Право на двубой

ще се извие на стрелите смъртен хоровод
и че градът ще падне право в наште длани
като презрял и сочен плод…

Йара, който седеше на палубата редом с Вълкодав, дълго се взираше в захласнато пригласящите на певеца мъже и плахите му очи постепенно ставаха възторжени и смели. Почти всички бяха яки, мощни мишци се издуваха при движенията им, у мнозина кожата бе нашарена с белези, получени в отдавнашни сражения. Вълкодав с лекота отгатна по вида на момчето какво се върти в главицата му — навярно мислеше за това как съвсем скоро ще се присъедини към народа на баща си и ще се озове всред подобни изпитани от живота юнаци. Ще съумее ли някога да стане един от тях не само по рожденото си право, но и по заслуги, като равен?…

Йара не разбираше за какво повествува баладата, ала долавяше общото настроение и го попиваше като сюнгер топла вода.

Там плаха е войската, владетелят е слаб,
стените градски са порутени и стари,
в хазната им обаче с лопата да гребеш,
и пълни са догоре богатите хамбари!

По кръчмите им там от смях ще оглушеем,
накрая ще ни втръснат дори грабежите
и весели красавици ний славно ще тешим,
онези, на които посякохме мъжете!…

Вълкодав бе комай единственият, който не пееше. Понякога поглеждаше Еврих. Спрямо останалите мъже той приличаше на крехко сърне между тежки зубри. Въпреки това гребеше плавно и мощно, врял и кипял майстор на веслото — веднага се забелязваше, че е опитен в това дело.

Йара приближи устни до ухото на вянина и прошепна:

— За какво пеят?

— За наемници — каза Вълкодав.

— Които са били герои?

— Според моя народ не е герой онзи, който взема накити от една жена, за да ги даде на друга.

Йара помълча и пак попита:

— А какво толкова са направили, за да съчинят балада за тях?

— Преди двеста години щурмували Хорам… град в Северен Халисун — отвърна Вълкодав. — Вождът обещал на сегванските наемници лесна победа и много плячка, пък то станало съвсем другояче…

Пред нас отвориха вратите,
а ние чакахме от този град поднесен ключ…
Но копия светнаха насреща през облаците прах,
досущ като светкавици при буря!…

И чуждите коне ни тъпкаха в зелени треви,
и чуждите стрели ни пронизваха гърдите.
Нас вождът чуждоземен прати ни на смърт,
за да си проправи към победа пътя!

И смяха се във небесата могъщи Богове,
загледани как по земята кръв се лее.
Всички загинахме там, до един, без помощ,
Но всеки умря кат герой!

Сред нас не намери се никой страхливец,
който да проси робски живот!
Всички измряхме — всеки бе щастливец,
че не се предаде на врага!

Други мъже утешиха наште вдовици с бели гърди,
други прибраха сандъци от обещаната хазна.
А ние останахме на полето широко
да спим своя вечен безвременен сън!…

— Глупави наемници — изсумтя Йара. — Нима може да се вярва на празни обещания! Аз не бих повярвал!

Вълкодав едва не се изтърва, че подобни думи звучат като упрек към собствения баща на момчето, който също е бил подмамен от лъжливи обещания и доверчиво тръгнал към Змейската диря, без да поразпита преди това що за място ще обитава. И накрая попаднал в кажи-речи същата клопка, в която се озовали злощастните сегвани преди два века. Само дето те, за разлика от клетия планинец, не помъкнали със себе си към смъртта жените и децата си.

— Те неправедно живяха — каза Вълкодав, — но загинаха честно и храбро, без да се отметнат от клетвата си. Затова до ден-днешен пеят за тях.

— Надявам се — мечтателно проговори Йара, — да успея да стана воин, когато тръгнем на поход да изколим шаните. Ние няма да постъпим като тези наемници. Нас никой не ще надхитри!

Вълкодав премълча. Не му харесваше какви ги приказва момчето. Момъкът с арфата сякаш подслуша неговите мисли и довърши баладата:

Смъртта на бащите не поучи момците
и всеки е воин още в пелените,
в огъня се хвърлят и не знаят, че твърде
печален ще излезе краят.

Жестоката мъдрост, подобна на нашата,
и тях ще застигне във смъртния час…
Налей на наемника, нека пълна е чашата,
да пие и да споменава нас!