобяват лунен пейзаж, унищожени са 9700 жп моста, 5 хил. км жп линии и 54 хил. км пътища. От победените французите очакват и възстановяване на разрушенията, и компенсации за претърпените страдания. Най-популярният лозунг в страната е дело на финансовия министър Клоц: „Бошите (обидно прозвищи за германците — бел. М. С.) ще платят за всичко!“ И това е първата голяма илюзия — германците и не могат, н не искат да платят за всичко, а Клоц влиза в затвора за фалшификации на документи.
Втората голяма илюзия е, че войната, от която Франция е понесла най-големи загуби и която е спечелена с най-голям принос на френската армия, е последната, която се води на нейна територия и че е завършила с вечен мир. И французите са първите, които кръщават тази война „великата“ (тъй се пише и до днес тя във Франция, вместо Първата световна война).
Разправиите между победителките, свързани с Версайския договор и репарациите, и оттеглянето на САЩ от ОН са първите сигнали за стойността и на тази илюзия. А огорченият от неуспеха да влезе в Елисейския дворец (резиденцията на прези-дента на републиката) Клемансо изрича една прокоба, която тегне на следвоенните поколения: „За двадесет години Франция ще бъде мъртва.“
Третата голяма илюзия е, че преживените нещастия ще повлияят върху оздравяването на социалния климат, че ще доведат до национално единство и изграждането на по-справедливо общество. Преходът към мир с всички свръхтежки за разрешаване проблеми разпръсва тази илюзия най-бързо. Бедните не могат да станат богати, но войната е попълнила списъка на богатите французи с нови имена.
Синята камара. Опиянението от победата продължава да действа през 1919 г. и изборите са спечелени от обединените в Национален блок партии на десницата и центъра. Новата Камара е наречена синя по цвета на униформите на многобройните депутати — бивши военни. От военновременния кабинет излизат министрите социалисти, а партията на радикалите и ра-дикалсоциалистите напуска Националния блок след неуспеха на рурската окупация. От ляво крило на десен блок, след предизборно споразумение със социалистите и републикан-социалистите, тя се превръща в дясно крило на ляв блок. Левият блок печели изборите в 1924 година. За Франция идват години на бързо икономическо развитие. Производството на стомана и чугун в сравнение с 1913 г. се удвоява, на електроенергия — учетворява, на изкуствени влакна — удесеторява. Радикалите обаче не издържат на натиска на десницата и през 1926 г. разцепват Левия блок. Поради липса на обща правителствена програма, подписана от трите партии (социалистите не желаят да влязат в правителството), обиденият и на своята партия на радикалите Клемансо на въпроса, какво му е мнението за Левия блок, написва мълчаливо: 0+0+0=0.
Твърде любопитна е еволюцията на социалистическата партия. В края на 1920 г. мнозинството от членовете й гласува за влизане в Коминтерна. В „старата къща“ остават обаче най-авторитетните лидери и мнозинството от социалистите — депутати в Камарата. В продължение на 25 години всепризнатият „първи между равните“ в социалистическата партия е Леон Блум. Стартирала с повече от 130 хил. членове, ФКП бързо губи инерция и поради разочарованието от диктата на Коминтерна, а и защото намалява остротата на социалните противоречия. Само след 2 години я напуска дори и нейният основател Фросар. И обратно — социалистическата партия от 30 хил. членове през 1921 г. през 1924 г. вече надминава комунистическата. В 1930 г. социалистите са 111 хиляди. Комунистите са 30 хил., но от тях само 10 хил. си плащат членския внос.
С тактиката „класа срещу класа“, с поведението си по време на изборите през 1928 г., когато проваля левицата, с обявяването на Елзас и Лотарингия за експлоатирани от Франция чужди области (защото още Ленин е отхвърлил Версайския мирен договор като „мир на убийци и на касапи“), с войната си срещу социалфашистите и с квалифицирането на френската демокрация като фашизирана и дори чисто фашистка, с отричането на „Марсилезата“ и пеенето на „Интернационалът“ (по това време химн на Съветския съюз) ФКП сама се поставя в положението на слуга на Москва. На бял свят вече излизат свидетелства за милионите, наистина изпращани от Москва. По израз на генералния й секретар М. Торез ФКП се превръща в „секта, която клеветяха безнаказано и презираха открито“, но той хвърля вината за това положение върху свои бивши другари, членове на Политбюро на партията.
Световната икономическа криза въздейства върху Франция по-слабо, но по-продължително време и страната не може да достигне промишленото производство от 1928 година. В изборите от 1932 г. печели новото издание на Левия блок. В края на 1933 г. избухва поредният финансов скандал. „Героят“ Стависки е твърде удобна мишена за загубилите изборите десни политически партии и за цялата крайна десница — родителите му са евреи, напуснали Русия в края на миналия век, а той е свързан с депутати от партията на радикалите. Скандалът води до неочаквана развръзка — през януари 1934 г. търсеният от полицията Стависки е намерен мъртъв, с пистолет в ръка в една вила в курорта Шамони. „Самоубит“ пишат вестниците на десницата и обвиняват в корупция правителството на депутатите от Левия блок. В една карикатура аристократка предупреждава слугинята си около наредена маса: „И внимавай, преброй сребърните прибори, защото на вечеря ще имаме депутати!“ Но ако подобни шеги са в рамките на нормалните политически борби, то нападките срещу Камарата на депутатите достигат до призиви за разправа и до заплахи, сипещи се от страниците на „Аксион Франсез“ от рода на тези от 11 януари, че куршумите на лигата „Аксион Франсез“ „няма да изпуснат своята цел“ и че министър-председателят радикалът Шотан трябва да бъде изпратен в затвора. Антиправителствените прояви на лигите (формации на крайната десница, образувани от бивши военни и студенти и проявяващи се в Париж и предградията, които нападат демократичните основи на републиката, ратуват за силна изпълнителна власт и с улични демонстрации и манифестации на свои групи със специални униформи се стремят да предизвикат безредици или да разкъсат отново, както в 1926 г. съюза на левицата, или да предизвикат предсрочни избори; само една от тях обаче изповядва фашистки идеи) достигат своя връх на 6 февруари 1934 година.
Вечерта в Камарата на депутатите се гласува доверие на новото правителство, водено от Даладие, който обещава да проведе разследване срещу компрометираните служители и депутати. Лигите организират на Плас дьо ла Конкорд демонстрация, която прераства в метеж — в опит да се премине моста на Сена и да се щурмува Бурбонският дворец — седалището на Камарата. Полицията отбива неколкочасовия щурм, но са убити 16 души от нападащите и един от отбраняващите се, а няколко хиляди души са ранени.
Поради пролятата кръв Даладие подава оставка и десницата постига първата си цел — да се образува правителство с нейното участие. Отговор на събитията от 6 февруари са две контрадемонстрации. На 9 февруари ФКП се опитва да организира самостоятелна демонстрация. Със своите лозунги от рода на „Всички, които не са с нас, са фашисти“ или „Даладие — убиецът, на бесилото“ (М. Торез на 6 февруари твърди, че между буржоазната демокрация — холерата, и фашизма — чумата, няма принципна разлика) комунистите са изолирани напълно от обществото и полицията ги разпръсква без особени проблеми, но пак има няколко убити и ранени. На 12 февруари по призив на намиращата се под влиянието на социалистите Обща конфедерация на труда републиканска Франция стачкува и манифестира решителността си да не допусне завой надясно в политическата система.
Идването на нацистите на власт и февруарските събития във Франция и в Австрия (там провокационните действия на правителството на Долфус предизвикват социалдемократическо въстание в Линц и Виена) заставят ръководството на Коминтерна да се замисли сериозно над издиганите още от 1919 г. основни стратегически и политически лозунги. Франция е определена като терен за експериментиране на нов курс — на съюз със социалистите. На 27 юли 1934 г. този съюз в защита на демокрацията е скрепен с пакт, а през 1935 г. към него се присъединяват и радикалите, и републикансоциалистите. Създаден е Народният фронт с програма за защита и разширяване на демокрацията.
Народният фронт печели изборите за Камара на депутатите през 1936 г. и Леон Блум е първият социалист министър-председател на Франция. Радостта от победата в изборите води до спонтанни стачки в цялата страна. Работниците се настаняват във фабриките и организират празненства в очакване на новите закони от новата Камара. И те са приети почти свектавично: повишаване на заплатите, четиридесетчасова работил седмица, двуседмичен платен отпуск, контрол над Френската банка, подпомагане на селските стопани, национализация на военната промишленост, разпускане на лигите.
Във външната си политика обаче правителствата на Народния фронта търпят неуспехи. Помощта им за
