сгънати в кожена торба. Бяха му станали къси и тесни, бяха доста овехтели само за едната година, откакто бе осиротял. Навярно следваше да ги подари на някой просяк за парцали, защото не бе прилично дори да чисти палубата с тях, но… сърце не му даваше да го стори. Бяха шити и везани от загиналата му майка.
Йара знаеше, че до родния бряг има още доста път, но той стоеше на палубата, като силно му се щеше да изтича до носа на кораба, където, без да мига от вятъра и солените пръски, все да се взира и да дебне появата на земя на хоризонта. Момчето добре помнеше раздялата с родината. Беше пораснал достатъчно. Е, не колкото сега, сега е вече съвсем голям, но все пак… Помнеше как бавно чезнеше, сякаш потъваше във водата Задоблачния рид, как величествените му върхари се превърнаха в разделени от морето острови, после се сляха с облаците, вечно кълбящи се по могъщите им превити плещи, и накрая заедно с тях просто се разтвориха в мъгливата ивица на хоризонта без следа.
Последен пропадна от погледа двуглавият исполин, свещеният Харан Киир…
Не, тогава все пак Йара не бе достатъчно възрастен. Беше глупаво хлапенце, което не успя да разбере защо плаче мама. Да, и неговото сърчице се свиваше, както се случва, когато си на прага на новото и неведомото, ала не му бе толкова мъчно, че да заплаче. Напротив, беше му радостно, тревожно и интересно, но не и страшно. Просто не знаеше от какво да се бои. И защо да се бои. След като до него са мама и татко — какво толкова страшно може да стане!…
Затова сега твърдо знаеше, че щом отпред се покаже сушата, ще различи на брега, до самата вода, мъж и жена. Корабът ще акостира — и мама ще го прегърне и навярно пак ще заплаче, а татко ще разкаже как Змеят ги отнесъл през морето право у дома и те оттогава чакали на брега, знаейки, че синът им непременно ще се върне…
Йара хем вярваше, хем не на измислицата си. Възнамеряваше да се настани на носа на гемията още преди даже да вдигнат котва, ала се засрами от заетите с работата си моряци. А когато пристанището остана зад кърмата и хората престанаха да се озъртат към скрилия се зад издаден нос град, така че само кондарската цитадела стърчеше над скалите на тесния малък полуостров, Йара понечи да стане от пейката, но Еврих го задържа.
— Накъде? — попита граматикът. Той знаеше речта на Езерния край и без особено усилие общуваше с момчето на майчиния му език.
— Искам да гледам напред — обясни Йара.
— По-добре гледай оттук — посъветва го Еврих. — Да не вземе да те погали Астамер с ремъка си, така ще те боли, че няма да седнеш чак до Тин-Вилена.
Йара се учуди:
— Защо, нима ще преча някому?
Едва за втори път пътуваше по море, а пък сегвански ладии бе виждал единствено отдалеч.
— Знаеш ли какво е косатка? — строго попита Еврих. Йара неразбиращо го гледаше и младият учен поясни: — Това е кит, двайсет лакти дълъг, има ей такива зъби! Има и по-едри същества от него в океанските дълбини, но малко твари са по-свирепи от косатките, такива ги е създал Морският господар. Затова сегваните наричат бойните си гемии „косатки“. Имат и кораби за търговия и странствания, тях именуват „белуги“, защото не са толкова бързоходни. Ние имаме късмет — бързо ще пристигнем.
Йара огледа дългия кораб, сякаш го виждаше за първи път.
— Значи… „косатка“? — прошепна накрая. Винаги шепнеше, когато бе развълнуван. Еврих кимна и момчето пак тихичко попита: — Те… ще се бият ли? Ще нападнат ли други кораби, срещнати в морето?…
— Не — обади се изпод пейката Вълкодав. — На пълен корем никой не се бие. Освен… ако тях не нападнат де… Видя ли колко вързопа и качета туриха под палубата?
Еврих изсумтя:
— Сигурно дядото на Астамер плюе и си къса брадата горе на небето. Докато е бил жив и е прекосявал морските простори, по ясеновите дъски на косатките имали право да стъпят само кръвни побратими, заклети да търсят плячка и слава в далечен поход. Те презирали мирния живот и честната търговия, вземали богатства единствено с мечовете си. И ако щорм или преследване ги принуждавали да поставят пленник на веслата, подир това те го смятали за свободен и равен на тях…
Йара слушаше очарован.
— А сега — продължи Еврих, — неблагодарните внуци продават места на всякакви странични люде като нас, намислили от нямане какво да правят да пътешестват през морето. Срам и позор!
Вълкодав напомни:
— Ти не му каза защо не бива да застава на носа.
— Я да видим дали сам ще се досети! — усмихна се арантянинът. — Погледни, другите кораби нямат толкова много весла, само колкото да стигат до брега. А „косатката“ има места за гребци по цялата си дължина. За да може и да преследва и да бяга, когато се наложи. Така, къде тогава трябва да се намират най-дългите и тежки весла?
Йара помисли и рече:
— На носа…
Еврих кимна.
— Най-вече на носа. Освен това там най-силно люшка при буря. И повече вода прелива, ако корабът цепи вълните насрещно. Накрая, пак в минали времена, когато силните кунсове се борели за власт, преди морско сражение всеки строявал корабите си в редица, а воините ги връзвали борд към борд. Започвал бой и свързаните гемии влизали една в друга като зъбци на два гребена… — Еврих показал с пръсти. — Което значи, че хората на носа преди всички встъпват в битката. А сега ми кажи, кое е най-почетното място на косатката?
Йара отвърна без капка колебание:
— На носа!
— Именно! — кимна граматикът и надникна в кожената кофа. Буквите върху парчето брезова кора не бяха се размазали, което го радваше и подгряваше красноречието му. — Когато станеш по-голям, приятелю мой, сам ще се убедиш, че ако някакъв обичай се лишава от корена си, външната му форма живее още дълго и при това твърде ревностно се спазва. Даже по-строго, отколкото в старите времена.
Йара се намръщи, размишлявайки усилено:
— Как така?…
— Ами ако Астамер наистина беше събрал на кораба дружина герои, а момче като теб би застанало на форщевена, само биха му се присмели с думите, че е още вълче, има време да му пораснат зъбите. Ала сега ще те жилнат с колан по задника, защото всички тук тайничко си знаят, че не са герои, а само се преструват на такива…
Йара при тези думи скоси очи към съседната пейка. Там седеше Гарахар със своя другар, рижият Левзик. Момчето помнеше що за герой е Гарахар от сблъсъка му с Вълкодав в „Сегванска зъбатка“, където остана да виси на стената строшената му бухалка.
— Или ето ти още пример — каза Еврих. — У нас във Фед…
— Къде?
— Така се казва родният ми град в Арантиада. Та така, имахме съседка, толкова зла и свадлива жена, че никой не я искаше за съпруга. Тя всеки ден се караше с майка си, защото уж й била виновна за всичко. Не знам дали е била права, но — в името на сандалите на Пратеника, избягали изпод ложето на утехите! — и двете така викаха, че ехтеше по цялата улица. После майката пое към Небесната планина… и какво? Щерката плати да поставят на гроба й голям къс многоцветен яспис, и то не от местна мина, а чак от Аланиол, за луди пари…
Йара не знаеше какво е Аланиол и къде се намира, но не попита, за да не прекъсва разказа.
— Това стана преди двайсет лета — продължаваше Еврих. — Отбих се до дома миналата година… Скандалджийката всеки ден ходи на гробището да лъска надгробието на майка си. Сади цветя, плеви около тях и плаче безутешно: „Ах, майчице, не ми се сърди!“…
Като произнесе тези слова, младият арантянин се сепна и млъкна, внезапно съобразил, че красноречието го е отнесло в опасни води. Крадешком погледна момчето, което трябваше да се е разстроило, но веднага видя, че няма нужда да утешава сирака заради неделикатния си език. Йара седеше, прегърнал коленете си, и замислено гледаше към хоризонта, а вятърът рошеше дългите му светли коси.
