Пристъп на отвратително гадене отново прекъсна четенето, Вълкодав дори затаи дъх и бързо легна на палубата, скривайки лицето си в сянка. Същото е като да се натровиш — не можеш да мислиш за нищо друго, освен за сякаш гнилия си гърчещ се стомах… Вълкодав направи усилие над себе си и продължи да размишлява. Дотук книгата казваше истината за Велимор. Там, в планинския край, светът действително по много странен начин се… раздвоява. Всички го знаеха, но никой не се наемаше да го обясни. Ами Бяла вода?… — изведнъж удари вянина безпокойна мисъл. Вянските легенди описваха как Боговете, сами едва не загинали от вселенската беда, обособили щастлива страна и укрили в нея добрите и справедливите, защото не били сигурни, че ще успеят да спасят целия свят. Дали тогава не се е случило така, че в един момент Бяла вода се е появила заедно с Велимор? В същия миг, в който светът се раздвоил и се разстроил, досущ отражението на луната в зениците на пияница?… Ала луната, щом пияният изтрезнее, отново е на небето сама, но световете, избити един от друг след непредставимия удар, така са си и останали?… Вълкодав се замисли дали Зелхат е знаел за Беловодската страна. Реши, че най-вероятно е знаел, въпреки че навярно я е наричал с друго име. Обаче… как един толкова учен човек е оставил без внимание чудото на Боговете?… Вянинът си заръча да изчете всичките двеста петдесет и четири страници, дори да се окаже, че споменаването за Горния свят се намира чак на последната. И още си рече, че Зелхат може и да е знаел за Бяла вода, ала нищо да не е писал за нея — нарочно. Тук, долу, като цяло се стараеха възможно по-рядко да се сещат за Портала към другия свят. Ето — Еврих, чудесен пример за това, той не смее да посвети в тайната си даже най-добрите си приятели… Защо?… От опасение, че тези знания ще изкусят властолюбиви управници, способни да тръгнат да преследват беловодските пратеници? Или заради прекомерно усърдното жречество, което може да подреже крилете на пътуващите през Портала?…
Докато мислеше, усети, че малко се подобрява. Сети се да съжали, че не намери време да побеседва за това с Тилорн. Легнал върху топлата палуба, Вълкодав се опита да си спомни разказите-небивалици на звездния странник за неговите пътешествия. Пепелявокосият мъдрец веднъж му приказваше за безжизнени канари, летящи в пустотата. Канари с големината на цял материк… Вълкодав се опита да си представи такова чудо — не успя. Канарите бивали от чиста скала или железни, съвсем като в Зелхатовата книга. Другото, пустотата, по думите на Тилорн, била божествено огромна, а затова и летящите канари се срещали в нея не по-често от хлебарка в борша на вянска домакиня. Сиреч — понякога се случва и на най-оправната… И още — а това Зелхат, нито веднъж не странствал между звездите, хич не би могъл да знае! — плътта на някои канари се състояла от великански струпвания лед. Вярно, Тилорн изтърси нещо от рода, че отвъд синьото небе кръжи не обикновена замръзнала вода, а въздух, превърнал се в лед от невъобразимо лютия мраз всред пустотата… Е, за това навярно послъгваше. Да, Вълкодав бе виждал как в сурова зима може да стане и желязото крехко, чак се пука и троши, ала въздухът да замръзне — да-да!…
Веднага паметта му подхвърли спомена за зверския студ по планинските върхари, откъдето, общо взето, до звездите имаше една плюнка разстояние. Както и това, че трудно се дишаше край смръзналите се ледници. Вълкодав се разколеба — ами ако наистина въздухът може да става на лед?…
Хм, как да е. Но ето какво още разправяше звездният скитник — че ледените канари, докоснати от горещото сияние на слънцата, започвали да се топят и провлачвали подире си дъгоцветни опашки от студена пара. И хората, живущи край тези слънца, виждали тези опашки и много се плашели, защото съзирали лошо знамение. Тилорн твърдеше, че в повечето случаи този техен страх нямал почва. Страшното можело да стане само ако на ледената звезда й е съдено да се забие в обитаемия свят, тогава щети причинявала не по-малки от каменна канара. Или, ако забърсвала земния въздух с опашката си, по света можел да се разпространи заразен мор…
Хм. Мор. Вълкодав предпазливо се почеса по тила и едва ли не за първи път го посети еретичната мисъл, че навярно все пак си струваше да вземат Тилорн със себе си. А, не! — възрази си тутакси. Грижи има до ушите и само с Еврих. А сега и това хлапе…
Младият арантянин, сякаш подслушал мислите му, се наведе от пейката и лукаво сбута Вълкодав по рамото.
— Приятелю вянин! — каза той жизнерадостно. — Коматче със сланина не щеш ли? Поне солена краставичка? Мога да се спазаря с Астамер за прясно млекце, ти нали много го обичаш!
Това бе последната капка. Позеленелият Вълкодав седна припряно, като си чукна главата в пейката, после някак се изправи, вкопчи се в страничните дъски и се провеси зад борда…
* * * Когато Вълкодав се върна от върховието на Светин, където се оказа, че не помнят родовите беляци на Сивите песове, старият майстор Варох отначало даже се притесни — да не би вянинът да е загубил безвъзвратно дар слово?… Еврих, Ниилит и Тилорн през това време бяха в Арантиада, наслаждаваха се научеността на силионски и други мъдреци. Нямаше какво да се прави, затова дядото и внукът сами разпитаха Вълкодав.
„Защо не идеш при своите? — в края на краищата отвърна вянинът на стареца. — При сегваните?“
„Аз? Че какво ще диря там? — удиви се Варох. — Че аз вече съм забравил как се живее там, на Брега! Че и Зуйко… кръв в него солвянска на три четвърти тече… привикнал е май от заран до мръкване да тича с местните момчета, играят заедно… и аз по цял ден имам работа, идват при мен хората, едва смогвам… Защо ще скоча да хукна на нейде си?“
„Значи тук оставаш?“ — сякаш решавайки нещо окончателно за себе си, попита Вълкодав.
„Оставам!“ — заяви Варох.
„Тогава посъветвай ме, дядо, кой ще ми даде каруца с кон без много пазарене?“
„Това пък за какво ти е?“ — не го разбра старецът. Не допусна, че Вълкодав се гласи да става каруцар!
„Дом ще си строя — обясни вянинът. — Стига съм стеснявал добрите хора!“
Живееше близо до Портала, в голямо селище, чиито обитатели от незапомнени времена бяха приели задължението да помагат на измъкналите се от Долния свят.
„Голяма къща искам — продължи Вълкодав. — Така че и за теб с внука място да има… и за тия, ако съвсем не ни забравят в Арантиада…“
„Чакай, а за теб?“ — обезпокои се Варох. Достатъчно добре познаваше вянина. От него може да се очаква — ще спретне дом, а на следващата сутрин ще нарами торбата и ще тръгне нанякъде, без да се обади.
„Иза мен“ — кимна Вълкодав.
„Ти съвсем наскоро оздравя… — продължи загрижено Варох. — Беше ранен лошо!“
Вянинът сви рамене:
„Бях.“
В деня, когато големият арантски кораб върна пътешествениците, Вълкодав тъкмо довършваше покрива. Варох мажеше стряхата с масло и восък, Зуйко с приятелчетата си издигаха от единия край на билото на покрива дървена конска глава, а за другата гласяха дълга опашка от коноп.
Вълкодав направи всичко, както е редно. Сам на ръце пренесе в новата къща младия дух- стопан, решил да се отдели от баща си. Стопанът ще наглежда жилището, а постепенно, след време, ще заприлича на господаря на дома. На кого?… На Варох? На Тилорн, чиято сватба с Ниилит под този покрив са вдигнали? На самия Вълкодав?…
Сега, месеци по-късно, вянинът си спомняше къщата, която го чакаше в Бяла вода, като се опитваше да мисли за нея като за свой дом. Не успяваше. Може би защото там обитаваше съвсем друга любов. А неговият дом комай завинаги си остана между гористите хълмове зад Светин, недалеч от
