Чистото момчешко лице се стори на Еврих строго и ненадейно зряло.
— Прощавай — все пак каза арантянинът и с разкаяние разпери ръце. — Твърде много приказвам…
Йара сви рамене и отвърна:
— Аз съм мъж. Щях да съм огорчен, ако някой от роднините ми бе умрял по недостоен начин. А не бе така с родителите ми, те храбро бранеха дома си и мен от небесната напаст. Моето сърце е пълно с радост, щом си спомня колко смели бяха.
Люлеещата се палуба и него не притесняваше, както граматика. Еврих мълчаливо гледаше момчето, поразен от думите на довчерашното плашливо сираче. А Йара помисли и добави:
— Ти пишеш книга за народите в различни страни. Напиши в нея и за нас, итигулите. Ако някого от нас го вземе лоша болест или Боговете на снега и скалите, ние не спираме да храним и поим душата му, докато не изтече една пълна луна, а после се събираме да се веселим на свещения връх Харан Киир. Когато над него гори зелена дъга, ние знаем, че праотците дават знак, радват се за нас. А ако някой от племето загива убит от врагове, за него мъстят!
Вълкодав отвори очи и обърна глава. Еврих достатъчно добре познаваше вянина и веднага отгатна кое именно го е закачило в речите на Йара. И не сгреши, защото Вълкодав промълви:
— Ти наричаш себе си итигул и разсъждаваш така, сякаш си израснал в планината. Но ти имаш и майка, пък и сам си роден в Езерния край!
Йара не се смути.
— Аз съм мъж — повтори той. — Длъжен съм да бъда като баща си. Ако майка бе искала да ме причисли към нейното племе, да ме бе родила момиче.
Вятърът подхвана тези слова и ги понесе над вълните, а Йара се почувства много странно. Сякаш бе предал някого. Досега през живота си още ни веднъж не беше престъпвал съвестта си, че и сега не си кривеше душата — каза това, което мислеше за вярно. Откъде тогава се взе усещането, че незрима, но скъпа сянка обидено се отдръпна от него, досега бдяла и присъствала почти осезаемо?…
Прилепчо подаде муцунка от пазвата на Вълкодав, обречено подуши въздуха и се скри обратно на топло. И той като Астамер никак не харесваше този вятър. Друго си е в пещерите, където въздухът е вечно тих и спокоен, където от столетия го тревожат само бързи трепвания на малки кожести криле…
— Значи — уточни Еврих — твърдо си решил да се върнеш в рода на баща си?
Йара кимна.
— Те понякога слизат в Тин-Вилена. Ще ме признаят и ще ме вземат в планините.
— Охо! Планинци в Тин-Вилена!… — удиви се Еврих. — Май наистина светът се променя. Преди, доколкото знам, търговците се катерели чак до ледниците, за да намерят итигулите!
— Така е — важно потвърди Йара. — Дядото на моя баща пръв разбрал, че следва да слезе в равнината и сам да си хареса нужна вещ, без да чака кога ще му донесат нещо непотребно и ще искат за него три пъти по-скъпо.
— А ти навярно ще си първият итигул, завърнал се иззад морето — каза ученият. — Надали някой от роднините ти е стигал толкова далеч и толкова дълго е живял в голям град. Ти много неща можеш да разкажеш на племето си и ще станеш уважаван човек… А с какво, ако не е тайна, твоето племе търгува с жителите на равнината?
— В низините — гордо отвърна Йара — няма стремителни планински кози, които се чешат в камъните и оставят по тях несравнимата си вълна. В низините не се раждат смелчаци, готови да събират тази вълна из непристъпните канари. И в низините съвсем няма такива майсторки, които да изпредат събраната вълна и да изтъкат плат, който е по-лек от пух, и по-горещ от прегръдката на любимата!
Двамата възрастни мъже се стегнаха, за да не се засмеят на тези толкова пламенно произнесени думи.
— А защо — попита Вълкодав — твоят баща напусна Задоблачния рид и остана да живее в Езерния край?
Йара отговори твърде припряно:
— Защото ние, итигулите, можем да живеем навсякъде, а у нас в планините — само люде от нашата кръв. Моят татко обичаше мама и не пожела да я откара там, където тя би повяхнала и умряла.
— И през морето са тръгнали по същата причина, както се досещам… — изсумтя Вълкодав.
Йара отново обясни с подозрителна готовност:
— Има, навярно, синове, по-достойни от мен, но аз знам, че и най-достоен да съм, пак не е редно да искам сметка от баща си.
Вянинът и арантянинът се спогледаха. Заръката на Виона, благодарение на която кесиите им се напълниха със сребро, вземаше неочакван обрат. Момчето, разбира се, не лъжеше, понеже жителите на Шо-Ситайн смятат лъжата за най-ужасен грях. Но и не казваше цялата истина.
— В моята страна — замислено и сякаш на себе си поде Еврих — има градове, дължащи своята слава на живущите в тях мъдреци. Тези прочути мъже радостно приветстват пътешествениците и записват техните разкази за живота в близки и далечни земи. Аз, между другото, се надявам, че и моят скромен труд ще бъде благосклонно приет от тях… Та нашите учени от век на век наблюдават съдбите на различни племена, като се стараят да изнамерят обяснение на ставащото по света. Аз съм чел книги, написани преди две столетия. В една от тях идеше реч за едно неустрашимо и гладно племе, излязло от морето. Наричали ги меоре. Те плъзнали на запад и на изток, завоювали крайбрежията на континентите и предизвикали кръвопролитните битки на Последната война. Ако ще вярваме на книгите, нашествието не подминало нито Шо-Ситайн, нито Езерния край…
— Истина казваш — величаво кимна Йара. — Чувал съм, че те не посегнали само на твоята Арантиада. Понеже по вашите земи има само градове почти без междина сред тях и меоре се побояли да не се осквернят.
Вълкодав приотвори очи и се усмихна. А Еврих избухна в смях, към него се извърнаха моряците сегвани и пътешествениците нарлаки, дремещи по съседните гребни пейки. Вянинът послуша как се весели арантянинът и реши, че въпреки неучтивото изказване, момчето е улучило. Арантиада несъмнено бе далечна от праведност страна. А що се касае до оскверняващите неща, то в големите градове ги има в излишък… Неизвестно защо, той изведнъж си представи, че някой по същия начин би се изразил за неговата родина. Тази мисъл го възмути. Човек, дръзнал да оскърби горския край около изворите на Светин, заслужава наказание — незабавно и много жестоко наказание…
Вълкодав помисли още и с въздишка си рече, че има доста да понаучи от Еврих. Той обича страната си. Както и малкото градче Фед, дори не на всяка карта отбелязано… Пък виж го — смее се. Благородно.
— Когато меоре достигнали Шо-Ситайн и поели по стръмнините на Задоблачния рид — с предишната важност продължи Йара, — очите им били поразени от слепота заради сиянието на ледените върхове, отразено върху мечовете на нашите герои. И нашествениците безславно отстъпили.
— Отстъпили са, вярно е — кимна Еврих. — Но в книгите, които прочетох, се казва, че известна част от итигулите попаднали в плен и ги откарали в чужбина. А какво разказват за това преданията на твоето племе?
Опасяваше се да не допусне нова грешка и се ограничи с предпазлив намек, но Йара, също както одеве, само сви нервно рамене.
— Всеки народ — заяви той — ражда свой дял страхливци, а ние, итигулите, не сме изключение. Но пък съм чул, че от времената на Последната война у нас по-малко се пръкват малодушни, недостойни да се нарекат мъже, както и блудници, готови да лягат под врага, за да запазят нищожния си живот. Потомците на тези немъже съставили отделно племе, което никой, освен тях самите, вече не причислява към итигулския род. Те са шани, изгнаници! Нека се изличи името им от мъжките разговори!…
Изреченото толкова заприлича на заклинание, че Вълкодав застана нащрек. Когато по този начин, било уместно, било никак даже, проклинат нещо, става ясно, че изличаването не се е получило. Спомни си как Йара наричаше своя клон на племето „истински“. А щом някой безспир повтаря и твърди за своята истинност, значи има съмнения…
— Аз четох, че отвлечените в плен прекарали сто години в неволя — отново заговори Еврих. — После внуците на предалите се на нашествениците въстанали и си върнали свободата. Измили позора…
— Те не въстанали, а се откупили, продавайки везбата на жените си! — сопна се неочаквано рязко Йара. — Какво друго може да се чака от слабо племе! Говори се, че накрая те съвсем мирно се погаждали с
