арантянина, дето гребе като сегванин!…
— Та Бездна всеки ден хвърля из владенията си дивна мрежа — продължи Левзик, след като сам се насмя до насита заедно с другите. — В тази мрежа се ловят не риби и водорасли, а само най-смелите воини, паднали в морски битки. И понеже те не познали прегръдката на погребалните клади, достойните им души не могат засега да се възнесат в Обителта на Храмн, да седнат на вечния му пир.
Йара кимна разбиращо. И в неговата родина имаше подобни вярвания.
— Милостивата Богиня им дава плът и облик на делфини, а сетне ги праща да наглеждат нас, живите мореплаватели. Затова се случва те да спасяват давещи се корабокрушенци. И още… — Левзик победоносно скоси очи към Еврих — нито един островен сегванин, даже да мре от глад, не ще посегне на делфин. За разлика от нечестивите голокраки!…
По палубата отново избухна смях, към който арантянинът се присъедини без колебание.
— Вълкодав е велик воин — каза Еврих на невръстния итигул.
— Вълкодав се бие добре — сдържано, по мъжки потвърди Йара. — Видях го в кръчмата.
Вянинът гребеше, слушайки разговора им, но си траеше, за да не дава повод на Еврих за пореден път да се шегува.
— Нямах това предвид — каза младият арантянин. — До днешния ден той нито веднъж не е хващал весло на косатка, а я виж как го върти сега! Само велик воин умее така отведнъж да усвои непознат му занаят!…
Йара се промуши под ръцете на Вълкодав, настани се до него и повтори, сякаш споделяйки най- заветното си:
— Аз също ще стана велик воин и ще поема с мъжете след Елдаг Бързото острие да изтребим шаните… дано се изличи името им от приказките на мъжете! Ние ще очистим от тях нашата свещена земя и няма да оставим никого, способен да продължи мерзкия им род! Вождът Елдаг носи старинен кинжал с дръжка от тюркоаз. Ако не се мокри редовно с шанска кръв, ще се напука и помътнее…
Вълкодав, мълчал почти през целия ден, при тези думи неочаквано се обади:
— А ти поне веднъж да си виждал село, изклано до последния човек?
— Не — озадачено отвърна Йара, — не съм виждал, но когато ние…
— А аз съм виждал — прекъсна го вянинът с глас, от който войнственият малък планинец се смръзна. — В Сакарем, по време на въстание на тамошните жители против своя шад — мрачно и тежко продължаваше Вълкодав. Говореше на езика на Шо-Ситайн, за да може Йара да го разбира добре. — Шад Менучер не проявяваше към бунтовниците никаква пощада. Аз и моята Наставница веднъж се натъкнахме на село, предния ден нападнато от отряд „златни“…
— Най-подбраните наемници, личната охрана на сакаремските управници — тихо поясни Еврих, който също бе наострил уши, защото не бе чувал тази история. Той пък, варваринът, какво ли изобщо е споделял…
— Селото беше голямо и богато — работейки с веслото, бавно разказваше Вълкодав. — Наброяваше повече от стотина двора. Ние влязохме в него с Наставницата ми откъм тръстиките. Заварихме само неколцина живи. Бяха роднини и приятели от съседното селище, дошли да узнаят какво се е случило. Не можеха да осигурят на всеки мъртъв отделна клада, защото не биха събрали дърва из цялата околия. Изкопаха край старото гробище една голяма обща яма и хвърляха в нея труповете. Товареха ги на каруца, караха ги до трапа, изтърсваха каруцата и пак обратно. Бутаха каруцата сами, защото конете се плашеха от миризмата на смърт. Хората ни казаха, че първоначално се опитали да редят телата що-годе прилично, после опитали поне да слагат семействата един до друг, ала постепенно им свършили силите. И никой вече не плачеше. Бяха претръпнали. Ние започнахме да им помагаме…
Вълкодав замлъкна за малко. Не погледна нито Йара, нито граматика.
— Заедно с един момък, Саргел се казваше, хващахме труповете за ръцете и за краката… когато имаха ръце и крака… залюлявахме ги и ги хвърляхме в каруцата. Имаше мъже, жени, деца, дори пеленачета. Един от тия, с които прибирахме телата, изведнъж се изгуби. Видяхме го за последно да влиза в една къща. Потърсихме го там. Седеше на масата сред мъртъвците и играеше с тях на ашици. Кикотеше се, пееше, хвърляше ашика вместо всеки труп…
— Той е полудял?… — плахо попита Йара. Вълкодав кимна и след малко продължи, просъсквайки през зъби:
— После намерихме мъртва девойка. Бях на двайсет зими тогава, а тя… не знам, може би на петнайсет или още по-малко… „Златните“ я бяха насилвали. Дълго. Накрая й прерязали гърлото. Така я намерихме. Лежи в локва кръв… а лицето й спокойно, светло, чисто… сякаш ей сега ще се събуди. Трябваше да я метнем в каруцата при останалите, а Саргел изведнъж се разтрепери и вика: Чакай, не бива с нея като с другите, ще я кача сам… Взе да я вдига на ръце, а главата й бе почти отрязана, на ивица кожа се държеше. Момчето я вдигна… главата й остана. Даже се търкулна под нозете ни. Саргел щеше да припадне, стана бял като сняг…
Йара също бе пребледнял. Еврих мълчеше и гледаше ръцете си.
— Мухи — каза Вълкодав. — Сини мухи. Облаци жужащи. Кацаха по труповете. Дори не излитаха веднага, когато се навеждахме над убитите…
Йара заби нос в коленете си и дълго не вдигна глава.
