Вилите не можеха дълго да следват кораба, благославяйки платното му с попътен вятър. Могъщите симурани не обичат откритите морски пространства, където не се намира даже гола скала за почивка. Пък и над океана повеляват други Сили, заради което не бива да се навлиза надалеч в чуждите предели. На изпроводяк младоженците пратиха къдрав бял облак, бухнал от ударите на въздушните потоци. Облакът премина над бързо порещата вълните „косатка“ и я поля с весел едър дъжд. Вълкодав, улисан в книгата, не успя да я прибере в калъфа й, наложи се да я крие под дрехата си. Дъждът сякаш отми от въздуха последните миризми на сушата, като остави след себе си пронизително чиста и бляскава синева. И само човек с безнадеждно закоравяла душа не би възликувал от гледката на това небе и наситено сините вълни, увенчани с бели съскащи гребени. После вятърът започна да утихва. Вълкодав изпрати с мисления си взор двете мънички черни точки, обърнали към брега.
През това време Астамер, който вече нямаше повод да се чуди и мръщи на „неправилния“ вятър, пак се мусеше. Сега пък се тормозеше от твърде лесното начало на пътешествието. Според дългогодишния опит на морехода, първият лек успех обикновено не вещаеше добър краен изход. Ето и сега — по северния небосклон се трупаше полегат засега облачен вал. Наглед облаците бяха безобидни, но Астамер, роден върху палуба на гемия, прекалено добре знаеше каква буря може да избухне от подобни облачни стени… И ще подгони ладията, ще я понесе кой знае накъде — може и до Арантиада, но нищо чудно направо до Южен Нарлак или дори в Халисун, където поминъкът на крайбрежните жители е да плячкосват заседнали в пясъчните плитчини кораби!…
Щом вятърът се изгуби съвсем и бодро редящите се вълни станаха по-гладки и лениви, Астамер нареди на хората да свиват платното и да се хващат за веслата.
Купувайки място на сегванска „косатка“, човек не си плаща за превоза, както става на арантски търговски съд. Там пътешественикът получава за парите си собствено кътче в недрата на просторния трюм — и ако ще, до края на плаването може изобщо да не се появи на палубата. Никой няма да го юрне да се катери по мачтите да сваля изтръгващото се от ръцете платно, нито ще го кара да гребе с тежко весло. На „косатката“ обичаите са съвсем инакви. Мястото на такъв кораб е пейка, разположена напряко на гемията, от прохода по средата до борда, а към нея — междината до следващата пейка. Над главата ти е небето, зад борда — близката вода. На всяко място се полагат два чифта яки ръце. Така че да си мислил по-рано, преди да си поел на път през морето със сегвански съд. Ако не те бива да гребеш — търси си друг кораб и други спътници, също като теб изнежени и мекотели.
— Приличните люде наемат гребци и им плащат! — мърмореше полугласно Еврих, докато нагласяше дългото чамово весло в гребния люк. — А ние хем пари сме дали, хем ще бачкаме като каторжници!…
— Не дрънкай глупости, умнико голокрак! — веднага му се сопна от съседната пейка широкоплещестият Левзик. — Само вие, нечестивите арантяни, приковавате неволници към веслата си! Защото сте станали съвсем негодни за нищо. А ние, свободните мореходи, даваме свобода на всеки роб, причислил се към свещеното въртене на весло!
— Освобождавали сте някога — безстрашно изсумтя Еврих. — Преди двеста години!
Вълкодав слушаше препирнята без капка одобрение. За такива като Еврих в неговото племе казваха, че заради хубава приказка родителите си ще одума. Острият и дързък език на арантянина не за първи път заплашваше да вкара в беля собственика си, ала граматикът все не кротваше. Вълкодав само въздъхна, когато засегнатият сегванин постъпи както би постъпил всеки почитащ обичаите на Островите — предаде веслото на другаря си Гарахар и прескочи пейката. Сега ще сграбчи Еврих за парцалите, известно време свирепо ще сумти в лицето му, сетне ще каже какво мисли за жителите на Арантиада изобщо и за многознайкото конкретно. И ще използва такива изрази, че ще е по-добре Йара да не ги чува, нищо, че не разбира добре сегвански. И междувременно, ако Еврих понечи да му се репчи, Левзик ще се ядоса истински и само с ругатни работата няма да се ограничи…
И що за доблест е тази неговата, пуста учена — да дразни човека, с когото още не един ден ще се наложи да прекара на съседни пейки?…
— Ей! Скандалджиите!… — кресна в този миг от кърмата Астамер. — Хващайте веслата, че не знам какво и къде ще ви хване!…
Заповедта на старшия на кораба е свещен закон. Рижият седна, като одари Еврих с убийствен поглед. Граматикът отвърна с язвителна усмивка, а Вълкодав си помисли, че младият арантянин има известно право. Защото в побелелите старини, когато на „косатките“ действително са освобождавали пленници, по някаква причина оказали се на веслата, в онези наистина легендарни времена нито един мореход не би тръгнал на свада със съседа си само заради зле казана дума. Тогавашните островни сегвани изобщо са били по-заклети мълчаливци и от вяните. Защото са разбирали, че на малка гемия всред огромното море няма къде да се денеш от човека, с когото глупаво си се скарал. Стара сегванска мъдрост гласеше, че колкото повече копчета си пришил на устата си, толкова по-добре — по-рядко ще си я отваряш!
До Астамер изникна младо момче с петструнна арфа. Гребците, щом го забелязаха, сдържано зашумяха в знак на одобрение. Работата на веслата е досадна, изтощителна и наистина каторжна. Ала съвсем друго е да зазвучи песен! Така и ритъм по-леко се поддържа, и умората се забравя. Ненапразно островните сегвани бяха прочути не само като морски разбойници, но и като вещи стихотворци и почти ненадминати певци. Вълкодав веднага се сети за веселия Авдика, край когото неизменно се скупчваха на почивките всички пазачи. И баща му си припомни — Аптахар, съвсем безгласен, ала това ни най-малко не му пречеше да пее с цяло гърло, без да се притесни дори от присъствието на кнесинята…
Момъкът удари по струните, а гребците, предимно сегвани, възторжено изреваха, дочули позната мелодия. Вълкодав също знаеше тази балада. Доколкото му бе известно, пели са я още по времето на Последната война.
Гласът на младия певец се оказа дивно силен и звънък. Гребците подпяваха, ала арфистът се извисяваше отчетливо даже през бученето на близо петте дузини дрезгави гърла.
