поробителите си, а те ги изпратили като приятели. Даже им дали за из път храна, дрехи и коне, за да могат робските изтърсаци да пътуват с каруци!
И момчето плю зад борда с презрение — по негово мнение, децата на неволниците изобщо не е трябвало да се появяват на този свят. Еврих не успя да спре невръстния горделивец. От съседните пейки се развикаха сегваните, за които плюенето в морето означаваше сериозно оскърбление на Подводния великан. Рижият Левзик даже рипна от място и замахна към Йара, като го наруга на непознато наречие. Еврих прехвана ръката му:
— Не се гневи, моряко. Момчето е родено далеч от бреговете на океана и не познава вашите обичаи. Никого не е искало да обиди.
Вълкодав нищо не каза. Просто изпълзя изпод пейката, сладко се прозя и се настани до Еврих. Нямаше оръжие — всички мечове и ножове, както бе прието на днешните сегвански ладии, по време на плаване бяха прибрани под палубата, в здраво залостени сандъци. Вълкодав обаче самоуверено и равнодушно се озърташе, оставяйки думата на граматика. Йара полека се отместваше зад гърба му, златисто-медната момчешка кожа посивя. Гордият малък воин, току-що канел се безстрашно да срази всички недостойни да се добавят към неговия род, отново се превръщаше в наплашено бездомно сираче. На Вълкодав такова зрелище бе доста познато. Само дето той на годинките на Йара вече бе злобно зверче, което от никого не очакваше пощада. Докато си мислеше коя участ е по-добра, дойде Астамер.
— Повелителят на Дълбините е мъдър! — с нетърпящ възражения глас заяви собственикът на кораба. — Кълна се в чугунения задник на Тунворн, вие, сегваните, имате пилешки акъл!… Ще седне ли владиката морски, древен като света, да се сърди на един сополанко, чуждоземец на всичко отгоре?!… Ха! Нима някой мисли, че Той е толкова дребнав, а?
Грубовато разроши ленените коси на Йара и закрачи към кърмата.
Еврих си пое дъх и изведнъж се сепна. Спешно извади от кофата своята брезова кора, забравено люшкаща се на дъното с надписа надолу. Изтръска я от водата, обърна я и започна придирчиво да разглежда писмената, като по лицето му неудържимо цъфваше доволна усмивка. Той дори потърка буквите с пръст, първо леко, после по-решително. Огледа пръста си, търсейки зацапване от мастилото, и се заусмихва още по-широко. Усилията му се бяха увенчали с успех, трудът му бе издържал на изпитанието.
Вълкодав пак полегна на палубата, като подпря тила си с длани и затвори очи. Морската болест, уж отстъпила за малко, когато се приготви да защити Йара, отново взе да го изтезава. Стомахът му не искаше да си стои на мястото, противно подскачаше насам-натам, като току конвулсивно се свиваше в малка топка. Добре че предвиди какво го чака и не яде нищо още от вчера въпреки лукавите подканяния на арантянина да си похапне. И когато Еврих и Йара развързаха пешкира с храна между себе си на пейката, Вълкодав извърна глава, борейки се с желанието да затисне носа си.
Ако го бяха попитали откъде се е взел нервиращият Астамер североизточен вятър, той би могъл да отговори. Присвивайки очи, би могъл да намери в небето всред бързите къдрави облачета две малки черни точки. А съответното напрягане на разума би повикало пред умствения взор две познати лица. Едното — слабо моминско, обрамчено с пищни светли коси, другото — решително, скулесто, сивооко, покрито с риж юношески пух и рижи лунички. Вълкодав би могъл да добави, че широкогърдият симуран, който носеше момичето, бе роден брат на застреляния над Засечния рид крилат звяр… Но понеже никой не попита, вянинът премълча.
И за друго си мислеше — че комай разбира защо Йара е решил да се назове итигул и напираше да се качи в планината, която познаваше само от разказите на баща си, вместо да се върне в Езерния край, в майчиното племе, в познатия от младенчество живот. Всичко бе толкова просто за досещане. За съплеменниците по майчина линия Йара щеше да бъде клето и горко сираче, за което всеки ще се грижи и което всеки ще жали. Затова пък итигулите ще му се зарадват като на нов воин, ново копие и нов кинжал за стогодишната война с шаните…
Има ли съмнение кое е по-почетно като съдба!
Вълкодав обаче силно подозираше, че таткото на Йара бе напуснал планините тъкмо за да се откъсне от тази вековна вражда и да заживее в мир и покой. Просто да живее, а не да се бие всеки ден за оцеляване. Да обича жена си, да възпитава децата си, без да се опасява от кинжал в гърба или от упреци за излишна мекушавост… Може би заради това бе заминал на друг материк, за да избегне връщането в Задоблачния рид?…
„Косатката“ летеше с попътния вятър. Дългите морски вълни бавно настигаха гемията, приповдигаха я на гърбовете си, подхващаха я и известно време я носеха, а после изпреварваха кораба и отминаваха напред, като съскаха и се пенеха под вълнореза. Вълкодав се чудеше дали вътрешностите му не са се превърнали в течна каша, която се климбуца в кожената торба на тялото, преливайки ту към главата, ту към нозете. Трудно беше даже да мисли за нещо, защото, щом се помъчеше да се съсредоточи, веднага му ставаше ясно, че в действителност това няма никакво значение. Опита се да си представи какво би сторил, ако тъкмо сега някой го нападне. Искаше му се да вярва, че въпреки всичко би съумял да даде достоен отпор. Морската болест се пропъжда с усърдна работа, с дружна песен и въобще с какво да е занимание, което да те отвлича от безобразието, ставащо в корема…
И още ще се наложи да разясни на Еврих какво е проумял за Йара. Вълкодав си обеща първо това да направи веднага щом си върне силите. Еврих много знае да приказва учено. Може би ще успее да убеди момчето, че е по-добре да заживее така, че починалият му баща наистина да се радва на сина си от небесата… или от върха на Харан Киир, където танцува над снеговете зелената дъга…
С тези си мисли Вълкодав започна да хлътва в нещо като дрямка, тежка като сън на болник, при която човек добре чува какво става наоколо, но за нищо не го е еня, затова и не предприема никакви действия и даже не ще отвори очи да види. Просто му е все едно.
Затова не помръдна, когато усети нечия сянка по лицето си. Склонилият се над него човек не излъчваше опасност… което означаваше, че може и да не му се обръща внимание.
— Вълкодав, спиш ли? — чу се предпазливият глас на Еврих.
— Не — каза вянинът. — Не спя.
Не се залъгваше, че арантянинът не забелязва в какво състояние се намира, но тъкмо понеже се чувстваше твърде противно и унизително, нещо в душата му — вероятно глупаво и хлапашко нещо — го караше с все сили да се преструва, че е напълно добре.
— Аз скътах един подарък за теб — заговорнически прошепна младият учен.
Наложи се да вдига клепачи и недоволно да примижава срещу светлината, защото винаги когато му беше зле, очите му сълзяха от слънцето най-немилосърдно. Различи с усилие, че Еврих държи стегнато вързана четвъртита торбичка, изкусно ушита от рибя кожа за защита от влага. Арантянинът разхлаби връзките с движението на панаирджийски вълшебник, който само това и умее — да вади пъстри кърпички от празно гърне. Вълкодав бе прекалено оглупял от мъчителното люшкане на палубата и дори не веднага съобрази, какво му показва сияещият граматик.
Беше книга. Книга в сакаремска подвързия от тънки летвички, облепени с изсушени листа на блатен сарсан. Когато израсне, такъв лист се сдобива с ужасни рогови шипове, но ако го откъснеш едва подал се от пъпката си и го провесиш на сянка, тогава остава гладък и гъвкав като брезова кора. Сърцето на Вълкодав прескочи един удар — той позна корицата.
„Начертание на страни, земи и народи, от Зелхат Отпратения в Чираха на залеза на земните му дни, съставено, сиреч записано от думи на мнозина смели и славни люде, зърнали с очите си най-далечните краища на подлунния свят“…
Ето защо липсваше тази книга от сергията на продавача, когато вянинът, припечелил малко пари от Стоум, отиде да я потърси. Дълго шареше с поглед по купищата томове, като старателно не обръщаше внимание на насмешката на собственика. И нищо не сподели с Еврих след това. Нито дума. А и Еврих си замълча.
Вянинът даже не погледна в оглавлението — той и така помнеше онази страница, където започваше единайсети раздел, повествуващ за Скъпоценните планини. Намери го и отвори книгата — предпазливо, за да не повреди листата, отгръщани от множество пръсти преди него. Зачете…
