11. По море
Собственикът на кораба, охранен сегванин с възел побелели коси на темето, мереше палубата с крачки, надничаше зад борда, поглеждаше към небосклона и току недоволно изръмжаваше нещо през зъби. Еврих уж добре се оправяше с езика на сегваните, но тъкмо това наречие никак не го разбираше — владелецът на ладията бе родом от острова на Печалната бреза, а той се намираше кой ли знае в кой глух ъгъл на архипелага, затова и тамошните думи се оказаха непознати на граматика. В резкия отривист говор на сегванина Еврих разпознаваше само отделни слова и макар да се прислушваше много внимателно, за цял половин ден успя да разбере само, че мореходът е сърдит. А това си личеше и без да се вниква в речта му.
— Вълкодав, спиш ли? — подвикна накрая Еврих към вянина, който лежеше със затворени очи под близката пейка за гребци.
Вълкодав не спеше. Ала щом отвореше клепачи и седнеше, стомахът му почти тутакси започваше да шава противно. Според мерките на опитните мореплаватели сегашното люлеене на гемията бе нищо и никакво. Ала на Вълкодав и толкова му стигаше, за да се почувства зле. Слабо го утешаваше даже това, че Виона, която плати за завръщането на Йара в родината му, сякаш се беше посъветвала със самата Съдба. Защото корабът бе тъкмо онзи, който чакаше Гарахар, и пътуваше за Тин-Вилена. С една дума, Небесата явно не възразяваха Вълкодав все пак да посети този град. И да изясни що за Наставник умножава в света неправдата, научавайки на зле разбрано кан-киро хора, непознаващи Любовта…
— Не знам какво непрекъснато си мърмори Астамер — сподели Еврих. — Ти поне нещо разбираш ли?…
За разлика от Вълкодав, той се чувстваше на кораба като у дома си. И се радваше да е пак сред познатата стихия. Преди малко хвърли зад ниския борд кожено ведро на дълга връв, после ловко го измъкна обратно. В кесията на пояса му имаше късче брезова кора с няколко начертани още на брега букви. И сега, след като наум призова подкрепата на Боговете, Еврих потопи кората в морската вода. Искаше да изпита колко сполучливо се е получило мастилото, което направи в дома на ювелира Улойхо по рецептата на Тилорн. Младият учен се притесняваше за резултата.
— Астамер не харесва вятъра — без да отвори очи каза Вълкодав. — Вика, че откак се помни, в началото на месеца на Лебеда край тези брегове никога не е духало от североизток. Опасява се, че не е на хубаво това.
— Охо! — Еврих дори заряза съзерцаването на буквичките, отчетливо чернеещи под двата пръста вода. — Откъде знаеш неговото наречие?… О… сигурно също от каторгата, нали?… — попита тихо.
— Не — каза Вълкодав. — Не оттам.
Нямаше желание да обяснява, че от родния бряг на Астамер в ясно време се виждаше островът, откъдето преди повече от десетина години бе пристигнал на Светин храбрият млад кунс Винитарий. Още тогава кръстен от народа си с прякора Людоеда… Вълкодав хич не обичаше да заварва изпълзели от миналото му призраци, уж отдавна погребани и забравени. Такъв е законът — би казала навярно Майка Кендарат. Законът на възмездието, управляващ вселенските кръгове. Извършена е постъпка, нима всичко след нея ще си остане същото? Грешно предположение…
Сигурно според този закон Вълкодав бе чудовищен грешник. Та нали неслучайно за него всички срещи с миналото обикновено свършваха с нещо неприятно. Или с още по-лошо. Нещо като сприхавото Канаоново братленце. Защото тъкмо когато сегванската гемия вдигна котва от пристанището и стана трудничко да се различат в пъстрата тълпа отделни лица, през Източните порти в града влизаше Кавтин със семейството си. Вълкодав въздъхна, когато се сети за него. Много му се искаше да се надява, че момъкът все пак е поразмислил и поразбрал това-онова. Ала по-добре стана, че тъкмо в този момент двамата с Еврих отпътуваха. Навярно навреме. И надали ще бъде някога разумно да се връща в Кондар и да проверява дали малкият Инори е довършил своя гоблен и дали са му купили вянски пес… Защо винаги така се получава — малко да се задържи на едно място, а после се налага да бяга спешно, при това — завинаги?… Както от Галирад, да речем. Че и от Кондар, чиято благосклонност криво-ляво заслужи? И то чия благосклонност най-вече — тази на един велик разбойник, който не бе спечелил и един меден грош с честен труд. Няма що, има с какво да се похвали пред Стария пес, когато дойде времето Господарката на Съдбите да се пресегне към вретеното с остри ножици, за да прекъсне нишката на живота му…
Доста народ все пак дойде на пристанището да изпратят вянина и арантянина. И Сигина, приютена от благодарния Улойхо в дома му, и Дикерон с красивата му приятелка, и разхубавената от свободата Рейтамира, съпроводена от Кей-Сонмор. „А какво толкова? — уж бил заявил Луга на всесилния си баща. — Ти заживя в къща, а предишните Сонмори бяха бездомници. Е, аз ще съм първият, който ще се е оженил…“ Вече бе купил на Рейтамира гребенчета от костенуркова коруба и й бе обещал да проучи кое ще е по- лесно — самите те да заминат в Галирад да видят прочутия поет Декша, или да платят на някой мореход да достави едноокия творец в Кондар.
Дикерон здраво прегърна Вълкодав с жилестите си ръце, покрити с мрежа светли белези. „Сбогом, върколако — каза той. — Бъди щастлив“. „Може да се видим пак…“ — отвърна вянинът и тутакси се усети, но слепецът само се ухили. „Ако срещна предсказания ми от врачката светец, може и наистина да се видим… — засмя се Дикерон и бръкна в ръкава си, откъдето извади дълъг нож в ножница с тесни закопчалки: — Вземи го за късмет, и без туй се познавате!“. Вълкодав не измисли нищо по-добро от това да откачи от пояса собствения си стар боен нож и да го пъхне в ръката на мономатанеца с думите: „Дано срещнеш онзи светец, който връща мъртвите очи към живота, приятелю!“
Последна се сбогува с него Лудата Сигина и той коленичи пред старата жена. „Все забравям да ти разкажа — прошепна му тя, — за онзи вянин, който ми беше син. Припомних си беляците, не по дрехата му, но по колана и ботушите“.
„Какви бяха?“ — наостри уши Вълкодав.
Сигина ласкаво го помилва по челото.
„Той е от Вълчия род — каза тя. — И има на лявата си буза две бенки, ето тук. Ако го срещнеш, ще го познаеш веднага по тях. Нали няма да забравиш да му предадеш, че го чакам? Ела и ти с него, елате ми заедно на гости…“
До мачтата на кораба се намираше трюмният люк, заграден с парче платно така, че вятърът да не хвърля вода в него. От време на време от люка се подаваше рогата глава и над палубата се разнасяше мучене. В трюма бе настанена пъстра крава, любимката на Астамер, която не се страхуваше нито от клатенето, нито от други морски неудобства.
Някога на стопанина й почнаха да се присмиват заради нея. После престанаха. Нравът му бе избухлив, ръката — тежка. На всичко отгоре бе забележителен мореход. Другите морски вълци махнаха с ръка — ами нека си дои пъструшката посред океана, щом така му харесва. В края на краищата всеки знае, че праотецът на сегваните е изваян от буца морска сол от езика на божествената крава…
Прилепчо също не хареса морето. Зверчето предпочиташе да се крие в трюма до едрото топло животно или се пъхаше в пазвата на Вълкодав.
Йара седеше между арантянина и вянина. Носеше здрави кожени ботушки, потури от хубав плътен плат, плъстена куртка и новичка ризка. Дрехите още леко жулеха кожата му, но скоро щяха да се омачкат и омекнат по тялото му, тогава щеше да започне да ги усеща като свои, тоест — съвсем да не им обръща внимание, особено след като попият миризмата му. Старите вещи на момчето бяха щателно изпрани и
